5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№382
[населено място], 03.11.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4533 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 222 от 03.06.2014г. по гр.д. № 935/2013г. на Врачански окръжен съд, с което отчасти е отменен и отчасти е потвърдено решение от 26.09.2013 г. на Берковски районен съд по гр.д. № 198/2013г. и като краен резултат са осъдени А. И. Д. и И. Д. В. да заплатят на А. М. Д. съответно сумата 2399,20лв. и 7 197,60 лв., представляващи припадаща се част от разходите за ремонт на покривната конструкция на жилищната сграда в УПИ VІІІ-1022 в кв. 79 в [населено място], както и сумите съответно 125,64лв. и 376,89лв., представляващи обезщетение за забавено плащане на главниците за периода от 20.12.2012г. до 24.04.2013г.
Касационната жалба е подадена от ответниците по иска А. И. Д. и И. Д. В. чрез пълномощника адвокат Ж. С.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК по три правни въпроса.
Ответникът А. М. Д. в писмения си отговор изразява становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е обективно и субективно съединени осъдителни искове за заплащане на припадащи се разноски за ремонт на покрив в сграда – етажна собственост и на обезщетение за забава върху тях. Ищецът А. Д. е собственик на втория етаж на жилищната сграда с целия вход от северната страна на сградата, североизточното мазе, цялото стълбище и целия таван на сградата с покривната конструкция. Ответниците са собственици на първия етаж на жилищната сграда с входа откъм западната сграда, три мазета, коридор, килер и клозет в югозападната част на сградата. Установено е, че сградата е била изградена към 1978г. от съсобствениците на терена И. Д. В. и съпругата му В. И. В. и М. Д. А. и съпругата му К. Н. А.. Разпределението на обектите в сградата е извършено чрез съдебна спогодба през 1978г., чрез която В. са получили първия етаж, а А. – втория етаж с тавана; изрично в дела на А. е включена и цялата покривна конструкция. В договора за спогодба е посочено, че входовете за двата етажа нямат никаква функционална връзка помежду си. В. В. е починала през 1997г. и нейни наследници са съпруг И. В. и дъщеря А. Д. – ответници по иска. Ищецът пък е придобил с договор за покупко-продажба през 2001г. от М. и К. А. втория етаж с всички принадлежности, описани в съдебната спогодба. През 2012г. ищецът е уведомил ответниците, че е необходим неотложен ремонт на покрива и ги е поканил да участват в разходите за ремонта според дяловете си. Ремонтът е извършен за сметка на ищеца от [фирма], за което е заплатена сумата 23 596,10лв.
Основният спорен въпрос между страните е дали покривната конструкция /покривът/ е обща част на сградата и дали е допустимо разпореждането с нея от етажните собственици. Съдът е приел, че покривът е обща част по естеството си и като такава не може да бъде притежание само на някой от етажните собственици, независимо от даденото от тях съгласие за това. Поради това намерил, че клаузата в договора за съдебна спогодба, с която покривът се предоставя на собствениците на втория етаж, е нищожна по чл. 26, ал.1 ЗЗД и няма вещен ефект. Затова ищецът не е могъл да придобие собствеността върху покрива, който продължава да е обща част по естеството си. Затова етажните собственици са длъжни да поемат, според дела си, необходимите разноски за поддържането му. Съдът е посочил, че в случая етажната собственост се състои само от два обекта и отношенията се уреждат съгласно чл. 30, ал.3 ЗС съгласно препращащата норма на чл.3 З..
На следващо място съдът е приел, че ремонтът е бил нужен и неотложен, като предприетите от ищеца действия са необходими за запазване на съсобствената вещ, т.е. касае се до т.нар. необходими разноски. Затова неучаствалият в ремонта съсобственик дължи съответната на дела си част от направените разходи. Извършил е разграничение с полезните разноски, за които е приложим чл. 61, ал.2 ЗЗД и се дължи част от направените разноски до размера на обогатяването. За да определи стойността на ремонта съдът е извършил обстойна преценка на приетите експертизи на вещите лица Р. и Т.. В първото заключение е посочено, че средна цена за ремонт на покрив не може да има, тъй като са различни конструкцията, етажността, влаганите материали и т.н. Във второто заключение /на в.л. Т./ са посочени средни пазарни цени, без печалба за строителя, като те са определени въз основа на оферти на пет фирми за ремонти на покриви на жилищен блок и на детска градина. Съдът е изтъкнал редица неточности на това заключение досежно обема на извършените СМР и стойността им. Извършил е корекция на тези неточности и е достигнал до извод, че при посочените от вещото лице Т. цени стойността на извършения ремонт е 17 996,51 лв., а не 14 622лв., колкото е пресметнало вещото лице. Приел е, че се касае до необходими разноски, а не до подобрения и затова следва да присъди действително направените разходи, а не стойността по предполагаеми средни пазарни цени. Така, въз основа на обща стойност на ремонта 19 193,60лв. е определил дължимата от ответниците сума 9596,80лв., разпределена помежду им при установените квоти на съсобственост – ? за И. В. и ? за А. Д.. По съответен начин е определен размера и на дължимото обезщетение за забава: 376,89лв. дължими от И. В. и 125,64лв. от А. Д..
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване съдът намира следното:
К. поддържа основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК спрямо три правни въпроса:
1/ Може ли въз основа на писмено споразумение на всички етажни собственици по чл. 38, ал.2 ЗС покривът, като обща част на сграда в етажна собственост, да бъде обща част само на собствениците на втория етаж, чиито помещения обслужва. Позовава се на противоречие с Решение № 1019 от 21.01.2010г. по гр.д.№ 235/2008г. на ВКС, І г.о., както и с три съдебни решения на Върховния съд, постановени в периода 1971 – 1990г. Първото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, приема, че е допустимо съгласно чл. 38, ал.2 ГПК общите части да бъдат обособени за ползване само от някой от етажните собственици, но има предвид коридор в сутерена на сградата, като изрично изтъква, че коридорът е обща част по предназначение. Останалите съдебни решения, постановени по реда на отменения ГПК, също разглеждат хипотези на приложение на чл. 38, ал.2 ЗС спрямо конкретни общи части – стълбищна клетка в мазето, пространство над стълбището, помещение за смет. Във всички решения обаче е проведено разграничението между двата вида общи части – такива по естеството си и такива по предназначение и непротиворечиво е прието, че единствено спрямо общите части по предназначение е допустима уговорка да престанат да бъдат общи и да бъдат предоставени в лична собственост на някой от етажните собственици. Настоящият спор се отнася за покрив, който несъмнено е обща част по естеството си и поради това не може да бъде обект на уговорка по чл. 38, ал.2 ЗС. Ето защо, липсва противоречие на обжалвания акт с посочената практика, която касае общи части по предназначение, а не общи по естеството си.
2/ Коя е правилната квалификация на иск за припадащата се част от ремонт на покрив когато етажните собственици съгласно чл.3 З. нямат общо събрание – чл. 41 във вр. с чл. 30, ал.3 ЗС, каквато правна квалификация е дадена в обжалвания акт, или чл. 61, ал.2 ЗЗД. Следва да се посочи, че първоинстанционният съд е квалифицирал предявения главен иск по чл. 41 ЗС във вр. с чл.6, ал.1, т.9 З.; въззивният съд е уточнил, че според препращащата норма на чл.3 З., тъй като етажната собственост е от два обекта, приложим е чл. 30, ал.3 ЗС. Спор относно правната квалификация не е повдиган от ответниците нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната им жалба.
По този въпрос се поддържа противоречие с Решение № 238 от 19.08.2013г. по гр.д. № 1012/2012г. на ІVг.о. В него е разгледан спор за заплащане на разноски за възстановяване и подобряване на общи части на сграда, който е бил квалифициран от съдилищата по чл. 59 ЗЗД. К. състав е приел, че правилната правна квалификация е по чл. 61, ал.2 ЗЗД; проведено е разграничение между необходими разноски /за поддържане на общите части/ и полезни разноски /за подобряване на общите части/ и е прието, че претенция за разходи за подобряване на общите части се основава на чл. 61, ал.2 ЗЗД, а не на общото правило на чл. 59 ЗЗД. В настоящия случай спорът е за необходими разноски /ремонтът е бил неотложен и нужен, за да се предпази сградата от увреждане/, поради което изводите в посоченото решение не са приложими. Извършеното от въззивния съд разграничение между необходими разноски и полезни разноски/подобрения/ съответства на разрешенията в Тълкувателно решение № 85/1968г. и ППВС № 6/1974г.
3/ Коя от двете стойности за ремонт на покрива следва да бъде взета предвид при преценка размера на иска – средната пазарна цена на извършените СМР или реално направените от ищеца разходи, установени с представени документи. По този въпрос също се поддържа противоречие с горепосоченото Решение № 238 от 19.08.2013г. по гр.д. № 1012/2012г. на ІVг.о. В него обаче липсва разрешение на поставения въпрос. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за правната квалификация на иска и единствено в мотивите при разглеждане основателността на касационната жалба съдът е посочил, че правилно е присъдена пазарната цена на извършените работи, но без да излага конкретни съображения. В обжалваното пред настоящия състав решение Врачански окръжен съд изрично е обосновал защо не цени заключението на вещото лице Т., изтъкнал е неговите неточности, коригирал го е до стойност, доближаваща се до сумата на действително направените разходи и затова е присъдил последните.
Приложените влезли в сила решения на окръжни съдилища не удостоверяват противоречиво разрешаване на правния въпрос. Видно, че решаващите състави са преценявали коя стойност да присъдят, изхождайки от доказателствата по делото и особеностите на всеки конкретен случай. Поради това в тях липсва обосновано разрешаване на правния въпрос.
В обобщение следва да се откаже достъп до касационен контрол, тъй като не са налице поддържаните основания за провеждането му.
В полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222 от 03.06.2014г. по гр.д. № 935/2013г. на Врачански окръжен съд по касационната жалба на А. И. Д. и И. Д. В. от [населено място].
ОСЪЖДА А. И. Д. и И. Д. В., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на А. М. Д. от [населено място], [улица], ет.1 сумата 600 /шестстотин/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: