О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№534
Гр.София, 21.12.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 2725 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу Решение № 2/ 03.01.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в. гр. дело № 2598/16 г. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 2357/ 07.07.2016 г. по гр.д.№ 12/15 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Х. Г. К. и Х. В. К. иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в Н..акт № 116, том І, рег.№ 1707, дело № 105/ 2002 г. на нотариус Д. Г., върху спалня от 10,60 кв.м., представляваща реална част от апартамент „Ж” в [населено място], [улица], разположена на мансардата над петия етаж, на първо и второ мансардно ниво, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.506.816.1.10 по КККР на [населено място], като според одобрения архитектурен проект на сградата спалнята е обозначена като помещение № 14 на първото ниво на апартамента, и осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението на описания обект. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде уважена със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответниците по касация- Х. Г. К. и Х. В. К. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, в който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК са, както следва:
1. Необходимо ли е страната, релевирала възражение за придобивна давност, да докаже кога и по какъв начин е установила фактическата си власт, чрез кого е упражнявала същата и по какъв начин е манифестирала пред собственика намерението си за своене?
2. Може ли да се придобие по давност помещение, което не е описано като част от обекта на владелеца в нотариалния акт, обективиращ сделката за придобиване на собствеността от него?
3. Как се разпределя доказателствената тежест между страните досежно факта на установяване на владението и началната му дата?
4. Може ли да се придобие по давност обект, който не е изграден до степен на груб строеж?
5. Налице ли е спиране или прекъсване на придобивната давност през периода, в който ползването на сградата е забранено с административен акт?
6. Длъжен ли е съдът, при обсъждане на събраните по делото доказателства, да изложи мотиви за причините, поради които дава вяра на показания на свидетел, заинтересуван от изхода на спора, когато същите противоречат на показанията на друг свидетел по делото?
7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства пред първата инстанция?
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството по делото е образувано по иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС на [фирма]- [населено място] против Х. Г. К. и Х. В. К.. Ищецът е изложил твърдения, според които с договор за покупко-продажба от 27.05.2002 г., сключен по нотариален ред, е придобил от [фирма] правото на собственост върху апартамент „Ж” в [населено място], [улица], на площ от 86,36 кв.м., находящ се на мансардата над петия етаж, първо и второ мансардно ниво, като според описанието на обекта по нотариален акт същият включвал и спалня. Впоследствие ищецът установил, че в процеса на построяване на сградата спалнята фактически била изградена като част от съседния апартамент, собственост на ответниците, макар и според архитектурния проект това помещение да е включено в площообразуването на собствения му апартамент и да представлява част от него. Предвид отказа на ответниците да му признаят собствеността върху помещението и да отстъпят владението на същото, се моли да бъде постановено решение, по силата на което бъде признато за установено по отношение на ответниците, че процесната спалня е собственост на ищеца, като бъдат осъдени да му предадат владението на същата.
В отговора на исковата молба ответниците са изложили твърдения, според които спорното помещение е част от собствения им апартамент „Е”, тъй като съобразно одобрен и заверен на 12.12.1997 г. екзекутив е била извършена промяна на архитектурния проект на сградата, съобразно който процесната спалня е била приобщена към апартамента им. При условията на евентуалност се позовават на придобивна давност за периода от 1997 г., като за времето до придобиване на собствеността върху апартамент „Е” през 2006 г. присъединяват владението на праводателите си.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен ревандикационния иск на [фирма]- [населено място], въззивният съд е изложил мотиви, според които процесната спалня е част от апартамента на ищеца по силата на одобрения архитектурен проект на сградата, при което завереният на 12.12.1997 г. екзекутив, предвиждащ приобщаването й към съседния апартамент „Е”, не е в състояние да се отрази на обема на правото на собственост, тъй като към тази дата сградата вече е била изградена в груб строеж и следователно прехвърлянето на вещни права върху обектите в нея би могло да се извърши само при спазване на нотариална форма за действителност. На това основание е разгледано предявеното при условията на евентуалност възражение на ответниците за придобиване на спорното помещение по давност. В тази връзка са изложени съображения, според които същото може да се придобие на това основание, доколкото се присъединява към друг самостоятелен обект в сградата. Формиран е фактически извод, според който двата съседни апартаменти са станали собственост на различни лица през 2002 г. в резултат на извършени разпоредителни действия от собственика, и следователно от този момент по отношение на процесната спалня е могла да тече придобивна давност в полза на лице, различно от собственика. Прието е, че през 2004 г. давността е била прекъсната с признание на управителя на [фирма] /собственик на апартамент „Е” към този момент, прехвърлил го в полза на ответницата Х. К. през 2006 г./, като на това основание е започнала да тече нова 10-годишна давност, изтекла към датата на завеждане на делото /29.12.2014 г./. Изложени са съображения, че това оригинерно придобиване на реална част от апартамент „Ж” е правно възможно, доколкото според изслушаните по делото Съдебно-технически експертизи апартаментът отговаря на изискванията за самостоятелен обект съгласно Наредба № 7/ 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, и без процесната стая да е част от него.
С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване ионна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд. По същество изходът на спора е определен от произнасянето по релевираното от ответниците възражение за придобивна давност, което съдът е приел за основателно. Досежно възможността за придобиване по давност на реална част от обект, който се присъединява към друг самостоятелен обект в сградата, произнасянето на въззивната инстанция изцяло кореспондира с константната практика на ВКС, според която несамостоятелните обекти, които представляват принадлежност към жилището, намиращо се в сграда в режим на етажна собственост, по изключение могат да се придобиват отделно от основния обект по силата на правна сделка или по давност единствено от лица, които притежават самостоятелни обекти в същата сграда /Решение № 207 от 16.06.2011 г. по гр.д.№ 867/10 г. на ІІ г.о., Решение № 45 от 04.05.2012 г. по гр.д.№ 482/11 г. на ІІ г.о., Решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр.д.№ 1167/15 г. на І г.о./. Поставеният от касатора въпрос, може ли да се придобие по давност помещение, което не е описано като част от обекта на владелеца в нотариалния акт, обективиращ сделката за придобиване на собствеността от него, е неотносим и като такъв не е от обуславящо за изхода на спора значение, тъй като очевидно предмет на оригинерно придобиване може да е само обект, който не е придобит от владелеца на друго, деривативно правно основание, каквото е договора. В случай, че обектът е описан като част от жилището, придобито от вледелеца чрез правна сделка, то ще е негова собственост именно на това основание, и следователно изобщо не би могъл да се поставя въпросът за придобиването му по давност. Въпросът, може ли да се придобие по давност обект, който не е изграден до степен на груб строеж, поначало е разрешен в пределно ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.181, ал.2 ЗУТ, според която годен обект на придобиване може да е само завършената в груб строеж сграда или самостоятелни части от нея, като практиката на ВКС по въпроса е непротиворечива /напр.Решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/13 г. на ІІ г.о./. При това произнасянето на въззивния съд по въпроса е именно съобразно установената практика, доколкото в случая е прието, че процесната сграда е била изградена до степен на груб строеж още към 12.12.1997 г., когато е бил заверен екзекутивния чертеж, съгласно който спорната стая е била приобщена към апартамент „Е”, собственост на ответниците. Поставените от касатора процесуални въпроси, свързани с разгледаното възражение за придобивна давност, също не са разрешени от въззивния съд в отклонение от установената съдебна практика, като конкретно въпросът за доказателствената тежест изобщо не е бил и предмет на нарочно произнасяне- приетите за установени факти във връзка с упражняваното от ответниците владение се основават на съвкупна преценка на ангажираните от двете страни доказателства, обсъдени от инстанциите по същество независимо чие доказване е главно, респ. насрещно. Колкото до подлежащите на доказване правнорелевантни факти във връзка с възражението за придобивна давност, същите са очертани достатъчно ясно в разпоредбата на чл.79, ал.1 във връзка с чл.68, ал.1 и чл.69 ЗС, при което произнасянето на въззивния съд, изследвал наличието на непрекъсната фактическа власт през законоустановения период от време при презюмирано намерение за своене, изцяло е съобразено с приложимия материален закон и практиката на ВКС, според която установената в чл.69 ЗС презумпция за анимус освобождава владелеца от необходимостта да доказва намерението си за своене и по същество размества доказателствената тежест в процеса, като оборването й е в тежест на лицето, което оспорва, че владелецът е държал имота за себе си /Решение № 204/12 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/12 г. на ІІ г.о./. Не е от обуславящо изхода на спора значение въпроса, налице ли е спиране или прекъсване на придобивната давност през периода, в който ползването на сградата е забранено с административен акт, доколкото такова основание за спиране или прекъсване на давността законът не предвижда /чл.81 ЗС, както и чл.115 и чл.116 във връзка с чл.84 ЗС/, и следователно, както правилно е приел въззивния съд, за придобиване на процесното помещение по давност е достатъчно да се установи, че същото се намира в сграда, изградена до степен на груб строеж. Досежно задълженията на съда при обсъждане на събрани по делото противоречиви гласни доказателства, посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване, тъй като представлява не принципен процесуалноправен въпрос, а оплакване за допуснато по конкретното дело нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на събраните доказателства, което е релевантно не за настоящата фаза на касационното производство , а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че касацията бъде допусната. Въпросът, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства пред първата инстанция, е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК, Решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр.д.№ 6459/14 г. на ІV г.о., Решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д.№ 929/14 г. на І т.о., Решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293/15 г. на ІІІ г.о. и др./, според която правилата на ограничения въззив не позволяват на въззивния съд служебно, без съответно оплакване във въззивната жалба или отговора, да променя фактическите констатации, на които е основано първоинстанционното решение, като по свой почин приема за установена различна фактическа обстановка.
С оглед горното, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за ангажиране на инстанционната компетентност на касационната инстанция по спора.
Независимо от изхода на производството, на ответниците по касация не следва да бъдат присъждани разноски предвид липсата на доказателства за действително извършени такива.
Водим от гореизложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2/ 03.01.2017 г. на Пловдивския окръжен съд по в.гр. дело № 2598/16 г., по касационната жалба на [фирма]- [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: