О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
Гр. София, 25.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 146 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. и М. Х. Г. от [населено място], срещу Решение № 373/17.10.2016 г., постановено по в. гр. дело № 465/2016 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 702/25.05.2016 г., постановено по гр. д. № 7878/2015 г. на Русенския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищецът В. В. К. против касаторите негаторен иск с правна квалификация чл. 109 ЗС- за осъждане на ответниците да премахнат преградата от шперплат, дъски и врата в общото входно антре на първия етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица], вместо което е постановено уважаване на същия, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която е уважен предявеният от ищеца срещу касаторите иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищеца върху избено помещение № 25, намиращо се в източната част под общото входно антре на недвижим имот в [населено място], [улица], прилежащо към самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 63427.2.1698.1.4 по КККР на [населено място], и осъждане на ответниците да му предадат владението на имота, както и за заплащане на сумата 321,04 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на процесното помещение, считано от 03.02.2015 г. до предявяване на иска 16.12.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при нарушения на материалния закон и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции да бъдат отхвърлени със законните последици.
Ответникът по касация- В. В. К. е депозирал по реда на чл. 287, ал.1 ГПК отговор, с който моли да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че в решението си въззивният съд се е произнесъл, в противоречие с други влезли в сила съдебни решения /допълнително основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, по следния обуславящ изхода на спора въпрос: дали прилежащи части могат да бъдат предмет на самостоятелни сделки и/или да бъдат разменяни. По отношение на този въпрос се сочи противоречие с Решение от 16.06.2014 г. по гр. д. № 8564/2013 г. на Русенския районен съд, Решение № 336 от 17.11.2011 г. по в.гр.д. № 724/2011 г. на Хасковския окръжен съд, Решение от 12.09.2014 г. по в.гр. д. № 298/2014 г. на Ямболския окръжен съд, Решение № 329 от 11.11.2011 г. по в.гр.д. № 621/2011 г. на Хасковския окръжен съд. Излагат се и твърдения, че решаващият извод на въззивния съд, според който „жилище Б няма нужда от самостоятелен вход”, е в противоречие с Решение № 300/15.04.2014 г. по гр. д. № 5421/2013 г. на ВКС, І г.о.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
По поставеният въпрос относно възможността прилежащи части да бъдат предмет на самостоятелни сделки и/или да бъдат разменяни, изобщо липсва произнасяне в мотивите на въззивния съд, същият е и изцяло неотносим при извършване на преценката за правилността на въззивното решение, доколкото въззивният съд е формирал извода си за основателност на предявения ревандикационен иск не с оглед този въпрос, а единствено въз основа на констатацията, че В. К. е собственик на процесното помещение по силата на договор за дарение. Изложени са мотиви, че ответниците – касатори в настоящото производство, не се легитимират като собственици на същото, доколкото с договор за покупко- продажба на недвижим имот са придобили право на собственост върху изби, индивидуализирани като находящи се под съответните помещения в първия етаж на сградата, които видно от изготвените схеми към заключението на вещото лице, съответстват на изби №№23, 24 и 26 и не включват изба № 25. Установено е, че при извършване на съдебна делба по гр. д. № 1031/1975 г., при която К. Р. – праводателка на ответниците получава в дял жилище „Б”, процесната изба № 25 не е била прилежаща към него и не е посочена като принадлежност на същото нито в проекта за разделителен протокол, нито в протокола от съдебното заседание, с който е одобрена спогодбата. Процесната изба не е описана и в нотариалния акт, с който праводателката на ответниците им продава полученото при делбата жилище. Същата е посочена в нотариалния акт като принадлежаща към придобитото от ищеца жилище. При извършен самостоятелен анализ на всички факти и доказателства по спора, въззивният съд е формирал решаващ извод, че ищецът е собственик на процесното помещение и е потвърдил първоинстанционното решение, в частта с която е уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 108 ЗС. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторите не обосновават и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представените решения на съдилищата не съдържат отбелязване да са влезли в сила, а и въззивното решение не се явява в противоречие с цитираните в изложението съдебни актове, които са постановени в производства по различни искове с друга фактическа обстановка по спора. По същество изходът на спора е обусловен от преценката, кои са прилежащите избени помещения към жилищните обекти на всяка от страните, т.е. преценката е фактическа, при което формулираният от касатора материалноправен въпрос не е от обуславящо за изхода на делото значение, още повече, както беше посочено по-горе, че същият изобщо не е поставен в основата на мотивите на въззивния съд.
Макар и с касационната жалба да е атакувано въззивното решение на Русенския окръжен съд в неговата цялост, касаторите не са формулирали какъвто и да е правен въпрос, относим към решението в частта му, обективираща произнасяне по акцесорния иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, с която касаторите са осъдени да заплатят на ищеца сумата 321,04 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на процесното помещение, считано от 03.02.2015 г. до предявяване на иска 16.12.2015 г. Доколкото по силата на диспозитивното начало в процеса посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора /т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК/, липсата на такъв въпрос е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационната жалба до разглеждане и в тази й част.
Конкретен правен въпрос от значение за изхода на спора по предявения негаторен иск и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд, в частта, с която същият е уважен, също липсва. Общо заявеното оплакване в изложението към касационната жалба, че решаващият извод на въззивния съд, че „жилище Б няма нужда от самостоятелен вход” е в противоречие с Решение № 300/15.04.2014 г. по гр. д. № 5421/2013 г. на ВКС, І г.о., не позволява да се изведе какъвто и да е правен въпрос, по отношение на който да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното противоречие на решението на въззивния съд с цитираната задължителна практика на ВКС, която е постановена в производство по положителен установителен иск за собственост в контекста на разлчна от процесната фактическа обстановка по спора.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 373/17.10.2016 г., постановено по в. гр. дело № 465/2016 г. на Русенския окръжен съд, по касационната жалба на Г. И. Г. и М. Х. Г..
ОСЪЖДА Г. И. Г. и М. Х. Г. от [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят поравно на В. В. К. от [населено място] сумата 500 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: