Р Е Ш Е Н И Е
№14
гр. София, 04.04.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1140 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 7734 от 25.10.2016г. по гр.д. № 15 739/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 30.07.2015г. по гр.д. № 55017/2012г. на Софийски районен съд, 72 състав, за допускане на съдебна делба на апартамент в [населено място] на [улица], вх.Б, ет.3, а именно апартамент № 22, с площ 88,65 кв.м., състоящ се от стая, дневна, кухня, баня, тоалетна, предверие и тераси, заедно с принадлежащото му мазе, таван и идеални части от общите части на сградата, между съделители Н. Б. К. с квота 445 000/591 561,20 ид.ч. и Р. Г. С. с квота 146 561,20/591 561,20 ид.ч.
Касационната жалба е подадена от Р. Г. С. чрез пълномощника адв.М.. Поддържа се, че в решението липсват самостоятелни мотиви и не е отговорено на наведените възражения за наличие на влязло в сила решение, с което е признато, че жалбоподателката е изключителен собственик на имота и за нищожност на решението на Върховния касационен съд, ІV г.о. по гр.д. № 71/2012г.
Ответникът Н. К. не е представил писмен отговор и не се явява в съдебно заседание.
С определение № 452 от 08.11.2017г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по възраженията и доводите на страните в жалбата, включително когато препраща към мотивите на първата инстанция /чл. 272 ГПК/.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по иск за съдебна делба във фазата по допускането. Страните са бивши съпрузи, бракът им е сключен през 1998г. и е прекратен през 2007г. Недвижимият имот е придобит по време на брака чрез членство в Ж. като нотариалният акт по чл.35, ал.2 ЗЖСК е издаден през 2005г. на името на двамата съпрузи. Собствеността върху имота и правата на страните са били обект на съдебни спорове.
По искова молба, предявена през 2006г., е постановено решение по гр.д. №11300/2011г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.08.2012г., с което е признато за установено иск по отношение на Т. К. и Б. К. /деца на Н. К./,че Р. С. е собственик на имота и ответниците са осъдени да й заплатят обезщетение за лишаване от ползване. В това производство Н. К. е бил привлечен като трето лице-помагач на страната на ответниците. Прието е в решаващите мотиви на въззивния съд, че член-кооператор в Ж. е била Р. С., но нотариалният акт за придобиване правото на собственост е издаден по време на брака с Н. К. и имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. По-нататък съдът е счел, че презумпцията за съвместен принос е оборена, тъй като апартаментът е изплатен със средства на Р. С. отпреди брака, с което е доказана пълна трансформация на лично имущество и жилището е нейна индивидуална собственост.
По искова молба, заведена през 2007г., е постановено влязло в сила решение № 320 от 04.07.2012г. по гр.д. № 71/2012г. на Върховния касационен съд, ІV г.о., с което по предявени от двамата съпрузи насрещни искове за установяване трансформация на лично имущество при придобиване на имота, е признато за установено, че Н. К. е собственик на 445 000/591 561,20 ид.ч. от имота, а Радиана С. е собственик на 146 561,20/591 561,20 ид.ч. от имота. Решението не е подписано от председателя на състава, като е извършено отбелязване от старшия член на състава относно причината за неподписването, а именно разрешен отпуск в посочен период.
По молба на Р. С. е инициирано производство по отмяна на двете влезли в сила решения на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК, като с решение от 09.04.2013г. по гр.д. № 1106/2013г. на Върховния касационен съд, ІІІ г.о., молбата е оставена без уважение. Молба за отмяна на същото основание е подадена и от Б. и Т. К.. С решение по гр.д. № 4806/2015г. на Върховния касационен съд, ІV г.о., тяхната молба също е оставена без уважение.
При тези фактически обстоятелства първоинстанционният съд е постановил решението за допускане на делбата при квотите, които са установени с влязлото в сила решение на Върховния касационен съд по исковете по чл. 21, ал.1 и 2 СК/отм./. Доводите за нищожност на това решение съдът е намерил за несъстоятелни. Посочил е кои са основанията за нищожност на съдебно решение – да е постановено от ненадлежен орган, в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма, да е абсолютно неразбираемо или неподписано, и е приел, че такива в случая не са налице. Що се отнася до липсата на подпис от председателя на състава, тя не обуславя нищожност на акта, след като е извършено надлежно удостоверяване относно пречката да се положи подписа, както изисква Тълкувателно решение № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС. Възражението за наличие на влязло в сила решение, с което е прието, че Р. С. е изключителен собственик на имота /решението по гр.д. № 11300/2011г. на СГС/ съдът е намерил за неоснователно. Изтъкнал е, че обвързващата сила на мотивите спрямо третото лице помагач има доказателствено значение при воден процес между срещупоставените главна страна и подпомагаща страна и именно това е процесът по предявените искове по чл. 21 СК /отм./ за трансформация на лично имущество.
С решението въззивният съд е потвърдил допускането на делбата при дяловете, определени с решението на Върховния касационен съд по исковете по чл. 21 СК/отм./. Извършил е препращане към мотивите на Софийски районен съд на основание чл. 272 ГПК и не е изложил никакви съображения по релевираните и подробно обосновани в жалбата доводи за нищожност на решението на касационната инстанция и за разрешаване на спора с влязло в сила решение.
Касационното обжалване е допуснато по процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по възраженията и доводите на страните, наведени в жалбата, включително когато препраща към мотивите на първата инстанция /чл. 272 ГПК/.
В практиката на Върховния касационен съд – Решение № 77 от 17.03.2015г. по гр.д. № 2040/2014г. на ІV г.о., Решение № 403 от 23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ІV г.о., Решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 11096/2010г. на ТК, ІІ т.о. неотклонно се приема, че въззивният съд следва да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както и е длъжен да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени възражения и доводи на страните. Това задължение не отпада, дори когато по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е действал в отклонение на тази задължителна практика и това е довело до неправилност на обжалвания акт поради нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът не се е произнесъл по двете основни възражения на ответницата по иска, поддържани и във въззивната й жалба, чиято основателност има значение за изхода на спора.
Първо, въззивният съд не е изразил становище по поддържаното възражение за нищожност на решението на Върховния касационен съд по гр.д. № 71/2012г. на ІV г.о. Налице са данни, че за установяване на тази нищожност Р. С. е предявила отделен иск. Искът е отхвърлен от Софийски районен съд с решение по гр.д. № 27879/2014г., което решение е потвърдено от Софийски градски съд с решение по гр.д. № 1200/2017г. на ІV-д въззивен състав. За последното няма данни дали е влязло в сила към настоящия момент. Независимо от това, възражението е надлежно въведено в процеса, поддържано е и във въззивната жалба, поради което съдът дължи да се произнесе по него. Според настоящия състав доводът за нищожност на съдебното решение по гр.д.№ 71/2012г. на ІV г.о. на ВКС е неоснователен. Решението е подписано от двамата членове на състава и е направено отбелязване за причините, поради които не може да бъде подписано от председателя. По този начин волята на болшинството от състава е надлежно формирана и валидно удостоверена. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1/2011г. на ОСГТК.
Второ, при решаване на спора относно наличието на съсобственост и дяловете на страните в съсобствеността, съдът се е позовал само на установеното с влязлото в сила решение от 04.07.2012г. по гр.д. № 72/2012г. на ІV г.о. на ВКС, без да обсъди доводите на жалбоподателката за значението на влязлото в сила решение по гр.д. № 11300/2011г. на СГС. Това решение изобщо не е посочено при формиране на правните изводи на съда, въпреки че въззивната жалба е концентрирана именно върху наличието на тези две влезли в сила решения, за които се твърди, че си противоречат.
Следва да се приеме, че решението на Софийски градски съд по гр.д. № 11300/2011г., в което Н. К. участва като подпомагаща страна и с което е установено, че Р. С. е единствен собственик на имота, обвързва страните по настоящия спор. Съгласно чл. 223, ал.1 ГПК решението има установително действие в отношенията между третото лице и насрещната страна. Това „установително” действие всъщност е сила на пресъдено нещо. В този смисъл е правната теория – Ж. С. „Сила на пресъдено нещо”, изд. С., 2007г., стр. 295, както и съдебната практика – мотивите по т. 3Б от Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК, Решение № 123 от 31.03.2015г. по гр.д. № 4298/2014г. на ІV г.о. Субективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат срещупоставените страни по делото – главни и подпомагащи. Третото лице-помагач, конституирано да помага на ответника /както е в случая/, има интерес да се признае, че спорното право по предявения от ищеца иск не съществува. В процеса третото лице-помагач разполага със самостоятелна възможност да подкрепи своето правно твърдение с доказателства, независимо от поведението на подпомаганата страна. Затова е недопустимо в следващ процес същото трето лице да оспорва спрямо насрещната страна това, което вече е съдебно установено и да иска установяване на противоположното.
При тези съображения е видно, че в случая сме изправени пред две влезли в сила решения, които обвързват страните по настоящия спор, но които решават по противоположен начин въпроса съсобствен ли е имота или не. Видно е също, че възможностите за отмяна на тези противоречиви решения на основание чл. 303, ал.1,т.4 ГПК, са изчерпани.
В тази ситуация, за разрешаване на висящия спор по допускане на съдебна делба, съдът не може да се позове на силата на пресъдено нещо на нито едно от двете решения, а следва да го разреши след свой анализ на доказателствата относно съществуването на съсобственост и дяловете в съсобствеността, ако приеме, че такава има. По настоящето дело такива доказателства не са ангажирани, тъй като спорът е бил съсредоточен върху последиците от установеното с предходните съдебни решения. Поради това е необходимо да се дадат указания на страните за ангажиране на относимите според тях доказателства, които да бъдат обсъдени и преценени от решаващия съд. Горното налага извършване на съдопроизводствени действия, което обуславя отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Това разглеждане след да започне именно с даване възможност на страните да посочат доказателства в подкрепа на твърденията си – за ищеца, че е налице съсобственост при определени квоти, за ответницата – че имотът е нейна изключителна собственост поради пълна трансформация.
Направените от страните разноски за настоящето производство следва да бъдат присъдени при новото разглеждане в зависимост от изхода на спора.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал.3 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 7734 от 25.10.2016г. по гр.д. № 15 739/2015г. на Софийски градски съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: