О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№417
С., 24.11.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4387 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. чрез пълномощника й адвокат Р. С. против решение № 473 от 20.01.2015 г., постановено по гр.д. № 200 по описа за 2013 г. на Софийски градски съд, ІV-В състав, с което е отменено решение от 31.07.2009 г. по гр.д. № 7290/2008 г. на Софийски районен съд, 35-ти състав и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Роза Р. Г. /правоприемник на основание чл.120 ГПК-отм. на Р. И. Н./, че Г. И. Г. не е собственик на реална част с площ от 875 кв.м. /а според заключението на вещото лице от 21.05.2013 г. на съдебно-техническата експертиза – с площ от 868 кв.м./ от поземлен имот № 1592, к.л. 551 по действащия кадастрален план, целия с площ от 1103 кв.м., попадащ в УПИ І-за парк „В.”, физкултурен и бански комплекс, кв.3 по регулационния план на местност[жк], при посочени граници и отразен с букви А-Б-В-Г-Д-А на комбинираната скица на вещото лице към заключението от 21.05.2013 г. по допуснатата и изслушана в повторното въззивно произвоство съдебно-техническа експертиза, която е неразделна част от решението, с оцветените в черно цифри 10, 11, 12, 20, 17, 18, 19, 10, по отрицателния установителен иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК, предявен от Р. Р. Г. /правоприемник по реда на чл.120 ГПК-отм. на Р. И. Н./ срещу Г. И. Г..
Ответника по касационната жалба Р. Р. Г. не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
За да постанови атакуваното решение Софийски градски съд е констатирал, че ищецът заявява самостоятелни права върху спорната реална част, основавани на реституция по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ – влязло в сила решение № 9307/155 от 25.03.2004 г. на ОСЗГ „О. купел”, с което му е признато и възстановено правото на собственост във възстановими стари реални граници върху следния имот: нива от 3.190 дка., находяща се в строителните граници на [населено място], м.”Реката-Страната”, имот пл.№ 2468 от кадастралния план, изработен през 1939 г., при граници: В. П., от две страни река и Д. Б.. От своя страна ответницата не оспорва, че е наследник на бивш собственик, получил процесния имот по силата на осъществена замяна по реда на З. /отм./, който впоследствие тя придобила въз основа на поредица от съдебни спогодби-делби, но счита, че този имот не е имал статут на земеделска земя и релевира възражение за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗГ „О. купел”, с което се легитимира ищецът, поради липсата на идентичност между притежавания преди колективизацията имот и възстановения имот.
Съдът е изложил съображения, че възстановяването на земеделските земи се извършва в стари реални граници и само ако те не могат да бъдат установени – с план за земеразделяне, като в първоначалната редакция на чл. 14 ЗСПЗЗ и чл. 13 – чл. 18 ППЗСПЗЗ липсва подробна регламентация на начините, по които общинската поземлена комисия събира данни за старите граници на земите, но е въведено изискване към общините да предоставят на общинските поземлени комисии кадастралните карти и всички останали източници, които могат да имат отношение към процеса на възстановяване на собствеността /чл. 18 ППЗСПЗЗ/. Детайлна уредба на правилата, по които органът по поземлената собственост установява старите реални граници на земите се съдържа в чл. 13а ППЗСПЗЗ /нов, ДВ бр. 122/1997 год./, но и преди въвеждането на този текст обаче поземлените комисии са ползвали не само наличните кадастрални планове, но и всички възможни данни за установяване на старите имоти и техните собственици. Счел е, че преценката за идентичност на имоти в административното производство по ЗСПЗЗ е резултат от законово уредени процедури и е комплексна. Тя се извършва за цяла местност и землище и въз основа на всички доказателства, събрани за тях. Липсата на кадастрален план към момента на колективизацията не е пречка за установяване на старите реални граници. Техническата експертиза в рамките на един съдебен спор не може да извърши подобна комплексна преценка. Отделно от това, сравняването на границите в различни документи за собственост и изготвените планове следва да се извършва към един и същ момент и при съпоставяне актовете за собственост и движението на собствеността за съседните имоти, които не винаги са приети като доказателства по делото доколкото касаят трети лица. Установената идентичност с решението на ОСЗ, което е официален удостоверителен документ, има обвързваща съда доказателствена сила и в тежест на оспорващия е да опровергае установеното с решението. Тези изводи са обосновани с практиката на ВКС по Решение № 320 от 17.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1142/2010 год., І г. о., ГК и Решение № 282 от 11.11.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3307/2013 год., I г. о., ГК, Решение № 360 от 8.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 79/2011 год., II г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Съдът е съобразил и задължителните постановки на ТР № 9/2012 год. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 год., ОСГК, а именно, че ответникът по иск за собственост /основан на земеделска реституция/, може да се брани с възражения за материална законосъобразност на решението на Общинска служба по земеделие, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота, и съобразно това не може да възразява, че лицето на което е възстановена собствеността, респективно неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуването на ТКЗС или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, както и практиката на ВКС по решение № 226 от 22.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3513/2013 год., I г. о., ГК, че принципните разрешения, дадени с горепосоченото тълкувателно решение са приложими и когато в спор за собственост другата страна противопоставя права по З.. Тя може да оспорва идентичността на имота ако противопоставя свои права, препятстващи реституцията по ЗСПЗЗ за същия имот, защото не е могла да противопостави тези права в административното производство, по което не е страна – чл. 17, ал. 2 ГПК.
Направен е извод, че в разглеждания случай ответницата би могла да противопоставя само такива възражения за материална незаконосъобразност на процесното решение на ОСЗГ „О. купел”, които произтичат от нейните противопоставими права – например възражение по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. По делото същата не е заявила свои права върху процесния имот към минал момент – колективизацията на земеделските земи /т. е. между страните не се развива спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ/, поради което наведеното от нея защитно възражение относно липсата на идентичност на притежавания преди обобществяването и възстановен в стари реални граници с решението на органа по поземлена собственост имот, е недопустимо и не подлежи на разглеждане.
Допълнително са изложени съображения, че съдът не би могъл да отрече идентичността между възстановения с решението на органа по поземлената собственост и притежавания от ищеца преди колективизацията имот, доколкото по делото не е установено, че при идентифициране на старите реални граници на имота са били допуснати нарушения на административната процедура или грешки при определяне на границите. Ищецът се легитимира като титуляр на права по отношение на спорната реална част с посоченото решение № 9307/155 от 25.03.2004 г. на ОСЗГ „О. купел”, т.е. същият е доказал правния си интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост.
Съдът е приел, че ответницата няма противопоставими права върху спорния имот, доколкото същата е един от наследниците по закон на лице, което е придобило по силата на замяна по З. /отм./ нива от 3 дка., която попада в рамките на възстановения на ищеца имот /обстоятелство установено от експертно заключение/, който впоследствие същата е получила в дял и изключителна собственост на основание одобрена от съда спогодба-делба. Имота е незастроен до влизането в сила на ЗСПЗЗ, поради което следва да се осъщгестви преценка дали е налице сделка на разпореждане по смисъла на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, която би била пречка за реституция. В. съд е изложил съображения, че с изменението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ /И.. – ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г./ е предвидено, че когато е извършена замяна по реда на отменения З., правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната, освен ако не са извършени разпоредителни сделки или имотът не е застроен – т. е. в тези случаи замените, извършени от Т.-комисиите, запазват действието си. Целта на законодателя е да не се засягат интереси на трети лица, придобили имота от получилите по замяната и да не се създават условия за необосновано разместване на имуществени блага и за спорове, свързани с неоснователно обогатяване. Когато разпоредителната сделка е само между сънаследниците на заменителя за идеална част от заменения имот не се постига този ефект, тъй като собствеността се концентрира в един от тях. Ако те биха извършили съдебна делба помежду си би се постигнал същия ефект, а това производство не е разпоредителна сделка. До същия резултат може да се стигне и при наследяване, което също не е разпоредителна сделка. Текстът на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ изключва реституцията само при разпоредителни сделки и застрояване. Това са две хипотези, при които се създава ново правно, или фактическо положение – в първия случай собствеността се придобива от нов субект, а във втория се променя фактически имота – увеличава се неговата стойност. Общия разум на реституционните закони е да не се възстановява собствеността, когато имотът не съществува във вида, в който е бил, или когато тя ще засегне трети лица и ще създаде сложни имуществени отношения между тези лица и правоимащите по ЗСПЗЗ. При разпореждания между съсобствениците /сънаследниците/ придобили имота по замяна, извършена по З. /отм./, респективно и по наследство от заменителя, този неблагоприятен ефект не се постига – имотът не се придобива от трето лице. В този случай нормата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ разрешава директно колизията между правоимащите лица по ЗСПЗЗ и преобретателите по замяната без да е необходимо последващо уреждане на отношения с трети лица и водене на съдебни спорове с тях. За направените изводи съдът се е позовал на практиката на ВКС по Решение № 223 от 13.10.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1945/2014 год., I г. о., ГК. Приел е, че в случая, доколкото извършените делби между наследниците на лицето, получило в замяна нивата от 3 дка., попадаща в рамките на възстановения на ищеца имот, водят до концентрация на съсобствеността само у един от собствениците и имотът не преминава в патримониума на трето лице, то не е налице разпоредителна сделка по смисъла на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ и процесната замяна не е запазила действието си. Ответницата няма противопоставими права по горепосочената норма – законът разрешава възникналата конкуренция на права в полза на ищеца /чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ/, като същата не доказва и съществуването на други такива права, поради което предявеният отрицателен установителен иск е основателен.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Г. И. Г. поставя въпросите: 1. Има ли безспорна, неопровержима и обвързваща доказателствена сила решение на ОСЗ и допустимо ли е съдът да приеме за безспорно установена идентичност между два имота в съдебния процес само въз основа на решение на поземлена комисия /ОСЗГ или ОСЗ/ въпреки, че е в противоречие с доказателствата събрани по отношение на идентичостта и необходимо ли е ползването на специални знания – изготвяне на експертизи за установяване на идентичността между процесните недвижими имоти.
2. Следва ли съдът да се произнесе в мотивите си по своевременно направени възражения от ответника в процеса по отношение на материалната законосъобразност на решение на ПК /ОСЗГ, ОСЗ/;
3. Следва ли да бъде уважен отрицателен установителен иск без да е налице обсъждане на възражения на страните и при наличие на събрани доказателства, установяващи липса на идентичност между имота възстановен на ищеца и този на ответника, както и при доказателства за нарушения на процедурата по възстановяване правото на собственост;
4. Разполага ли с право на възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на това Решение на ПК /ОСЗГ, ОСЗ/ в спорния исков процес ответник /явяващ се трето лице/, който счита, че правото му на собственост върху определен имот е засегнато от позитивно решение на ОСЗ, в това число и с възможността да противопостави възражение, че ищеца и/или неговите наследодатели не са били собственици на имота към момента на образуване на ТКЗС или че няма идентичност между притежавания от него имот и възстановения от ОСЗ по силата на решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ; 5. Намира ли приложение ТР № 9/2012 г. по т.д. № 9/2912 г. на ОСГК на ВКС в конкретния случай, предвид обстоятелството, че ответникът няма качество на ползвател по смисъла на § 4а и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ;
5. Какво следва да се разбира под разпоредителна сделка по смисъла на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и по-конкретно представлява ли в конкретния случай съдебната делба такава разпоредителна сделка;
6. Подлежи ли на възстановяване правото на собственост върху земеделски имот в случаите, когато е налице отреждане за изграждане на спортно съоръжение и озеленяване, което мероприятие и по действащия план не е отпаднало.
По поставените въпроси касаторът Г. Г. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване и по трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК. Същата обаче се позовава само на практиката на ВКС по решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 1114/2009 г., ІІ г.о. С посоченото решение е дадено тълкуване какви процесуални действия следва да се предприемат, ако е налице неточност при индивидуализацията на имота в исковата молба, водеща до неяснота в предмета на спора, което е изцяло неотносимо към поставените въпроси. Липсва и позоваване на практика на съдилищата, която да удостоверява противоречивото им разрешаване. Следователно не е налице основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият съдебен състав не констатира наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отговорът на първите четири въпроса е даден в цитираната от въззивния съд практика на ВКС по Решение № 320 от 17.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1142/2010 год., І г. о., ГК и Решение № 282 от 11.11.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3307/2013 год., I г. о., ГК, Решение № 360 от 8.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 79/2011 год., II г. о., ГК, а отговорът на петия въпрос – в Решение № 226 от 22.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3513/2013 год., I г. о., ГК. Отговорът на шестия въпрос е даден в нормата на чл.10, ал.7 и чл.10б ЗСПЗЗ, които ясно предвиждат като пречка за възстановяване на правото на собственост наличието на сграда или осъществено мероприятие, но не и нереализирано предвиждане на подробен устройствен план.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 473 от 20.01.2015 г., постановено по гр.д. № 200 по описа за 2013 г. на Софийски градски съд, ІV-В състав.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: