О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№403
гр. София, 14.11.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2848 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 300 от 01.03.2016г. по гр.д. № 2503/2015г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №2142 от 15.06.2015г. по гр.д. № 13389/2013г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от Г. Д. П. и И. Г. П. против Н. А. А. и Н. Т. Г. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху ПИ № 864 по кадастралния план на [населено място], с площ 580 кв.м., а по скица 593 кв.м., заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда.
Касационната жалба е подадена от ищците Г. и И. П. чрез пълномощника им адв. Ч.. Изтъква се неправилност на съдебния акт поради нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. За обосноваване достъпа до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК се поставят процесуалните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви по оплакванията във въззивната жалба, когато те се основават на възражения и искания, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл; 2/ разпоредбата на чл. 172 ГПК и изискването на чл. 235, ал.4 ГПК налагат ли на съда задължение да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира показанията на свидетели; 3/ разпоредбата на чл. 200, ал.3 ГПК задължава ли страната при оспорване на заключение на единична експертиза първо да поиска разширяване на експертизата в комплексна или назначаване на нова експертиза с друго вещо лице и едва след това назначаване на тройна експертиза; съответно длъжен ли е въззивният съд да допусне тройна експертиза, ако първоинстанционният съд е отказал с мотив, че е следвало експертизата да е комплексна; 4/ при липсата на надлежен доклад или непълнота на доклада, настъпва ли преклузията на чл. 147 ГПК и допустимо ли е направено за първи път във въззивната жалба доказателствено искане. На пето място се сочи материалноправен въпрос, свързан с придобивната давност, като се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 4 по тълк.д. № 2/2012г. ОСГК по отношение изискването намерението за своене да бъде потвърдено чрез волево изявление.
Ответниците Н. А. А. и Н. Т. Г. вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е ревандикационен иск като поддържаното основание за собственост е наследство от Д. Г. П. за ищеца и дарение за ищцата. Ответницата Н. А. е призната за собственик на имота по давност през 2011г. и същата година го е продала на втората ответница Н. Г.. Установено е от фактическа страна, че с нотариален акт от 1978г. Д. П. е признат за собственик по наследство и давност на три имота: 1/ дворно място с жилищна сграда, с площ 470 кв.м., съставляващо имот пл. № 863, за който е отреден парцел VІ, заедно с имот пл.№ 864 в кв. 54 по плана на [населено място]; 2/ празно дворно място от 627 кв.м., съставляващо парцел Х за имот пл.№ 863 в кв. 54 и 3/ празно дворно място от 316 кв.м., съставляващо имот пл. № 863, за който се отрежда парцел ХІ в кв. 54. В нотариалния акт като съсед на първия и на третия имот е посочен А. Г. А., баща на ответницата Н. А.. С договор за дарение от 1996г. П. П. и синът й Г. Д. П. /настоящия ищец/ даряват на ищцата И. Г. Р. третия от гореописаните имоти, който по действащия план представлява парцел ХІІІ с площ 502 кв.м., като към него се придават 170 кв.м. от имот пл. № 864, за което регулационните сметки не са уредени. С договор за дарение от 1997г. П. П. и Г. П. даряват на П. Г. П. втория от имотите, описани в нотариалния акт от 1978г., който по действащия план е парцел ХІІ.
С констативен нотариален акт от 2011г. Н. А. А. е призната за собственик по наследство и давност на дворно място, съставляващо ПИ с пл. № 864 в кв. 54 с площ от 580 кв.м., който участва в УПИ VІ-864 с 410 кв.м. и в УПИ ХІІІ-863 със 170 кв.м. при неприложена регулация, заедно с построената двуетажна масивна жилищна сграда. Същият имот, след снабдяването с нотариалния акт, тя е продала на втората ответница Н. Г..
Представени са доказателства за собствеността и на съседния имот пл. № 865, а именно, че през 1966г. е продаден от Д. Н. К. на Х. Б. П..
Приетата техническа експертиза е изработила скици, отразяващи регулационното положение на имотите 863, 864 и 865 по плановете от 1930, 1966, 1992, 2003 и 2005г. Видно, че по плана от 1966г. за имотите са образувани следните парцели: Х-863, включващ само площ от имот 863; ХІ-863, включващ площ имоти 863, 864 и 867; ХІІІ-864, включващ площи от имоти 863,864 и 867; VІ-864,865, включващ площи от имоти 864 и 865. По действащия регулационен план от 1992г. номерацията на парцелите е променена и те стават съответно: ХІІ-863, ХІІІ-864, VІ-864 и V-865. Втора техническа експертиза, изготвена от строителен инженер, установява, че проекта за строеж е бил за две къщи, но са построени три, които са разположени под формата на буквата „Г” и са идентични. Събрани са и свидетелски показания относно възникването на собствеността и ползването на имотите. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите И. Б. /първа братовчедка на ищеца и на ответницата А./ и К. К.. Те сочат, че имотът е бил на И. П., съпруга на Г. И. П., и по нейна воля е бил разпределен между сина й Деле П. и зетьовете й Д. К. и А. А., женени за нейните дъщери, едната от които от първия й брак. Тримата са построили къщата, която има три еднакви части, от които средната е на А. А.; всеки от тях си оградил част от двора, като двора на Д. П. е по-голям, защото той е останал да гледа родителите си. Къщите били довършени по различно време, според възможностите на семействата, като къщата на А. е довършена най-късно. Оформянето на дворовете е станало към 1949г., тогава е започнал и строежа на къщата. След обсъждане на свидетелските показания въззивният съд е приел, че тези на свидетелите Б. и К. съответстват на останалите събрани доказателства, а именно за изграждане на три къщи, в едната от които са заживяли А., като всяка къща е имала свой двор. Въз основа на това съдът е заключил, че всеки от собствениците е осъществявал фактическа власт с намерение за своене върху своята къща и своя двор. Отделно от това е посочил, че при действието на чл. 59 З. е било невъзможно придобиването по давност на реални части от парцели. Споделил е изводите на първоинстанционния съд за отпадане отчуждителното действие на регулационния план съгласно §8, ал.1 във вр. с §6, ал.2 ПЗР ЗУТ.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първите два процесуални въпроса са свързани с оплакванията в жалбата за липса на самостоятелни мотиви на въззивното решение и по-конкретно такива, свързани с обсъждането, съответно кредитирането или некредитирането на двете групи свидетелски показания. Посочена е задължителна практика досежно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по оплакванията в жалбата, включително и когато препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК. В случая не може да се приеме, че Пловдивски окръжен съд е действал в отклонение с тази практика. В решението са изложени ясни, макар и кратки, мотиви защо съдът кредитира показанията на свидетелите на ответниците, а именно защото те кореспондират с останалите доказателства и по-конкретно с тези за изграждането на три къщи и разпределянето на двора на три части. Дали тези мотиви са достатъчни по обем или не /каквито всъщност са доводите на касаторите/, не може да бъде преценявано в производството по допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос произтича от оплакванията, че първоинстанционният съд е отказал назначаване на тройна експертиза по съображения, че експертизата следва да е комплексна, а след това въззивният съд на основание чл. 266 ГПК е отказал назначаване на тройна експертиза. Формулираният въпрос, а и оплакванията в жалбата, не съответстват на фактите по делото. Вярно е, че с оспорването на първоначалната експертиза ищцовата страна е поискала назначаване на комплексна такава, но след формулиране на въпросите съдът е преценил, че следва да назначи друг специалист – строителен инженер, а не геодезист и затова е допуснал нова експертиза с друго вещо лице. Тази експертиза е приета, без да е оспорена от ищците и при липса на искания районният съд е приключил съдебното дирене. В тази ситуация въззивният съд с основание е приел, че е изправен пред забраната на чл. 266, ал.1 ГПК. С оглед на това въпросът не е определящ за изхода на спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Четвъртият правен въпрос е също процесуален и се отнася до преклузията на чл. 147 ГПК при липсата на надлежен доклад или непълнота на доклада. Той е предизвикан от отказа на въззивния съд да изиска преписката по издаване на заповедта за одобряване на ПУП-ПРЗ от 28.04.2005г., а това искане на въззивниците е обосновано с изводите на първоинстанционния съд, че заповедта е нищожна поради противоречие с чл. 15, ал.3 ЗУТ, тъй като се изменят граници на УПИ без съгласие на собствениците. Касае се до допълнителни, спомагателни, а не решаващи съображения на съда. П. от ищците право на собственост не е обосновано със сочената заповед, която впрочем им е била известна видно от приложената частна техническа експертиза, изготвена по тяхно искане. Основният мотив за отхвърляне на иска е, че ищците изначало не разполагат с титул за собственост на спорния имот пл. № 864 и не са доказали фактическия състав на конкретно придобивно основание. Поради това със заповедта за изменение на устройствения план не биха могли да се създадат права, каквито те не притежават.
На последно място касаторите сочат материалноправен въпрос, свързан с придобивната давност, като се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 4 по тълк.д. № 2/2012г. ОСГК по отношение изискването намерението за своене да бъде потвърдено чрез волево изявление. Конкретен въпрос не е формулиран, а и такъв въпрос не е разрешен от въззивния съд. Поддържаното от ищците придобивно основание е наследство от Д. П., който е придобил собствеността от своя баща и по давностно владение, за което му е издаден констативен нотариален акт. Ответницата А. се позовава на придобивна давност, а Г. – на договора за покупко-продажба. Съдът е отрекъл правото на собственост на ищците и не е обсъждал установено ли е това на ответниците. Изложените от него съображения, че всяка от трите къщи /или по-точно трите обособени части на голямата къща/ са имали свой двор, който е владян и стопанисван от собствениците на къщите, е в подкрепа на заявеното кредитиране на изнесеното от свидетелите Б. и К., доколкото техните показания съответстват на установеното фактическо положение.
Предвид изложеното липсват предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 500лв. за всяка от тях.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 300 от 01.03.2016г. по гр.д. № 2503/2015г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на Г. Д. П. и И. Г. П..
ОСЪЖДА Г. Д. П. и И. Г. П. да заплатят на Н. А. А. и Н. Т. Г. по 500/петстотин/ лева на всяка от тях, представляващи разноски за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: