О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№190
С., 14.05.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1326 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. Ц. М. чрез пълномощника му адвокат Л. С. против решение № 241 от 17.12.2014 г., постановено по гр.д. № 452 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Видин, с което е потвърдено решение № 318 от 30.07.2014 г. по гр.д. № 1785/2010 г. на Районен съд-Видин с частта, с която делбата на поземлен имот № 574 по кадастралния план на [населено място], общ.В. с площ от 681 кв.м. и построеното в него масивно жилище с площ от 81.50 кв.м. е извършена чрез възлагане на основание чл.349, ал.2 ГПК на Я. Ц. М. при условие, че уравни дела на О. Ц. М. със сумата 3245.25 лв. в шестмесечен срок от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва за забава.
Я. Ц. М. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване чрез пълномощника си адвокат Л. Ф., като претендира възстановяване на направените разноски.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС съобрази следното:
При преценка способът за извършване на делбата въззивният съд е приел, че допуснатия до делба имот е неподелаем и е разгледал искането на Я. М. за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК. Обсъдил е представеното удостоверение за декларирани данни пред [община] относно притежание единствено на ид. части от процесното жилище и гласните доказателства, че съделителката няма друго жилище освен делбеното и е счел, че е установена първата предпоставка на възлагането в хипотезата на чл.349, ал.2 ГПК. Въз основа на показанията на св.П., братовчедка и на двамата съделители е прието за установено, че Я. М. живее в процесния имот постоянно, а в Италия е ходила да работи, но се е връщала в този имот, там са вещите й, там живее синът й и е правила подобрения в имота, а показанията на свидетеля М., син на съделителя О. М., че баща му се е грижил за дядо му, а леля му е била в чужбина са преценени с оглед на неговата заинтересованост и липсата на възражение от страна на О. М. пред първоинстанционния съд, че сестра му е живяла в имота към момента на откриване на наследството. Възприети са и изводите на първоинстанционния съд относно постоянното пребиваване на съделителката Я. М. процесния имот – имала постоянно местоживеене в [населено място] при родителите си макар дълги години да е ходила да работи в Италия; вещите на съделителката са били в дома в [населено място], синът е живеел там и тя се е връщала в този дом по един месец всяка година докато е работила в чужбина; от 2010 г. живее там постоянно, а адресната регистрация на друг адрес не променя този факт, тъй като и законодателят прави разлика между постоянен и настоящ адрес, т.е. соченият в личните документи адрес не е задължително да е адресът, на който лицето пребивава, а и по делото не са събрани доказателства да е живяла на друго място на територията на областта или дори на страната. Изложени са и съображения, че адресната регистрация не е индикация за собственост на имота и е неотносима при преценка има ли претендиращият възлагане друго жилище на територията на страната.
К. поставя въпросите: 1. допустимо ли е възлагане по чл.349, ал.2 ГПК при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт и намира ли при действието на ГПК от 2008 г. приложение т.8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС; 2. може ли да се приеме, че сънаследник, който е живял и работил в чужбина към момента на откриване на наследството и на двамата си родители-наследодатели, „живее” в наследствения имот към момента на откриване на наследството; 3. терминът „живял” в сънаследствен имот съдържа ли в себе си изискването не само за „местожителство” по лична карта, но и „местоживеене” в същия имот.
Първият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към данните по делото – в решението по допускане на делбата е приет сънаследствения характер на имота, ? ид.ч. от който е придобита по наследство от наследодателя Ц. М. и ? ид.ч. по давност от наследодателите Ц. М. и Е. И., а обстоятелството, че Е. И. е прехвърлила правата си на Я. М. след откриване наследството на Ц. М. не води до промяна наследствения характер на съсобствеността, в който смисъл е практиката на ВКС /напр. решение № 148/7.04.2010 г. по гр.д. № 437/2009 г., І г.о., решение № 86/9.03.2012 г. по гр.д. № 1100/2011 г., ІІ г.о./
Вторият и третият въпрос касаят изясняване изискването на чл.349, ал.2 ГПК претендиращият възлагане „да е живял” в наследствения имот, но по същото е налице тълкуване в практиката на ВКС. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че посоченото изискване предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения имот с цел ползването му по предназначение и доказването на правнорелевантния факт е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства, а в решение № 166/4.07.2011 г. по гр.д. № 1390/2010 г., ІІ г.о. – че трайното пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от целта на това пребиваване – било за задоволяване на жилищна нужда, било за осигуряване грижи за наследодателя поради здравословни проблеми и напреднала възраст, запълва законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството, като законът не поставя никакви допълнителни ограничения спрямо това изискване и особено в хипотеза, в която липсва конкуренция за възлагане, не може да бъде отричана тази предпоставка чрез стеснително тълкуване, обосновано с причините за пребиваване в жилището. В. решение съответства на практиката на ВКС, поради което и по втория и третия въпрос не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
О. Ц. М. следва да заплати на Я. Ц. М. направените по повод настоящото производство разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Л. Ф. за изготвяне отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 241 от 17.12.2014 г., постановено по гр.д. № 452 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Видин.
ОСЪЖДА О. Ц. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Л. С. да заплати на Я. Ц. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.В., обл.В., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис № 3, адвокат Л. Ф. разноски за настоящото производство в размер на 600.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: