4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№326
С., 26.09.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3822 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. А. чрез пълномощника му адвокат Г. А. против решение № 53 от 14.03.2014 г., постановено по гр.д. № 33 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Силистра, с което е потвърдено решение № 224/16.12.2013 г. по гр.д. № 394/2013 г. на Районен съд-Дулово в атакуваната му част за допускане на съдебна делба на застроено дворно място в [населено място], съставляващо УПИ ХІ-113 в кв.16 по плана на селото с площ 555 кв.м., в който имотът участва с 515 кв.м. и на построената в него през 1971 г. полумасивна жилищна сграда с площ 60 кв.м. и мазе от 20 кв.м. между съделителите А. И. К., З. И. Х., Ф. И. С. и Б. И. А. при равни права в съсобствеността от по ? ид.ч.
Ответниците по касационната жалба А. И. К., З. И. Х. и Ф. И. С. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените за подаване на писмения отговор разноски.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че дворното място и сградата са придобити от наследодателите на страните И. Х. А., починал на 13.02.1990 г. и А. И. А., починала на 28.05.1998 г. За неоснователно е прието възражението на ответника и настоящ касатор Б. И. А., че е придобил имота въз основа на придобивна давност, тъй като от шестнадесет години той упражнява фактическата власт, необезпокояван от никого и с намерение за своене. Счетено е, че от събраните гласни доказателства стана ясно, че за ответника е бил отреден друг парцел – имот 113 и там той е имал построено жилище, което не е предмет на делото. П. имот е бил застроен през 1971 година със средства от единия ищец З. И. и в него са живели двамата наследодатели до тяхната смърт. През последните години от живота на майката на страните за нея основно грижи е полагала ищцата А., която единствена е живеела през него период от време в [населено място] и при родителите й са живели през различни периоди от време нейните дъщери св.М. и Б.. Ответникът Б. А. се завърнал в [населено място] след смъртта на родителите си, като година и половина след смъртта на майка си, наследниците решили, за да не се срути къщата в нея да живее Б. и той се мести там да живее. Прието е, че всички действия на страните потвърждават твърденията на ищците, че ответникът е живеел в имота, за да го поддържа – в тази насока са декларирането на имота през 1998 година от А. К. пред данъчните служби, където той е деклариран като наследствен за четиримата и те си плащат данъка за това; ремонтите в къщата са направени от близките на А. без да бъдат заплатени от страна на Б.; при посещението си в населеното място и Ф. и З. са отсядали в бащината си къща. При тези факти е прието, че Б. А. не е доказал, че е владял имота в продължение на последните десет години явно и необезпокоявано от никого, което е основно изискване за придобиването на собственост по давностно владение върху недвижим имот /даже синът му в съдебно заседание заявява, че последно през 2005 година е поставил въпроса да се вземе решение как да се отремонтира къщата, но ищците са му заявили, че и на това ще му дойде времето/.
Във въззивната жалба Б. А. е навел доводи, че съдът е направил необосновани изводи, тъй като не е обсъдил всички събрани доказателства и е кредитирал показанията на Б. и М., които са дъщери на ищцата А. И. К., вместо посочените от него свидетели, които са без родствена връзка със страните.
Разглеждайки жалбата въззивният съд е приел, че районният съд е извършил всички поискани, допустими и законосъобразни процесуалния действия по изясняване на спора и е постановил правилно и законосъобразно решение, което съдържа подробни, обосновани и законосъобразни мотиви, които изцяло е споделил на основание чл.272 ГПК Изложени са съображения, че въззивната жалба не налага промяна в мотивите, тъй като жалбоподателят не е доказал в първата инстанция, че е владял имота за себе си. В жалбата и в допълнителна молба прави искане за разпит на допълнителни свидетели, които не уточнява до последното съдебно заседание, а и мотивите на жалбата са насочени към твърдения и искане на гласни доказателства за обстоятелства, странични за спора – кой е извършвал ремонти и подобрения. Последните могат да бъдат предмет на облигационни отношения, но не са достатъчни доказателства за своене. Д., че първоинстанционният съд е кредитирал неправилно свидетелски показания, не е конкретизиран, тъй като не са изложени твърдения, какво е следвало да приема за установено съдът.
К. счита, че по въпросът за упражняването на фактическа власт и придобиване по давност на основание чл.79 ЗС на правото на собственост, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 266/29.06.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г., І г.о. С посоченото решение е дадено тълкуване, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, като правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да се изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката и дали е основателно позоваване на придобивна давност, т.е. дали недвижим имот е придобит по давност, съдът преценява при комплекна преценка на всички доказателства тносно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене.
Посочената практика на ВКС касае процесуалноправен въпрос относно начина на формиране на фактическите изводи на съда /при съвкупно обсъждане на гласни и писмени доказателства и експертни заключения/ и е неотносима към поставения от касатора материалноправен въпрос, касаещ предпоставките по чл.79 ЗС, поради което по поставения въпрос не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице противоречие с практиката на ВКС по посоченото решение дори да се приеме, че касаторът неточно е квалифицирал въпроса си като материално правен, докато същият се отнася до спазване на процесуалните правила при формиране изводите на съда относно упражняването на фактическа власт и придобиване на правото на собственост чрез давностно владение. От една страна липсват твърдения, че съдът не е обсъдил приети по делото писмени доказателства /експертни заключения в настоящия процес не са изслушвани/, които да са от значение при формиране на фактическите му изводи. От друга страна основният мотив за отхвърляне на възражението за придобивна давност е не, че Б. А. не е упражнявал фактическа власт върху имота, а че е бил държател и не е демонстрирал пред останалите наследници промяната в намерението си и завладяването на имота чрез действия отричащи техните права, т.е. касае се не до възприемане за установени на факти, различни от твърдените от страната, а до прилагане на материалния закон към тези факти, обуславящо неоснователност на направеното възражение за придобиване на правото на собственост.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 14.03.2014 г., постановено по гр.д. № 33 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Силистра.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: