О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
София., 27.10.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2816 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. М. чрез пълномощника й адвокат И. Ц. против решение № 90 от 12.03.2016 г., постановено по гр.д. № 867 по описа за 2015 г на Окръжен съд-Пазарджик в частта, с която е потвърдено решение от 15.06.2015 г. по гр.д. № 521 от 2014 г. на Районен съд-Пещера за отхвърляне на предявения от М. К. М. против И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К. установителен иск за собственост на ѕ от 250/914 ид.ч. от незастроено дворно място с площ от 250 кв.м., представляващо идеална част от УПИ Х.-3070 в кв.124 по плана на [населено място].
И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К. са подали чрез пълномощника си адвокат С. Й.-П. отговор на касационната жалба по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който поддържат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Предмет на касационната жалба е произнасянето на съда по предявения от М. К. М. иск за собственост въз основа на десетгодишно давностно владение след 8.03.2001 г.
Във връзка със заявения петитум на иска – да бъде прието за установено, че ищцата е собственик на 250 кв.м. , представляващо идеална част от УПИ ХІІ-3070 в кв.124 по плана на [населено място], въззивният съд е изложил съображения, че в исковата молба през цялото време се говори за идеални части от дворното място, като липсват всякакви твърдения реално върху каква част от дворното място, къде разположена, се е упражнявала фактическата власт. Владение върху идеални части очевидно е невъзможно, следва да се установи владение върху реална част , което да се трансформира в право върху идеални части от дворното място. Затова съдът е приел твърденията в исковата молба като доводи, че един от съсобствениците е владял извън правата си в съсобствеността и е отблъснал владението на ответниците.
От фактическа страна съдът е приел за установено, че със съдебна спогодба от 1974 г. на праводател на ищцата е предоставен апартамент с таванско и избено помещение и 250 кв.м. ид.ч. от цялото незастроено дворно място. Между страните е налице влязло в сила на 8.03.2001 г. съдебно решение, с което е призната нищожността на спогодбата и е уважен установителен иск за собственост на настоящите ответници против ищцата по отношение ј от 250/914 ид.ч. от дворното място, съставляващо понастоящем УПИ ХІІ-3070 в кв.124 по плана на [населено място]. Напра
Съдът е изложил съображения, че в съдебната практика и в правната доктрина последователно се приема, че съсобственик, който ползва сам цялата вещ, независимо от основанието за възникване на съсобствеността, е владелец на своята част и държател на идеалните части на другите съсобственици, поради което за да придобие по давност чуждата част, следва да превърне държането във владение за себе си, като демонстрира недвусмислено и категорично по отношение на останалите съсобственици, че счита цялата вещ за своя. Тези обстоятелства – действията по своене на имота извън юридическото основание за упражняване на фактическа власт и довеждането им до знанието на другите съсобственици, трябва да бъдат доказани от владелеца, който черпи от тях изгодни за себе си правни последици.
В случая в първоначалната исковата молба на И. Н. Д., Е. С. К. и Г. С. К., с която е предявен иск по чл.32 ал.2 от ЗС ищците /ответници по насрещния иск/ са изложили твърдението, че между тях М. К. М. съществува дългогодишен спор за ползването на имота и именно това им дава основание да заявят тази си претенция,както и претенция за обезщетение за ползите ,от които са лишени. Съдът е счел, че тези обстоятелства сами по себе си нямат отношение към иска за собственост и не съставляват признание на владението на М. М., какъвто довод е наведен и исковата й молба. Приел е, че събраните гласни доказателства не установяват такова владение, поради което ищцата не е доказала да е установила владение за себе си и да е демонстрирала това намерение за своене по отношение на ответниците. Мълчаливото създаване на дребни пречки – поставяне на прегради от дъски и гуми, не съставлява такова намерение, а и е установено по делото, че това поведение датира от 4-5 години.
Като основание за допускане на касационно обжалване М. К. М. поставя следните въпроси:
1) как следва да процедира въззивната инстанция, когато констатира нередовност на исковата молба;
2) длъжен ли е съдът при преценка на събраните доказателства да съобрази логическите правила и въз основа на тяхното точно прилагане и всестранно обсъждане на доказателствата да направи совите фактически изводи, по които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият въпрос е обоснован с тезата, че въззивният съд напрактика е констатирал нередовност на исковата молба, видно от мотивите му, че владение върху идеални части е невъзможно и че предявеният иск е от съсобственик срещу част от другите съсобственици, като се твърди, че е упражнявано владение върху част от имота /реално неиндивидуализирана/ и в резултат на това би следвало да са се промени правата в съсобствеността – увеличили са се тези на ищцата за сметка на ответниците-съсобственици, но вместо да даде указания за отстраняване на нередовностите, е постановил решение по същество. Настоящият съдебен състав не намира основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Макар и некоректно формулирана в насрещната искова молба ясно е изразена волята на М. М., че е завладяла и придобила по давност правата на ответниците по иска за собственост от дворното място чрез осъществявано самостоятелно владение върху незастроената му част от 250 кв.м. Доколко подобни действия могат да доведат до придобиване по давност е въпрос по същество, а не на редовност на исковата молба.
Вторият въпрос е обоснован с тезата, че съдът е нарушил логическите правила, превратно е изтълкувал доказателствата и е направил необосновани фактически изводи. В случая липсва противоречие с посочената практика на ВКС по този въпрос. В. съд действително е обсъдил само гласните доказателства, но и необсъдените от него писмени доказателства /две нотариални покани от 2012 г. и 2013 г., обективиращи изявленията на М. М. до ответниците, че никога не им е отнемала достъпа до дворното място и само техен е бил избора доколко ще се ползват от правата си върху дворното място, както и признанието, че ответниците притежават ј от 250 кв.м. като идеална част от дворното място, цялото от 914 кв.м. и предложението й да изкупи правата им/ само установяват, че съдът правилно е приложил логическите правила при формиране на изводите си.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90 от 12.03.2016 г., постановено по гр.д. № 867 по описа за 2015 г на Окръжен съд-Пазарджик.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: