О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№191
С., 14.05.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1641 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Я. чрез пълномощника му адвокат Б. Ж. против решение № 197 от 19.11.2014 г., постановено по гр.д. № 502 по описа за 2014 г. на Апелативен съд-В., Гражданско отделение, с което е обезсилено решение № 1025 от 4.07.2014 г. по гр.д. № 1708/2013 г. на Окръжен съд-Варна и е прекратено производството по предявения от К. Д. Я. иск за признаване за установено, че Д. Г. Я. не е собственик на ? ид.ч. от имотите по констативен нотариален акт за собственост № 122, том ХХІV, дело № 20835/1997 г. на нотариуса при В..
Ответникът по касационната жалба Д. Г. Я. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
За да постанови решението си Апелативен съд-В. е приел, че ищецът не е обосновал правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. Констатирал е, че в исковата си молба и в хода на производството, ищецът е твърдял, че с ответницата са бивши съпрузи и че по време на брака им е закупил право на строеж, а впоследствие са построени жилището и гаража, но изцяло с лични средства – дарение от майка му, при липса на принос на съпругата в придобиването, както и че при действието на презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК /отм./ след прекратяването на брака и на съпружеската имуществена общност, ответницата се легитимира като собственик на ? ид.част от процесните имоти. Ищецът се е разпоредил със своята ? ид.ч. от имотите след прекратяване на съпружеската имуществена общност и преди завеждане на делото и предмет на иска по чл.124 ГПК е останалата ? ид.ч., за която ответницата се легитимира понастоящем като собственик на базата на необорената презумпция. При тези констатации са изложени съображения, че интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателния установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Интерес съществува и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по руституция, ако отрече претендираните от ответника права. Направен е извод, че в случая с твърденията на ищец;а не се обосновава нито една от посочените хипотези, при които той би разполагал с правен интерес от воденето на иска за собственост, тъй като той твърди, че ответницата се легитимира като собственик на процесната идеална част от имотите по силата на презумпцията по чл.19, ал.3 СК /отм., но не и че той самия се легитимира като собственик на същите понастоящем, защото към момента на подаване на исковата молба не е оборена презумпцията за съвместен принос. Опровергаването на презумпцията за съвместен принос обаче би било предмет на съвсем друг иск – този по чл.21 СК, който е положителен такъв за установяване, че ищецът е едноличен собственик на конкретна вещ и в производството подлежи на доказване, че ответницата не е участвала в придобиването на имотите, като се оборва презумпцията за съвместния принос. С евентуалното уважаване на отрицателния установителен иск за собственост срещу ответницата, правото на същата би било отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед всички възможни негови основания. Затова и при отричане на собствеността на ответницата, ищецът не би могъл да защити свое право /за собственост върху конкретна идеална част от имота/, защото в негова полза няма да бъде призната собствеността по силата на опроверганата презумпция за принос на другата страна. Т.е. на база на решението по иска, той не би се легитимирал като собственик на процесната идеална част от имота, за която ответницата се легитимира като собственик по силата на законовата презумпция. С оглед обосноваване интереса от завеждане на иска ищецът не е твърдял и бъдещо придобиване на права /оригинерно/, след отричане на правата на ответницата, т.е., че ищцата му пречи той да придобие имота. Съдът е счел, че въпросът за евентуалното наличие, респ. липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдия, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно права, в който смисъл да и дадените в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2003 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС разрешения.
К. претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед преценка на допустимостта му, но изложените в тази насока съображения /за задълженията на съда да съобразява точно всички наведени по иска обстоятелства при извършване на преценка за обоснования правен интерес/ са свързани с правилността на изводите на апелативния съд като съобразени със съдопроизводствените правила.
От поставените от касатора въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите по т.І и т.ІІ на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обобщени от съда и сведени до въпроса: налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, целящ опровергаване на презумпцията по чл.19, ал.3 СК. Съдебната практика на която се позовават касаторът и ответникът по касационната жалба не дава отговор на този въпрос, пряко разрешение по него липсва и в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2003 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС , поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 от 19.11.2014 г., постановено по гр.д. № 502 по описа за 2014 г. на Апелативен съд-В., Гражданско отделение.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът К. Д. Я. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 327.50 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: