О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№81
С., 20.02.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 553 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Б. против решение от 18.11.2014 г., постановено по гр.д. № 4232 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав, с което е потвърдено решение от 27.01.2014 г. по гр.д. № 11767/2011 г. на Софийски районен съд, 29-ти състав за отхвърляне на предявения от Н. Й. Б. против И. Л. Ч., Т. И. Ч. и А. И. Ч. иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС за реално разпределение на ползването на апартамент № 29 в [населено място],[жк][жилищен адрес] със застроена площ от 128.35 кв.м., състоящ се от четири стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, предверие, коридор и три балкона, като са присъдени разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
И. Л. Ч., Т. И. Ч. и А. И. Ч. са подали писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат С. Р. М., с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените разноски.
При преценка налице ли е основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В. съд е приел за установено, че като собственик на 12945/20595 ид.ч. от урегулираните имоти, върху които е построена сградата, в която се намира процесния апартамент, ищецът е придобил по приращение съответните идеални части от апартамента, съответно налице е съсобственост с ответниците. Съобразил е, че предмет на спора е разпределяне на ползването върху жилище, което се ползва изцяло от ответниците, като при осъществяване на спорна администрация съдът трябва да се съобрази с възможността за реално ползване на имота от всички съсобственици без за това да се налага промяна в целостта и предназначението му, т.е. трябва да се прецени доколко разпределянето на ползването ще позволи на всички съсобственици да задоволят жилищните си нужди, както и да се прецени фактическото положение на жилищните и сервизни помещения. Прието е, че трябва да се направи преценка на размерите на жилището и членовете на семейството на досегашния обитател на жилището и ако се установи, че то не може да се ползва за задоволяване на жилищните нужди и на другия съсобственост, то искът по чл.32, ал.2 от ЗС подлежи на отхвърляне. Направен е извод, че в случая не е възможно да се разпредели ползването на процесното жилище между страните без да се наруши неговата цялост и предназначение, без да се предприемат бъдещи преустройства за обособяването на отделни дялове за ползването й от всички съсобственици. Процесният апартамент трябва да задоволи жилищните нужди на три семейства – това на И. и Т. Ч., на А. Ч. и на Н. Б.. Отчетено е, че дневната не е изпълнена като самостоятелно помещение, а е функционално свързана с трапезарията и кухнята, поради неизграждане на преградна стена. Ползването на дневната като самостоятелно помещение от единия съсобственик налага промяна на фактическото положение. Не е възможно реално ползване на имота от всички съсобственици за задоволяване на жилищните им нужди. Поради това искът за разпределяне на ползването е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на искането във въззивната жалба за присъждане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС са изложени съображения, че в исковата молба такова претенция не е заявявана при условията на евентуалност, което изключва възможността по нея да се дължи произнасяне. В мотивите на цитираното в жалбата Р № 291/29.11.2011г. по гр.д. № 212/2011г., ІІ г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК също е констатирано, че с исковата молба не е заявено „дали при невъзможност за предоставяне на реално ползване“, съсобственикът желае разпределението да се извърши, чрез заплащане на парично обезщетение за ползването, от което е лишен. В този смисъл са и решение № 164/11.07.2014г. по гр.д. № 247/14г., І г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, Р № 104/08.04.2014г. по гр.д. № 5821/13г. , І г.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, Р № 41/20.06.2011г. по гр.д. № 415/10г. на Іг.о. на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, ТР № 67/69г. на ОСГК на ВС. В тях е прието, че когато липсва възможност да се разпредели ползването на един съсобствен имот, който се ползва изцяло от единия съсобственик, то за неползващия възниква правото на обезщетение. Това право възниква и когато единият съсобственик ползва по-голям дял от имота в сравнение с другия съсобственик. Това означава възможност за предявяване на такъв иск в отделно производство или в това по чл.32, ал.2 от ЗС, но не и че искането за присъждане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС се съдържа имплицитно в претенцията по чл.32, ал.2 от ЗС.
По отношение на искането за възстановяване на разноски, съдът е приел за неоснователно възражението на Н. Б. за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразявайки, че всеки един от ответниците е представил договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че е договорено и платено такова в размер на 500 лв. от всеки от тях. Това е възнаграждение за едни адвокат и с оглед фактическата и правна сложност на делото, която съдът трябва да прецени в производството по чл.78, ал.5 от ГПК съгласно ТР № 6/2012г-/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че възнагражденията на процесуалния представител на всеки един от ответниците не е прекомерно. Отчетено е и, че от процесуалния представител на ответниците по иска и съответно по жалбата е депозиран писмен отговор, както е осъществено и процесуално представителство в съдебното заседание пред СГС.
В касационната жалба е наведен довод за недопустимост на възивното решение, тъй като съдът е излязъл извън правомощията си по чл.269, ал.2 ГПК, доколкото е мотивирал неоснователност на иска единствено на извода си, че дневната не може да се ползва като самостоятелно помещение, макар нито една от страните да не го е сезирала с такова възражение. Нарушението на чл.269, ал.2 ГПК съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, което би било основание за касиране на въззивното решение съгласно чл.281, т.3 ГПК, но е неотносимо към допустимостта на същото, поради което липсват основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение.
К. поддържа основанието за допускана на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите:
1. В производството по чл.32, ал.2 ЗС обхваща ли се и искане за присъждане на обезщетение като форма на решение за ползване на съсобствения имот при невъзможност същият реално да се ползва съвместно, съответстващо на правата в съсобствеността, т.е. възможно ли е разпределението да се извърши чрез заплащане на парично обезщетение за ползването, от което е лишен.
2. Дължи ли се произнасяне от въззивния съд при изрично искане от въззивника-ищец дали при невъзможност за предоставяне на реално ползване желае разпределението да се извърши чрез заплащане на парично обезщетение за ползването, от което е лишен.
3. В. съд следва ли да се произнесе по всички предявени възражения по реда на чл.269 ГПК, за да гарантира правото на защита на страните в процеса.
4. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви в крайния съдебен акт, в които да посочи всички искания на въззивника, направени по реда на чл.269 ГПК, да извърши преценка на доказателства, фактическите констатации и правни изводи на съда – изискване заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК
5. Налице ли е преустройство при ползване на съсобствен имот, без нищо да се променя във фактическото положение на имота, а същият се ползва по определен от вещо лице вариант/и, като вещото лице с предложените вариант/и не предвижда промяна на фактическото положение.
6. В кои случаи са прекомерни присъдените разноски във въззивното производство по неоценяема претенция, когато няколко страни се представляват от един адвокат, който извършва общи действия за тях, но претендира отделни хонорари за всяко лице.
Първите четири въпроса са свързани с тезата на касатора, че искането му във въззивната жалба не е свързано с предявяване на иск по чл.31, ал.2 ЗС, а с довод, че ако апартамента не може да се ползва реално от всички съсобственици, разпределението следва да се извърши чрез заплащане на припадащите се на правата му в съсобствеността граждански плодове, т.е. заплащане на парично обезщетение за ползването, който довод въззивният съд не е разгледал. По същество същите се свеждат до въпросите: Допустимо ли е при произнасяне по иск за реално разпределение на съсобствен имот, който не може да се ползва по предназначение от всички съсобственици, съдът да извърши разпределение като съобрази фактическото ползване от част от съсобствениците и присъди на ищеца съответните на правата му граждански плодове от вещта, съответни на ползването от което е лишен и Какви са правомощията на въззивния съд, ако искането разпределението да бъде извършено като на ищеца се заплащат съответните на правата му граждански плодове е направено за пръв път във въззивната жалба, като по тях се твърди противоречие с практиката на ВКС по Решение № 291 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 212/2011 г., ІІ г.о. С посоченото решение е дадено тълкуване по въпроса кои обстоятелства трябва да се съобразят при преценка възможно ли е реално разпределение на ползването, като е прието, че когато съсобствения имот е жилищен съдът следва да съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията, този имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени самостоятелни помещения и сервизи; предоставяне на общо ползване на определени помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците, респ. на част от тях и ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено.
По първия уточнен от съда въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Решение № 291 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 212/2011 г., ІІ г.о., поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория липсва съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Петият въпрос е свързан с довода на касатора, че в заключението на вещите лице не са предвидени преустройства в апартамента с цел обособяване възможност за разпределение на ползването. Мотивите на въззивния съд обаче са не че е необходимо преустройство, а че дневната стая, която не може да се ползва отделно от кухнята и трапезарията не може да се предостави за самостоятелно ползване на някой от съсобствениците, съответно въпросът е неотносим към мотивите на съда.
Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по шестия поставен въпрос, тъй като отговорът му е свързан с тълкуване на нормативната уредба относно характера на правоотношението в случаите когато един адвокат представлява въз основа на упълномощаване повече от една страна по делото и как в този случай се преценява дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.11.2014 г., постановено по гр.д. № 4232 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът Н. Й. Б. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 40.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: