6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
София, 30.10. 2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1583 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат М. Н. против решение № 30 от 15.02.2017 г., постановено по гр.д. № 31 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 883/17.11.2016 г. по гр.д. № 2467/2016 г. на Районен съд-Сливен за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] против [фирма] ревандикационен иск по отношение на печатна машина ZBS-320, пет цвята с една UV сушилня, едно режещо устройство, двустранен тънък резец, система за наблюдение, принтираща ролка, керамичен цилиндър 5 броя, режещ цилиндър и решещо острие.
[фирма], [населено място] е подала писмен отговор чрез пълномощника си адвокат Е. Х. по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивният съд е възприел и препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка – ищецът е закупил процесната вещ с фактура № 20080420 от 28.09.2008 г. С нотариално заверена декларация от 14.04.2011 г. представителят на едноличния търговец е признал за получена от ответното дружество сума, равна на половината от фактурната стойност на машината и обещание при бъдеща продажба за преведе на дружеството половината от продажната цена. На 31.07.2013 г. между страните е сключен писмен предварителен договор за продажба на вещта, като срещу задължението на ищеца да прехвърли собствеността най късно до 31.12.2015 г., ответното дружество се е задължило да заплати цена от 21 000 щатски долара с първоначална вноска от 1360 щатски долара, а остатъка – с 28 равни месечни вноски от по 700 щатски долара, платими от 25 до 30 число на текущия месец. Уговорено е, че при неплащане на три поредни месечни вноски продавачът има право да задържи получените до този момент суми и да иска връщането на вещта. Не е спорно, че ответникът е изпълнявал задължението си за плащане на месечните вноски от по 700 щатски долара до месец май 2014 г. На 21.08.2014 г. му е връчена нотариална покана, с която ищецът му напомня за уговорките, уведомява го за дължимите към момента суми и неустойка, кани го в срок до 31.08.2014 г. да му ги изплати или съгласно уговореното в договора да му върне вещта. На 15.06.2016 г. е предявил ревандикационния иск.
При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че доводите във въззивната жалба на ответника са неоснователни. Последният не е противопоставил аргумент за изпълнение на паричното задължение по процесния договор, а се брани с отричане съществуването на паричните задължения за месеците юни, юли и август 2014 г. Доводът, че не е налице неизпълнение е основан на изявленията в декларацията от 14.04.2011 г. Документът следва да бъде ценен само доколкото с последващи съглашения страните не са изменили волята си относно правото което регулират, като по-късната уговорка има превес пред по-ранната, ако двете си противоречат и с втората не се преурежда изрично първата. В случая в сключения по-късно във времето предварителен договор с предмет същата вещ, изрично не се обсъждат по-рано осъществените факти, но частта, касаеща продажната цена е в хармония с декларираното изявление – т.е. е зачетено частичното плащане на стойността на вещта, отразено в декларацията от 14.04.2011 г. и определената в предварителния договор от 31.03.2013 г. продажна цена е в размер по-малък от половината от стойността на печатната машина по фактурата. Следователно изпълнението на предварителния договор не е обвързано с по-ранното плащане, а е самостоятелно, паричното задължение е независимо и неизпълнението му не може да се обосновава с предходната престация. Уговорките касаят само тази част от стойността на вещта, формираща продажната цена, определена в предварителния договор, с изплащането на която само би се породило задължението на продавача по него да прехвърли правото на собственост. Изявената воля на управителя на ЕТ-ищец, че на ответното дружество ще бъде преведена половината сума от продажната цена, касае единствено случай, че вещта е продадена на трето лица, тъй като към момента на подписване на декларацията не е бил сключен между страните предварителния договор, с който вече е въведена забрана за обещателя на прехвърли вещта на различен купувач.
Неоснователно е и възражението, че договорът между страните не е развален, понеже не са спазени законовите изисквания за това. В настоящия случай ищецът е отправил нотариална покана до ответника когато са се осъществили отрицателните предпоставки за това, заложени в договора между страните и с нея е дал срок за изпълнение на паричните задължения. С оглед изричната, недвусмислена и безусловна уговорка в чл.11 от предварителния договор от 31.07.2013 г., не е необходимо използването на термина „разваляне“ на договора, тъй като по силата на посочената клауза, страните директно са се съгласили за последицата, възникваща с настъпването на описаните условия. Механизмът на развалянето на един договор е общ и замества липсваща конкретна уговорка между страните по този въпрос. Той е необходим, за да се породят впоследствие правата по чл.88 от ЗЗД на развалилата договора изправна страна. Когато уговорката е такава, че от нея пряко може да се извлече волята на договарящите относно развитието и прекратяването на правоотношението помежду им и последиците от това, тя има предимство пред общите законови правила. Щом в случая е скрепено съгласие за връщане на вещта при неплащане на три поредни вноски и кредиторът писмено е дал срок за изпълнение, съвкупността от тези обстоятелства предизвиква ефект на разваляне на договора, който се изразява в активиране на възможността за ревандикация в правната сфера на ищеца.
Относно възражението, че не е доказано вещта да е във владение на ответника, въззивният съд е приел, че ищецът е провел успешно доказване, като от показанията на разпитания свидетел категорично се установява, че фактите на владеене/държане и на идентитет на печатната машина, които се домогва да докаже ищецът, са се осъществили. Понеже свидетелят възпроизвежда лично и непосредствено възприети впечатления, доказването не е чрез индиции, а пряко и съдът не приема съществуването на алтернативна възможност фактите да са само вероятни, без да са се осъществили. Показанията са плътни и конкретни, обозначено е точното местонахождение на машината и разпознаваемостта й не е дискредитирана по никакъв начин за съда, физическата й употреба е без колебание свързана с ответното дружество, чрез единия й управител и съпруг на другия – дадените от свидетеля белези позволяват идентификация на лицето без да е необходимо обозначаването му по име. Ответната страна не е провела насрещно, дори и непълно доказване, с което да постави под съмнение осъществяването на тези факти, тоест – не е ангажирала доказателства, които позволяват да се допусне възможността, че те не са настъпили и така не е разколебала достоверността на твърденията на ищеца, внасяйки съмнение относно осъществяването на заявените от него факти.
По отношение доводите във въззивната жалба относно връщане на даденото по развален договор, съдът е приел, че този въпрос не следва да се обсъжда както понеже няма такова изрично заявено искане, така и понеже това производство касае единствено вещно правоотношение, а насрещен иск не е предявяван. Право на задържане в подобен случай не е предвидено. Нито е ясно и обосновано посочено изискуемо вземане на ответника, нито е конкретизиран неговият размер, като спорът, повдигнат от ищеца е вещен, а не облигационен и не касае изпълнение на насрещни задължения. Не е приложима и хипотезата на чл.91 от ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложение на чл.70, ал.3 ЗС, съгласно която разпоредба когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен от собственика на машината /какъвто е настоящия случай/ владелецът притежава определени права, които законът свързва с осъществяване на добросъвестно владение, а именно правото на обезщетение за направените необходими разноски, правото на обезщетение за направените подобрения, както и правото на задържане на вещта до заплащане на направените разноски, а първата предпоставка за прилагане на чл.70, ал.3 ЗС е наличие на валиден предварителен договор, като обжалваното решение е постановено в противоречие и с практиката на ВКС, изискваща обсъждането на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им.
Въпросът по приложението на чл.70, ал.3 ЗС е изцяло неотносим към данните по делото, доколкото ответното дружество-настоящ касатор не е въвело в спорния предмет твърдения да е извършило необходими разноски или разноски за подобряване на вещта. Не може да бъде свързан с данните по делото и процесуално-правния въпрос за задължението на съда при постановяване на решението да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, доколкото въззивният съд е обсъдил оплакванията в жалбата, а касаторът не посочва конкретни доводи или доказателства, които да са останали необсъдени.
Изявленията на касаторът в абзаците, номерирани с номера 3 и 4, съставляват доводи за необоснованост на изводите на съда при тълкуване на декларацията от 14.04.2011 г. и предварителния договор от 31.07.2013 г., както и че с нотариалната покана от 31.08.2014 г. ищецът е развалил предварителния договор, които доводи не могат да бъдат свързани с основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Твърдението за противоречие с ППВС № 3 от 29.03.1973 г. и практиката на ВКС по приложението на чл.87, ал.4 ЗЗД е обосновано с тезата на касатора, че неизпълнената част от задължението е незначителна, поради което предварителния договор не е развален. По същество тази теза съставлява довод за неправилност на извода на съда, че предварителния договор е развален, тъй като страните сами са уговорили какви ще са последиците от неплащането на три последователни месечни вноски и тяхната уговорка има предимство пред общите законови правила. В посочената от касатора практика на ВКС не е дадено тълкуване, различно от приетото от въззивния съд, поради което липсва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Липсва противоречие на въззивното решение и с т.2а на ТР № 4/2014 г., според което за уважаване на иска по чл.108 ЗС ищеца следва да докаже както правото си на собственост върху вещта, така и факта че ответника владее вещта без правно основание, доколкото именно по отношение на тези въпроси е формирал изводите си окръжния съд.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати на М. Н. С. в качеството й на [фирма], [населено място] направените по повод на касационната жалба разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. Х..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 15.02.2017 г., постановено по гр.д. № 31 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, адвокат М. Н. да заплати на М. Н. С. в качеството й на [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] разноски за настоящото производство в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: