О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№136
гр. София, 27.06.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 2039 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК
Образувано е по частна жалба на З. К. С. от [населено място], срещу определение № 1071/29.03.2016г. постановено по ч.гр.д. № 836/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 18.01.2016г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16064/2011г.. С последното той е осъден да заплати по сметка на Национално бюро за правна помощ на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 7 ГПК, вр. чл. 27а от Закона за правната помощ сумата от 300лв., представляваща разноски за правна помощ.
Жалбоподателят З. К. С., намира определението за неправилно по подробно изложени в частната жалба съображения и моли да бъде отменено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК поставя въпросите: 1/Дължи ли получилото правна помощ лице заплащането на сторените от Националното бюро за правна помощ разноски или единствено тези, платени от насрещната страна, и приложима ли е в случая нормата на чл. 78, ал. 7, изр. 2-ро ГПК; 2/ Включва ли се в разноските по делото платеното от Националното бюро за правна помощ възнаграждение за осигурена адвокатска защита и допустимо ли е присъждането им в хипотезата на освободена от такси и разноски страна, сторено на основание чл. 83, ал. 2 ГПК; 3/ Допустимо ли е осъждането на лице, което е получило безплатна адвокатска защита по смисъла на чл. 94 ГПК, да заплати разходите по нея в полза на Националното бюро за правна помощ; 4/ Допустимо ли е допълването на решението в частта за разноските, извън срока по чл. 248 ГПК. Според жалбоподателя въпросите са разрешени в противоречие с определение от 09.02.2016 г. по ч.гр.д. № 32/2016г. на Ловешкия окръжен съд, определение № 244/05.06.2012г. по ч.гр.д. № 258/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.,. определение № 671/11.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5715/2015 г. на ВКС, ІІI г.о., определение № 101/24.02.2011 г. по ч.гр.д. № 555/2010 г. на ВКС, ІV г.о.на ВКС и Тълкувателно решение № 6/2012г., т. 14 на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
С влязло в сила решение № 2439 от 29.12.2014г. по в.гр.д. № 2670/2014г. на Софийски апелативен съд са отхвърлени предявените от З. К. С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за имуществени вреди в размер на 45 801,45лв. и неимуществени вреди в размер на 1000лв. В хода на делото пред първата инстанция с определение от 22.11.2013г. по гр.д. № 16064/2011г. на Софийския градски съд е предоставена правна помощ под формата на процесуално представителство в полза на ищеца З. К. С., като с определение от 18.12.2013г. за процесуален представител е назначен адв. К. Г. П. от САК. Въз основа на представен отчет от адв. П. по решение на Националното бюро за правна помощ му е определено и изплатено възнаграждение в размер на 300 лв.
След приключване производството по делото е постъпило искане от Националното бюро за правна помощ за присъждане на разноските за възнаграждение на адвоката, осъществил правната помощ по делото. Софийски градски съд е уважил искането и е присъдил в тежест на ищеца сумата 300лв. разноски за предоставената му правна помощ. Съдът е приел за приложима хипотезата на чл.78, ал.7, изр. 2 ГПК, тъй като исковете са изцяло отхвърлени и в този случай ищецът следва да възстанови на НБПП направените разноски.
С обжалваното определение от 18.01.2016г. съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил акта на първата инстанция, като също е приел, че при отхвърляне изцяло на исковете лицето, получило правна помощ, дължи разноските за правна помощ, направени от НБПП, на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал.7 ГПК, вр. 27а ЗПП.
При преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива са налице. Повдигнатите от жалбоподателя правни въпроси се свеждат до това дали лицето, получило правна помощ за процесуално представителство по гражданско дело, дължи възстановяване на направените от Националното бюро за правна помощ разноски за адвокатско възнаграждение, ако искът му бъде отхвърлен. Именно това е въпросът, който е определящ за изхода на производството по частната жалба. Видно от приложената практика, че същият се решава противоречиво от съдилищата. Налице е практика, според която в хипотезата на чл.78, ал.7, изр.2 ГПК лицето, получило правна помощ не дължи разноски на НБПП; осигурената адвокатска помощ е безплатна, финансирана е от държавата и е предоставена при спазване на посочените в закона изисквания /чл.94 ГПК и чл.2 и чл.22 ЗПП/. В този смисъл са: определение № 244 от 05.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 258/2012 г. на II г. о.; Определение № 671 от 11.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5715/2015г. на III г.о.; Определение № 99 от 14.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 730/2016 г. на I г.о. Налице е и практика, като Определение № 204 от 02.04.2015г. по ч.гр.д. № 1021/2015г. на ІІІг.о., Определение № 732 от 13.11.2015г. по ч.гр.д. № 5602/2015г. на ІVг.о. и др., според които правната помощ е безплатна когато се отнася за консултация с оглед постигане споразумение преди започване на съдопроизводството или за завеждане на делото, както и в случаите на подготовка на документи за завеждане на делото – чл. 22, ал.1 във вр. с чл. 21, т.1 и 2 З.. В случаите на извършено процесуално представителство /чл. 21,т.3 З./, решението за предоставяне на правна помощ се взема от органа, който ръководи процесуалните действия, като на лицето се разяснява писмено с декларация по образец, утвърден от НБПП, че в случай на осъдително решение или присъда лицето дължи възстановяване на разноските за правна помощ – чл. 25 З.. При така създадената незадължителна съдебна практика е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК.
За разрешаване на поставения въпрос и определяне коя практика е правилна по смисъла на чл. 292, т.1 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Законът за правната помощ е в сила от 01.01.2006г. и регламентира ред за предоставяне на правна помощ, определяне на адвокат, неговото назначаване, контрол и проверка на извършената работа, определяне на конкретния хонорар, и т.н., който е задължителен, както за наказателните, така и за гражданските и административните дела. В този смисъл З. се явява общ закон. Двата процесуални закона – НПК и ГПК съдържат свои правила относно назначаване на служебен защитник или особен представител, които изхождат от нуждите и особеностите на конкретните производства. Така, чл. 189, ал.3 НПК задължава подсъдимият, който е признат за виновен, да заплати разноските по делото, включително адвокатското възнаграждение и другите разноски за служебно назначения защитник. Поради възникнала противоречива практика след приемането на З., е постановено Тълкувателно решение №4/2009г. на ОСНК, с което е прието, че подсъдимият, който е признат за виновен, на основание чл.189, ал.З НПК следва да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ във всички случаи на задължителна защита.
Според чл.2 и чл.4 З. правната помощ се финансира от държавата със средства от държавния бюджет. В измененията на закона в ДВ бр.15/2013г. за първи път се сочи, че някои от видовете правна помощ е безплатна – тази по чл. 21,т.1 и 2 З., а за тази по чл. 21, т.3 липсва такова уточнение; също така е въведен чл. 27а, според който в определени със закон случаи лицата, на които е предоставена правна помощ, възстановяват на НБПП направените разноски; текстът на чл. 25 е изменен като е въведено изискване при предоставяне на правната помощ по чл. 21,т.3 органът, който ръководи процесуалните действия, да разяснява на лицето, кандидатстващо за правна помощ, чрез писмена декларация по образец, че в случай на осъдително решение или присъда, дължи възстановяване на разноските за правна помощ. Именно сочените разпоредби дават основание в една част от съдебните актове да се приеме, че винаги при осъдително решение, съответно, при отхвърляне на иска на лицето, получило правна помощ, то дължи на НБПП възстановяване на разноските за възнаграждение на адвоката.
Сега действащият Граждански процесуален кодекс, в сила от 01.03.2008г., изрично регламентира правната помощ по граждански дела като безплатна – чл. 94. Това е принципът, който се отнася за гражданските дела; единствено в хипотезата на чл. 97 ГПК при лишаване от предоставената правна помощ, страната следва да заплати определеното възнаграждение на назначения служебен адвокат. По този начин в рамките на гражданското правораздаване се постига целта, посочена в чл.2 от Закона за правната помощ – равен достъп на лицата до правосъдие. Още повече, че за разлика от наказателното правораздаване, където има хипотези на задължителна адвокатска защита, то в гражданския процес такива няма и правната помощ за процесуално представителство се допуска когато страната по делото не разполага със средства за заплащане на адвокат, а желае да има такъв и интересите на правосъдието налагат това – чл. 23, ал.2 З.. Преценката дали лицето разполага със средства за заплащане на адвокатско възнаграждение по гражданско дело се извършва по критериите на чл. 23, ал.1, т.1-7 З., които съвпадат с тези за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал.2 ГПК. Затова, е напълно несъответно на разума на закона, след като е установено, че лицето не разполага със средства и поради това му е предоставена правна помощ, то да дължи нейното заплащане, ако загуби делото. Такова разбиране е в разрез с прогласения от ГПК безплатен характер на правната помощ и целите, които преследва нейното предоставяне в гражданския процес.
Разпоредбата на чл. 78, ал.7 ГПК е посветена на отговорността за разноски, при получена правна помощ и очертава две хипотези: 1/ ако, претенцията на лицето, получило правна помощ, бъде уважена, изплатеното адвокатско възнаграждение се присъжда в полза на НБПП съразмерно с уважената част на иска; 2/ в случаите на осъдително решение лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. Поставя се въпросът дали тези хипотези попадат във визираните от чл. 27а З. изключения, при които лицето възстановява разноските за правна помощ. Граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата налага отрицателен отговор. Първото изречение на чл. 78, ал.7 ГПК създава право на Националното бюро за правна помощ да иска присъждане на заплатеното възнаграждение за адвокат, когато претенцията на лицето, получило правна помощ, е уважена. Адресат на задължението е насрещната страна по спора, която е изгубилата делото. Това е призната по изключение възможност на трето лице, което не е страна по спора, да получи направени разноски. Второто изречение на чл.78, ал.7 ГПК не предвижда вземане на НБПП срещу получилото правна помощ лице, а акцентира на неговото задължение при уважен срещу него иск, да заплати на насрещната страна разноски по делото съразмерно на отхвърлената част. Това изречение е израз на общия принцип на чл. 78 ГПК за разпределение на отговорността за разноски според изхода на спора. Ето защо, не може да се приеме, че разпоредбата на чл. 78, ал.7 ГПК обвързва заплащането на правната помощ от лицето, което я е получило, с възможния изход на делото. Още повече, че при очевидна неоснователност или недопустимост на претенцията, правна помощ изобщо не следва да бъде предоставяна – чл.24 З..
В резултат на горните разсъждения се достига до извод, че при осъществена правна помощ за процесуално представителство по граждански дела, когато изхода на производството е неблагоприятен за лицето, получило правната помощ, то не следва да възстановява на Националното бюро за правна помощ направените разноски за възнаграждението на адвокат. Изискването на чл. 25 З. органът, ръководещ процесуалните действия, да разяснява задължението за плащане на адвокатската защита при осъждане на лицето, не се отнася до граждански дела. За правилна следва да се приеме практиката в Определение № 671 от 11.12.2015г. по ч.гр.д. № 5715/2015г. на ІІІг.о. и Определение № 99 от 14.04.2016г. на ВКС по ч. гр. д. № 730/2016 г., I г. о. на ВКС.
При горното разрешение обжалваният акт на Софийски апелативен съд се явява неправилен и следва да бъде отменен. На отмяна подлежи и потвърденият с него първоинстанционен акт като вместо това следва да бъде отхвърлено искането на НБПП за заплащане на сумата 300 лв. от З. С..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1071/29.03.2016г., постановено по ч.гр.д. № 836/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ посоченото определение както и потвърденото с него определение от 18.01.2016г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16064/2011г. за осъждане на З. К. С. да заплати по сметка на Национално бюро за правна помощ сумата от 300лв., представляваща разноски за получена правна помощ и вместо това постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Националното бюро за правна помощ за присъждане на направените разноски за оказана правна помощ на З. К. С., изразяваща се в процесуално представителство по гр.д. № 16064/2011г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: