О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№46
Гр. С., 03.02.2015год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир Влахов гр. д. № 106 по описа на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. К., С. И. К. и В. И. К. срещу Решение № 16399/ 19.08.2014 г. по в.гр.д. № 10609/ 2013 г. на Софийския градски съд, ІІ-Г въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № І-25-227/ 09.05.2013 г. по гр.д.№ 29973/ 2011 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите против В. Г. С., Р. С. Б. и М. С. М. искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС– за установяване правото на собственост на ищците върху празно място, представляващо имот с пл.№ 1062 от кв.46 по регулационния план на [населено място], кв.С., с площ от 794 кв.м., и осъждане на ответниците да им предадат владението на същото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат уважени със законните последици.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани матиалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съд съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г., ОСГТК на ВКС, са следните:
1. Какво е значението на извършен по реда на чл.32 ППЗСПЗЗ въвод на възстановени собственици в реституиран имот по ЗСПЗЗ, служи ли същият като доказателство, че като резултат от въвода имотът е преминал във фактическата власт на лицата, в чиято полза е извършен въвода, и прекъсва ли този въвод владението на третите лица, които към този момент са се намирали в имота.
2. По какъв начин следва да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства в случай, че показанията на свидетелите си противоречат.
3. Необходимо ли е, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, владелецът да е довел намерението си за своене до знанието на собственика на имота.
Ответниците по касация- В. Г. С., Р. С. Б. и М. С. М. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
1. По въпроса, какво е значението на извършен по реда на чл.32 ППЗСПЗЗ въвод на възстановени собственици в реституиран имот по ЗСПЗЗ, служи ли същият като доказателство, че като резултат от въвода имотът е преминал във фактическата власт на лицата, в чиято полза е извършен въвода, и прекъсва ли този въвод владението на третите лица, които към този момент са се намирали в имота. Така формулираният материалноправен въпрос е поставен с оглед възприетото от въззивния съд, че процесният имот е бил придобит от ответниците по давност по силата на упражнявяно от тях непрекъснато владение в периода 1999 г.- 2011 г., независимо, че с протокол от 22.05.1999 г. ищците, като наследници на И. Й. К., са били въведени във владение на възстановения им по реда на ЗСПЗЗ имот от администрацията на Поземлена комисия „О. купел”. В този смисъл касаторите поддържат, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивната инстанция не е зачела материалната доказателствена сила на протокола за въвод като официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК, от която следва, че от датата 22.05.1999 г. спорният имот е бил в тяхно владение, като въз основа на това е формиран погрешният правен извод, че по отношение на ответниците придобивната давност е била прекъсната, докато според поддържаното от ищцовата страна такава изобщо не е могла да тече.
Настоящата касационна инстанция намира, че така постановеният материалноправен въпрос не е от обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд, с оглед на които са отхвърлени собственическите претенции на ищците, и в този смисъл същият не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване. В мотивите на обжалваното въззивно решение изрично е посочено, че дори и с извършения на 22.05.1999 г. в полза на ищците въвод да е прекъсната придобивната давност по отношение на ответниците, последните са придобили собствеността по силата на осъщественото от тях последващо владение в периода до завеждане на делото през 2011 г.- извод, който е основан на подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства за упражняваната върху имота фактическа власт през този период. Въпросът би бил от обуславящо значение за делото само в случай, че периодът от време от въвода до завеждане на исковата молба е по-малък от предвидения в закона срок за придобиване по давност на недвижим имот /10 години съгласно чл.79, ал.1 ЗС/, като при тази хипотеза действително изходът на спора би бил обусловен от преценката, дали извършеният по реда на чл.32 ППЗСПЗЗ въвод има за последица прекъсване придобивната давност по отношение на третите лица, които към момента на въвода се намират във възстановения имот.
2. По въпроса, по какъв начин следва да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства в случай, че показанията на свидетелите си противоречат. Въпросът е зададен в контекста на наведените от касаторите оплаквания, според които въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил показанията на всеки от разпитаните по делото свидетели поотделно, а е анализирал показанията на двете групи свидетели, ангажирани от спорещите страни, като е изложил общо съображения за причините, поради които кредитира изнесените данни от свидетелите на ответната страна. Поддържа се, че по този начин въззивната инстанция се е произнесла в отклонение от задължителната практика на ВКС /Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/10 г. на ІІ г.о./, с оглед на което е налице предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Настоящата касационна инстанция намира искането за допускане на касацията на това основание за необосновано. Според чл.236, ал.2 ГПК мотивите на съдебното решение трябва да съдържат „преценката на доказателствата” и направените въз основа на тях фактически констатации на съда. Процесуалният закон не изисква събраните по делото доказателства да бъдат обсъждани и анализирани поотделно, а задължава съда само да извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, преценявайки тяхната достоверност и доказателствена сила с оглед на всички данни по делото. Няма пречка при тази съвкупна преценка съдът да съпостави и анализира общо групи доказателства, от които произтичат противоположни изводи за правнорелевантните факти, защото това не се отразява на комплексния характер на преценката му, а в крайна сметка осигурява в по-голяма степен и нейната систематичност. Посоченото от касаторите решение на ІІ г.о. е именно в този смисъл, тъй като същото акцентира върху необходимостта събраните по делото свидетелски показания да бъдат не просто преразказани, а тяхната достоверност да бъде анилизирана, като съдът посочи мотивирано защо дава вяра на показанията на една група свидетели за сметка на други. Изискването да се обсъдят данните, изнесени от всеки един свидетел, в случая не следва да се тълкува като задължение за извършване на самостоятелен анализ на показанията на всеки от тях, а да се схваща в контекста на необходимостта от извършване на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства като предпоставка за обоснованост на възприетите от съда фактически констатации с оглед основополагащия за процеса принцип за установяване на истината /чл.10 ГПК/.
3. По въпроса, необходимо ли е, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, владелецът да е довел намерението си за своене до знанието на собственика на имота. Въпросът е поставен с оглед изложеното от касаторите, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства, според които ответниците не са демонстрирали намерението си да придобият спорния имот по отношение на ищците- възстановени собственици по ЗСПЗЗ, с оглед на което в нарушение на материалния закон е прието за основателно релевираното от ответната страна възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК- Решение № 226 от 01.11.2011 г. по гр.д.№ 441/11 г. на ІІ г.о., поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящата касационна инстанция намира искането за неоснователно. Поначало, според изричната разпоредба на чл.69 ЗС, до доказване на противното се смята, че владелецът държи имота за себе си, поради което в процеса този факт не подлежи на доказване в негова тежест /чл.154, ал.2 ГПК/. Като изключение от това правило, в хипотезата на съсобственост, ако съсобственикът се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Това е така, тъй като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, и следователно същото го прави държател на техните идеални части, и за да ги придобие по давност, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици- т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец /ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК/. В конкретния случай тази хипотеза не е налице, поради което фактическият състав на релевираната от ответниците придобивна давност не включва доказване на факта на довеждане на намерението им за своене до знанието на ищците. Независимо от това, обжалваното въззивно решение не се намира в противоречие с цитираното решение на ІІ г.о., според което съдът е длъжен да се произнесе по изрично направено възражение за липса на манифестиран от владелеца анимус за своене, каквото в случая не е релевирано- поддържаната от ищците теза е, че ответниците изобщо не са упражнявали фактическа власт върху процесния имот до около една година преди завеждане на делото.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 16399/ 19.08.2014 г. по в.гр.д. № 10609/ 2013 г. на Софийския градски съд, ІІ-Г въззивен състав, по касационната жалба на Л. С. К., С. И. К. и В. И. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: