О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№426
С., 25.11.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4941 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. Б. чрез пълномощника му адвокат В. Р. против решение № 1173 от 26.06.2015 г., постановено по гр.д. № 931 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 64 от 20.02.2015 г., постановено по гр.д. № 1076 по описа за 2014 г. на Районен съд-Асеновград за приемане за установено по отношение на Г. М. Б., че А. С. П., С. А. П. и С. М. Б. са собственици на ? ид.ч. от таванско помещение на жилищна сграда с идентификатор 00702.524.139.1 и за осъждането му да предаде владението й, както и да премахне поставената врата на стълбищната площадка на втори жилищен етаж на сграда с идентификатор 00702.524.139.1 към таванското помещение, с което да преустанови неоснователните си действия, изразяващи се в създаване на пречки аз ползване на таванското помещение.
Ответниците по касационната жалба А. С. П., С. А. П. и С. М. Б. не са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, основани на твърденията, че ищците А. С. П., С. А. П. и С. М. Б. са собственици на ? от тавана, представляващ обща част на сградата в режим на етажна собственост, състояща се от сутерен, два жилищни етажа и таван.
Ответникът е оспорил исковете с твърдение, че тавана не е обща част, тъй като през 1970 г. е закупил правото на строеж не само на втори жилищен етаж, а при разрешение – и на трети жилищен етаж и макар третия жилищен етаж да не е довършен /поради недостиг на средства/, таванското помещение е така изградено, че има за цел продължаването му за изграждане на трети жилищен етаж.
Пловдивският окръжен съд е приел за установено, че ищите са собственици на първия жилищен етаж, ведно с ? ид.ч. от дворното място, а ответникът – на втория жилищен етаж и останалата ? ид.ч. от урегулирания поземлен имот, като спорът се свежда до това дали се касае до реализиран от ответника трети жилищен етаж в резултат на отстъпено му право на строеж или се касае за таван на жилищна сграда. Въз основа на експертното заключение, съдът е приел, че проектът за строеж е одобрен през м. декември 1967 г. и според него сградата представлява двуетажна с призем масивна, монолитна постройка, като таванът е необитаемо подпокривно пространство, без надзид на стените, с максимална височина при билото от 2.40 м, а минимална височина в четирите края, където стъпва покривната конструкция 0.30 м. Таванът представлява общо подпокривно пространство, с достъп до него с врата от стълбищната площадка, като строителството е изпълнено в отклонение от проекта – с надзид 1.60 м и височина на билото от 3.40 м.
Съдът е направил извод, че от една страна съгласно одобрения проект от м.декември 1967 г., към чиято реализация е пристъпил ответника, не е бил предвиден трети жилищен етаж, а двуетажна сграда с подпокривно пространство, а от друга – че реализираното подпокривно пространство от ответника, не отговаря на техническите норми за самостоятелен жилищен етаж нито към реализирането му през 1970 г., нито към 2007 г., тъй като съгласно чл.99 ал.2 от Наредба № 5, действаща към 1970 г. жилищните помещения изградени в подпокривното пространство на сградата трябва да имат светла височина най-малко 2.30 м за 50 на сто от площта си, а процесният не е притежава тези технически параметри, а действащите към 2007 г. технически норми изискват средна височина за жилищен етаж от 2.30 м, а на процесното помещение е 1.35 м.
Позовавайки се на указанията в Тълкувателно решение № 34/15.08.1983 г. на ОСГК на ВС, въззивният съд е счел, че по делото не е установено подпокривното пространство да има нужната височина, пространство и обем за изграждане на обслужващи помещения, /което би я направило обща част по предназначението си, а като такава вече би могла по волята на етажните собственици, да й бъде отнето предназначението да обслужва всички жилищни обекти/, поради което реализираното подпокривно пространство е запазило характера си на обща част по естеството си и като такава е общо притежание на етажните съсобственици, които имат права върху нея определени съгласно чл.40 вр с чл.38 ЗС, а съответно ищците се легитимират като собственици на ? ид.ч., а ответникът да владее процесните общи части без наличието на правно основание.
Искът по чл.109 ЗС е приет за основателен, тъй като е установено, че достъпът на ищците е ограничен, чрез поставяне на врата на стълбищната площадка на втория жилищен етаж към тавана и съответно заключването й от ответника.
По отношение на възражението за задържане на ответника до заплащане на подобренията, направени в подпокривното пространство /за прокарване на питейна и обратна вода, продължаване на арматурни железа за колоните, изграждането на покривната конструкция от греди и дъски и полагане на керемида върху целия покрив/ са изложени съображения, че доколкото се касае до обща част, то ответникът се явява владелец на собствените си части и държател на частите на съсобствениците, а като държател не разполага с правото на задържане. Ето защо възражението се явява неоснователно.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Г. М. Б. поставя въпросите: 1. Какъв е статутът на подпокривното пространство, когато има нужната височина, но в него не са обособени отделни помещение и кой е обективният и законов критерий, по който следва да се ръководи съдът, за да определи статута на подпокривното пространство; 2. Към кой момент следва да се определя статута на подпокривното пространство като самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на чл.38 ЗС; 3. Кога подпокривното пространство или таванът на сграда, притежавана в режим на етажна собственост, представлява обща част и може ли таванския етаж в сграда, в която има учредена етажна собственост да бъде притежание само на едно лице; 4. Притежава ли съсобственикът право на задържане за подобрения, направени в подпокривното пространство /доколкото се касае до обща част и като държател разполага ли с право на задържане/ и кога съсобственикът, извършил подобрения в съсобствения имот, се квалифицира като владелец и кога като държател на имота.
По първите три въпроса се поддържа противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр.д. № 11/83 на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г. на ВС на РБ, както и на посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК.
По поставените въпроси не се констатира противоречие с практиката на ВКС или противоречивото им разрешаване. Отговорът на първия и третия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр.д. № 11/83 г. на ОСГК на ВС, указанията по прилагане на закона в което са възприети и в сочената от касатора практика на ВКС, като се изисква подпокривното пространство да има не само нужната височина, но и площ и достъп, които да позволяват при спазване на строителните правила и норми изграждане на отделни или обслужващи помещения. Именно с оглед липсата на данни, че е възможно при спазване на техническите правила и норми да се изградят отделни обслужващи тавански помещения или самостоятелни обекти, въззивният съд е приел, че се касае до обща по естеството си част и този му извод не противоречи на посочената практика на ВКС.
Отговорът на втория въпрос е даден в практиката на ВКС, включително и Решение № 118/7.01.2015 г. по гр.д. № 3138/2014 г., ІІ г.о., на което се позовава касаторът, а именно, че критериите за преценка на характера и естеството на подпокривното пространство изцяло или отчасти като обща част, са както фактически, така и юридически, като фактическите се базират на данните за актуалното /към момента на търсената правна защита/ състояние на подпокривното пространство, а юридическите – на съответствието на изградените обекти с действащите към момента на изграждане строителни правила и норми. Именно от тези критерии е изходил и въззивния съд, отчитайки, че понастоящем тавана представлява едно помещение, без обособени в него обекти, за да приеме, че същия е обща по естеството си част.
По четвъртия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС по Решение № 134 от 27.07.2015 г. по гр.д. № 6161/2014 г., ІІІ г.о., с което е дадено тълкуване по въпроса: за доказателствената тежест по възражението за подобрения в различните хипотези, с оглед качеството на извършилото ги лице, носи ли ищецът тежест на доказване за обстоятелството, че ответникът е знаел за наличието на основание за нищожност/унищожаемост при положение, че исковата молба е вписана и за оповестителното действие на вписването като обективен критерии за знание у всички трети лица за наличие на спор по отношение на имота и за значението на това обстоятелство с оглед правата по чл. 72 ЗС на добросъвестния владелец, извършил подобрения. Тълкуването е изцяло неотносимо към мотивите на въззивния съд, че ответникът е държател на частите на съсобствениците си и не разполага с право на задържане.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1173 от 26.06.2015 г., постановено по гр.д. № 931 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: