О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№78
С., 18.02.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 160 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. К. С. чрез пълномощника му адвокат Е. Й. и чрез пълномощника му адвокат В. З. и на Е. К. Д. чрез пълномощника й адвокат И. Г. против решение № 289 от 31.07.2015 г. по гр.д. № 777 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 475 от 22.08.2014 г. по гр.д. № 1748/2013 г. на Районен съд-Дупница за признаване за установено по отношение на В. К. С., А. К. С. и Е. К. Д., че към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] със Заповед № 300-5-56/30.07.2004 г. на изпълнителния директор на А. ищецът А. И. Ш. е бил собственик на 68 кв.м., представляващи площта от ивицата земя в поземлен имот № 68789.29.74, ограничена между сега отразената в кадастралната карта граница между ПИ № 68789.29.74 и ПИ № 68789.29.74 и кадастралната граница между посочените УПИ по действалия към този момент З., одобрен със заповед № 346/26.05.1997 г. на кмета на [община], която площ е била неправилно з0аснета като част от ПИ № 68789.29.74 и която е посочена като площ, описана в проектни координати в границите на линиите С-Д-Е-М на скица № 3 на вещото лице А., която е неразделна част от решението.
А. И. Ш. оспорва касационната жалба на А. К. С., като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и не е изразил становище по касационната жалба на Е. К. Д..
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Ищецът А. И. Ш. твърди в исковата молба, че по силаната на нотариални актове за дарение от 1979 и за придаваемо място по регулация от 1998 г. е собственик на УПИ X.-1940 в кв.72 по плана на [населено място], утвърден на 25.05.1997 г. с площ от 370 кв.м., заснет в одобрената на 30.07.2004 г. кадастрална карта с идентификатор 68789.29.74. С плана от 1997 г. от неговия парцел към съседния парцел ХХV-5958, съсобствен на ответниците, са придадени 68 кв.м., за които регулационните сметки не са уредени и отчуждителното действие на регулацията е отпаднало на основание § 8, ал.1 ПР ЗУТ, но това не е отразено в кадастралната карта. Поискал е да се постанови решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответниците, че кадастралната граница между двата имота съответства на имотната граница по З., одобрен 1997 г.
В отговора на исковата молба ответникът А. К. С. е навел довод за нередовност на исковата молба, поради неясен петитум, оспорил е материално правната легитимация на ищеца с оглед индивидуализацията на имота в нотариалния акт за дарение, описан като имот пл. № 2439-извън регулация, какъвто не е съществувал към 1979 г., както и твърдението за неправилно отразяване на границата между двата имота /без да наведе твърдение за други факти/. Ответникът Е. К. Д. също е поддържала нередовност на исковата молба, поради неясен петитум, както и че нотариалния акт за дарение не легитимира ищеца като собственик, като е оспорила и придобиването по регулация на придаваема площ от ищеца, констатирана по нотариалния акт от 1998 г., тъй като не е индивидуализиран имота, от който се придава, както и че регулационната линия и имотната граница между двата имота минава по дължината на гаража на А. Ш. и това фактическо положение никога не се е променяло на законно основание. В първото съдебно заседание ответниците изрично са уточнили, че оспорват нотариалните актове, с които се легитимира ищецът с оглед на тяхната доказателствена стойност. Във въззивната си жалба против първоинстанционното решение за уважаване на иска А. С. поддържа доводите си за нередовност на исковата молба и по отношение пороците на дарението, с което се легитимира ищеца, както и че регулацията от 1997 г. не е влязла в сила, тъй като от представените в хода на делото доказателства е видно, че е нарушен чл.184, ал.1 З. /отм./, а В. Д. – че след като между двата имота няма материализирана граница, то ищецът не е доказал, че е собственик на спорната площ, а по последната регулация от 1997 г. местоположението на регулационната и имотната граница е по линията АВ, на разстояние от техния гараж и досами гаража на ищеца.
В. съд е приел, че спорът между страните е относно точното местоположение на имотната граница между процесните съседни имоти, доколкото оспорването на нотариалните актове, с които се легитимира ищецът е само относно тяхната доказателствена стойност. Въз основа на експертните заключения е счетено, че при съпоставяне на регулационните планове от 1978 г и 1997 г. с цел установяване налице ли е съответствие в регулационната граница между имотите, е видно, че по плана от 1978 г. имотът, собственост на ответниците и част от имота, собственост на ищеца, заедно с други имоти са включени в общ парцел, отреден за жилищно строителство, а по регулационен план с изработването на същия дворищнорегулационната линия, разделяща двата имота е по линия АВ. Местоположението на регулационната линия и имотната граница между двата процесни имота съгласно регулацията, одобрена със Заповед № 364/26.05.1997 г. на кмета на [община] е по линията АВ. Имот с № 2439 е нанесен в кадастралния план от 1958 г. и е собственост на бащата на ищеца, а с имот № 5426 е попълнена кадастралната основа, със Заповед от 1961 г. на ОСН, но преписка по попълването не се съхранява. В кадастралния план от 1958 г. имот № 2439 е заснет и като граници са посочени условен знак за слог. Няма процедура след 1997 г. за уреждане на регулационни сметки, няма данни за заплащане от страна на ответниците за придаваеми места. Със Заповед № 364/26.05.1997 г. на кмета на [община], с която са одобрени кадастралният, застроителният и регулационния план на[жк], включително и кв. 72, дворищнорегуланионната линия С-М, разделяща двата парцела минава през гаража на ответниците, а границата на имот 1940, в кадастралния план, пренесена от плана от 1958г. е по линията С-Д-Е, отбелязан на плана със знак за слог. Тази граница минава през жилищната сграда на ответниците. /Скица № 3/. Площта, заключена във фигурата А-С-Д-Е-В е показана на плана като площ, принадлежаща към имот пл. № 1940 с поставяне на знак за общност. Площта, заключена вън фигурата С-Д-Е-М се явява на регулационния план като придаваемо място от имот пл. № 1940, собственост на ищеца към парцела ХХV-5958, собственост на ответниците и е в размер на 68 кв.м. По този план за двата имота са образувани самостоятелни парцели: ХХV за имот № 5958 собственост на ответниците и парцел Х. за имот пл. № 1940, собственост на ищеца. В техническия отдел при [община] няма образувана преписка относно уреждане на регулационни сметки между двете страни. На място няма материализирана граница между двата имота.
При тези факти въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 53, ал. 2 от З. е основателен,тъй като неправилно спорната площ от 68 кв. м. към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри през 2004 г. неправилно е включена в имота на ответниците, тъй като същата е част от имота на ищеца съгласно действалия към този момент З., одобрен със заповед № 364/26.05.1997 г. на кмета на [община]. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд, че дворищната регулация от 1997 г. не е приложена, тъй като не е заплатено обезщетение за придаваемото място и отчуждителното й действие е отпаднало с обратна сила и имотните граници на двата имота се възстановяват по първоначалното им местоположението преди регулацията.
Съдът е приел за неоснователни доводите за недопустимост на иска, предвид наличието на спор за материално право и невъзможността спорът да се реши по адиминистративен ред.
Счетено е, че ищецът е с доказана материалноправна легитимация като собственик на недвижим имот представляващ парцел Х. – 1940, кв. 72 по плана на [населено място], включително и на спорната площ от 68 кв. м. Същият се легитимира с приложените към исковата молба нотариални актове, представляващи официални документи, чиято истинност не е била оспорена по надлежен ред. Неточното посочване на документа /нотариален акт/, легитимиращ праводателя на ищеца като собственик на имота не опорочава извършеното нотариално удостоверване и същото е действително, предвид разпоредбата на чл. 472 от ГПК/отм./, респективно нотариалният акт не е нищожен.
За неправилно е прието разбирането на ответниците, че издадената заповед № 364/26.05.1997 г. на кмета на [община] е нищожна, тъй като е издадена от заместник – кмет в нарушение на чл.184, ал.1 З. /отм./ при липса на съгласие на Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Счетено е, че в случая не се касае до приложенинето на чл.184, ал.1 З. /отм./, тъй като изобщо не става въпрос до предоставяне на конкретна функция на кмета на общината по одобряване и изменение на подробен градоустройствен план на заместник-кмет, което е видно и от решението на ОбС Д., а се касае до приложение на чл.42, ал.2 от З. в редакцията ДВ, бр. 90/1996 г. и функциите на кмета са поети от заместник-кмета на [община] по силата на посочената законова разпоредба.
К. А. К. С. чрез пълномощника си адвокат Е. Й. счита, че касационното производство следва да бъде спряно до постановяване на тълкувателно решение по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Въпросите по тълкувателното дело, касаят начина на определяне цената на иска по чл.53, ал.2 З., допустимостта на иск за собственост, ако не е проведен искът по чл.53, ал.2 З., допустимостта на иск за реална част от имот, ако не е проведен искът по чл.53, ал.2 З., допустимостта на иска по чл.53, ал.2 З., ако не е проведена административната процедура по чл.53, ал.1 З. и наличието на преюдициалност на иска по чл.53, ал.2 З. спрямо иска за собственост. Посочените противоречиво разрешавани въпроси са неотносими към настоящото дело, доколкото предявеният по него иск е именно по чл.53, ал.2 З. и е установено, че исканата поправка не е реализирана по административен ред, поради наличието на спор за материално право с ответниците, поради което не са налице предпоставки на спиране на касационното производство.
Поддържа и наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задълженията на въззивния съд при неточен, непълнен или липсващ доклад на първоинстанционния съд; на т.7 от ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС относно задълженията на въззивния съд да отстрани нередовности на исковата молба, а при неотстраняването им да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати делото; на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, тъй като не е съобразено, че изтичането на десет годишен срок на владение върху придадените части води до прилагане на регулацията и наличието на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 934/7.11.2008 г. по гр.д. № 3142/2007 г., ВКС, I г.о.
Посочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Във въззивната жалба на А. С. липсва оплакване относно доклада на първоинстанционния съд, а доводът е, че ищецът не е доказал фактите, за които съдът му е дал указание, че носи доказателствена тежест.
Не се подкрепя от данните по делото и довода за нередовност на исковата молба, доколкото ищецът ясно е обосновал твърденията си за спор относно границата между двата съседни имоти и наличието на грешното й отразяване в кадастралната карта, поради несъобразяване с отпадналото отчуждително действие на регулацията от 1997 г. и е заявил съответстващ петитум за отстраняване на тази грешка, като се нанесе имотната граница с оглед отпадналото отчуждително действие на регулацията и конкретните словесни изрази, чрез които е заявен петитумът са ясни и са дали възможност на съда да квалифицира иска и да се произнесе в рамките на заявеното спорно право.
Н. е позоваването на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, доколкото по делото не е въведено от страна на ответниците твърдение, че регулацията от 1997 г. е приложена чрез 10 годишно владение на придаваемото място, а и подобно твърдение би било неоснователно, тъй като това основание следва да е осъществено до влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г., а след този момент прилагането на регулация може да стане само чрез изплащане на парично обезщетение.
Липсва и противоречиво разрешаван правен въпрос с оглед практиката по посоченото решение на ВКС, според която установени непълноти, грешки или другите предвидени в разпоредбата на закона основания в кадастрални карти и кадастрални регистри, могат да засегнат само физическите компоненти на териториалната единица „поземлен имот“, но не влияят на юридическата категория „право на собственост“, което се придобива само по установените от закона способи. Именно от това тълкуване на значението на кадастралната карта и кадастралните регистри е изходил и въззивния съд, изследвайки правото на собственост и неговите пространствени предели, които са от значение за иска по чл.53, ал.2 З. /редакция преди измененията от ДВ бр.49/2014 г./.
К. А. С. чрез пълномощника си адвокат В. З. се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „За приложението на нормата на чл.184, ал.1 З. /отм./ при издаване и влизане в сила на заповед на кмета на общината, с която е одобрен застроителен, регулационен и кадастрален план.
Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към данните по делото, по което е установено, че с решение № 34/15.05.1997 г. на Общински съвет Д. са прекратени пълномощията на кмета и функциите му са възложени на зам. кмета, т.е. мотивите на въззивния съд са свързани с приложението на действалата към момента редакция на нормата на чл.42, ал.2 З., а не с приложението на чл.184, ал.1 З.-отм.
К. Е. К. Д. поддържа противоречие на въззивното решение с т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е изложил мотиви по оспорената материално-правна легитимация на ищеца и по-специално относно незаконосъобразното придаване на 22 кв.м., описани в нотариалния акт от 1997 г.
Т. противоречие не е налице, тъй като съдът е обсъдил релевантните към спора за местонахождението на границата между двата имота доводи и доказателства, а обстоятелството дали от друг /общински/ имот са придадени площи към имота на ищеца не може да бъде съотнесено към спора по настоящото дело.
Поддържа се и противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВС, тъй като въззивният съд не е изследвал дали е приложен дворищно регулационния план от 1978 г., а спорната придаваема част е завзета при действието на този план. С. противоречие не е налице, тъй като въззивният съд е приел установеното по делото обстоятелство, че по плана от 1978 г. имотите не са били самостоятелно урегулирани, а имотът на ответниците и част от имота на ищеца, заедно с други имоти са включени в общ парцел за жилищно строителство, т.е. били са предназначени за обществено мероприятие, а съответно към този план не се прилага тълкуването за приложение на дворищна регулация по посоченото тълкувателно решение.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Ответникът по касационните жалби А. И. Ш. не претендира разноски за настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 289 от 31.07.2015 г. по гр.д. № 777 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Кюстендил.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: