О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№368
С., 27.10.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4217 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Д. З. чрез пълномощника му адвокат П. А. П. против решение № 509 от 19.03.2015 г., постановено по гр.д. № 165 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е отменено решение № 467 от 12.12.2014 г. по гр.д. № 697/2014 г. на Районен съд-Пловдив и вместо него е постановено друго за разпределение ползването на основание чл.32, ал.2 ЗС между Л. А. Х., А. П. Х. и Ж. П. С. от една страна и Х. Д. З. от друга страна върху незастроената част от дворното място на ПИ 00702.516.201 по КК на [населено място], с площ 223 кв.м. съгласно вариант, посочен в Приложение 6 към допълнителното заключение на вещото лице арх.Б. И. К.-Х., отразено в скица, приложена на стр.4/4 от това заключение /съответно лист 74 от първоинстанционното гр.д. № 697/2014 г./, която скица е неразделна част от решението, като в зоната на външното стълбище и площадка ивицата за преминаване е с ширина 0.90 м, отразена с червен фон; площите за самостоятелно ползване от ищците Л. А. Х., А. П. Х. и Ж. П. С. в югозападната част от дворното място са около 16.60 кв.м. и в северозападната част от дворното място около 25.50 кв.м. и са отразени със зелен фон, а от ответника Х. Д. З. в югозападната част от дворното място около 16.60 кв.м., а в северозападната част около 25.50 кв.м. и са отразени със син фон, както и върху тавана на построената в същия имот сграда с идентификатор 00702.516.201.1 със застроена площ 105 кв.м., съгласно вариант, посочен от вещото лице арх.Б. И. К.-Х. в първо заключение, в Приложение 4 към това заключение, отразено в скица, приложена на стр.9/9 от това заключение /съответно лист 51 от първоинстанционното гр.д. № 697/2014 г./, която скица е неразделна част от съдебното решение, по който вариант /който е вариант на този, посочен в Приложение 3/ към площта от 40.61 кв.м., ползвана от Л. А. Х., А. П. Х. и Ж. П. С., означена със зелен фон, следва да се присъедини площ от около 4.50 кв.м., показана с червен наклонен щрих с размери 3.50 м по 1.29 м. между букви А., тъй като ползваната от ответника Х. Д. З. площ е от 49.61 кв.м., означена със син фон, при което площите за самостоятелно ползване от страните ще се изравнят и Х. Д. З. е осъден да заплати на Л. А. Х., А. П. Х. и Ж. П. С. разноски за първоинстанционното и въззивното производство в размер на 1300.00 лв.
Ответниците по касационната жалба Л. А. Х., А. П. Х. и Ж. П. С. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
За да постанови решението си Пловдивският окръжен съд е приел за установено, че дворното място, ведно с паянтовата жилищна сграда, е закупено през 1965 г. от наследодателите на страните по делото, съответно, Д. С. З. /на ответника/ и П. Д. Х. /на ищците/, като собствеността е придобита от двамата купувачи в равни части /при липса на посочени части, при които е закупено/ и не е спорно, че имотът е закупен по време на брака на П. Д. Х. с Л. А. Х., както и по време на брака на Д. С. З. и Е. Г. З. и е придобит в режим на СИО. Избените помещения в призема са поделени доброволно между Х. и З. с договор за доброволна делба от 1969 г. и за същите е установено, че са принадлежаща част към жилищата, видно и от заключение на СТЕ, неоспорено в тази му част от страните по делото.
Съдът е приел за неоснователни твърденията на ответника, че в приземния етаж съществуват и са заснети два самостоятелни обекта, поради което при разпределение на ползването е неприложим реда по чл.32, ал.2 ЗС, тъй като установено е от заключението на допуснатата по делото СТЕ, както и от представените по делото писмени доказателства (договор за доброволна делба от 1969, неоспорен от страните по делото), че избените помещения в призема са прилежаща част към жилищата в построената в имота сграда, предвидени като сервизни помещения за жилищните етажи при първоначалното построяване на сградата, при което и само заснемането им по КК като самостоятелни обекти не ги прави такива. Съдът е констатирал, че при доказателствена тежест за ответника, по делото не са налице доказателства за спазване на предвидената процедура за промяна на предназначението на съществуващо жилищно помещение /в случая – съществуващо избено помещение като прилежащо към жилище/ – в склад, в т.ч. наличие на решение на ОС на собствениците, взето по установения ред, и изрично писмено нотариално заверено съгласие на всички собственици на жилища – непосредствени съседи на обекта, предвид разпоредбата на чл. 38 ЗУТ и е приел, че поради неспазване на материално правните предпоставки за промяна предназначението на обект, съответно, не следва да се приеме, че са налице създадени нови самостоятелни обекти, а съответно – не следва да се приеме, че в процесната жилищна сграда – двуетажна, /представляваща етажна собственост по см. на чл.37 ЗС/, са налице посочените в заповедта самостоятелни обекти, съответно, и процесните обекти с идентификатори 00702.516.201.001.004 с площ 25 кв.м.-за склад, 00702.516.201.001.005 с площ 17 кв.м- за склад. Счетено е, че самостоятелните обекти в жилищната сграда остават два, както следва – първи жилищен етаж /жилище/- принадлежащо в различни ид. части на тримата ищци, както и втори жилищен етаж /жилище/- принадлежащо на ответника по делото, а съответно – не е приложим в настоящия случай режим на управление на общите части на сгради в режим на етажна собственост, по реда на З., а приложимия режим за управление по реда на чл. 32 от Закона за собствеността, поради което неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на иска.
За неоснователно е прието и възражението, че предявеният иск по чл.32, ал.2 ЗС е недопустим, тъй като между страните липсвали конфликти и спорове как да се ползва незастроеното дворно място, както и тавана на жилищната сграда. Изложени са съображения, че независимо от сключеното между техните наследодатели споразумение от 60-те години за начина на ползването им, то всеки от съсобствениците има право да предяви иск за да получи съдебна защита посредством изпълнителната сила на влязло в сила съдебно решение, така и в случая – и при наличие на хипотеза, предвидена в разпоредбата на чл.32 ал.2 ЗС, в която не може да се образува мнозинство за управление на вещта. В случая по делото е установено от показанията на разпитаните свидетели /неоспорени от страните, респективно от ответника/, че действително между страните са налице конфликти и спорове относно начина на ползване на незастроеното дворно място, както и на тавана на жилищната сграда. Установено е както от показанията на свидетелите, така и от заключението на вещото лице по СТЕ, че ползването към момента на огледа от страна вещото лице се различава от договореното ползване с договора за делба от 1969 г., както и ползването към момента не отговаря на квотите в съсобствеността; като по отношение на размера на квотите – 1/ 2 ид. част – общо за тримата ищци, които претендират за общо ползване на процесните обекти, и 1/2 ид. част – за ответника, относно процесните обекти, не е налице спор между страните по делото.
Досежно начина на разпределение на незастроената част от дворното място са обсъдени предложените от вещото лице варианти и е прието, че разпределението следва да се извърши по вариант, Приложение 6, при който даденото разпределение съответства на размера на квотите на страните в съсобствеността, а от друга страна, този вариант е най-целесъобразен, тъй като се оставят площи за самостоятелно ползване в равен размер за всяка една от страните, както в югозападната част – откъм улицата, така и в северозападната част на имота, и същевременно се оставя достатъчна по ширина ивица за преминаване по двора покрай външната площадка и стълбище на жилищната сграда, такава – в оптимален размер, за безпрепятствено разминаване по тази ивица, без да се стесняват прекалено площите за самостоятелно ползване на всяка една от страните.
По отношение разпределението на тавана на жилищната сграда съдът е възприел вариант по Приложение 4, тъй като и към момента частта ползвана от ищцовата страна е с около 10 кв.м. по-малка от частта на ответника /при положение, че частите на страните следва да са равни/ и този вариант е подходящ при наличие на коминно тяло, което следва да го прави и предпочитан от страните по делото и отговаря на квотите в съсобствеността.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Х. Д. З. поставя въпросът: Следва ли да участват всички съсобственици и носители на ограниченото право на ползване в производството по чл.32, ал.2 ЗС, тъй като са необходими другари и съдът следи ли служебно за правилното им конституирани, по който поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е обоснован с тезата, че с нотариален акт № 608, т.ІV, дело І 1153/1991 г. Е. Г. З. си е запазила правото на ползване върху една стая /спалнята/ и общо ползване на сервизните помещения от втория етаж /собственост на касатора Х. З./, а по силата на договор, обективиран в нотариален акт № 114, том VІ, дело № 1282/2006 г. по описа са Службата по вписвания А., М. И. Г. се легитимира като собственост на два броя самостоятелни обекти с идентификатори 00702.516.201.1.4 и 00702.516.201.1.5.
В случая липсват основания за допускане на касационно обжалване с за преценка допустимостта на въззивното решение с оглед участието на всички необходими другари. Предмет на спора е разпределение ползването на незастроената част от дворното място и на тавана на жилищната сграда. Права в съсобствеността на правата, предмет на разпределението, притежават само страните по делото. Правото на ползване е запазено от Е. З. само върху стая и общо ползване на сервизни помещения от втория жилищен етаж, т.е. същата не притежава ограничено вещно право върху двора или тавана, а М. Г. е придобила двата самостоятелни обекта – складове с право на строеж, т.е. без право на собственост в двора и тавана на сградата.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Когато лице притежава право на ползване върху самостоятелен обект или част от него в сграда в режим на етажна собственост, но не притежава идеална част от земята, следва ли да участва като задължителен другар в производството по чл.32, ал.2 ЗС. В практиката на ВКС – решение № 421/19.05.2010 г. по гр.д. № 581/2009 г., ВКС, І г.о. – е дадено тълкуване, че носителят на голата собственост и носителя на вещното право на ползване са задължителни другари в производството по чл.32, ал.2 ЗС, н в случая това тълкуване е неприложимо доколкото вещното право на ползване не е върху обектите, предмет на иска за разпределение на ползването.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС по решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр.д. № 444/2010 г., ІІ г.о. по въпроса: При спор дали дадено лице притежава вещни права в съсобствеността, предмет на разпределението, следва ли то да бъде конституирано по делото, доколкото М. Г. не притежава право на собственост или право на ползване върху дворното място и тавана, предмет на разпределение по настоящото делото.
К. поставя и въпросите: 1. При наличие на хипотеза, предвидена в разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗС, при която не може да се образува мнозинство за управление на вещта, и, независимо, че е налице сключен договор за разпределяне на ползването на общите вещи между наследодателите на страните, без да е налице установена промяна на други обстоятелства относно предходното разпределение на ползването, всеки от съсобствениците ли може да предяви иск за разпределение на ползването;
2. Обвързани ли са съсобствениците с начина на разпределение на ползването съгласно договор за разпределение ползването на общата вещ, сключен от техните праводатели, в случай , че не са налице изменение на други съществени обстоятелства, при които е бил сключен договора;
3. Съставлява ли основание за преразпределение на ползването прехвърлянето на идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица, при липса на други промени в обстоятелствата, при които е постановено първоначалното разпределение, по които поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 97 от 9.07.2013 г. по гр.д. № 866/2012 г., І г.о. , което дава следното тълкуване: С договор съсобствениците могат да разпределят ползването помежду си при условия, каквито намерят за добре. Този договор ги обвързва докато трае съсобствеността, но може да бъде изменен от тях във всеки момент по взаимно съгласите. Когато такова не може да бъде постигнато, съсобствениците не могат да искат от съда да преуреди уговореното разпределение по реда на чл. 32, ал.2 ЗС, освен ако не са се променили съществените обстоятелства, с оглед на които е било постигнато съгласието. Съществени са тези обстоятелства, които са свързани с предназначението и състоянието на съсобствената вещ /ново строителство или премахване на съществуваща постройка, намаляване или увеличаване площта на съсобствения имот вследствие регулационни изменения/ или с обема на правата на всички съсобственици /придобиване по давност на право на собственост върху идеална част от трето лице, възстановяване на запазена част по чл. 30, ал.1 ЗН на трето лице, разпоредителни сделки между съсобствениците, в резултат на които се намалява квотата на един съсобственик за сметка на друг и пр./, които правят извършеното реално разпределение несъответно на новото фактическо положение. С. противоречие не е налице, тъй като въззивният съд е отчел, че сключеният между праводателите на страните договор не се изпълнява, тъй като осъществяваното ползване не отговоря на договореното /включително и оглед възможността за преминаване в зоната покрай външното стълбище и площадка/ и на правата в съсобствеността, което е предизвикало конфликти и спорове. Този извод е в съответствие и с практиката на ВКС по Решение № 143/6.10.2015 г. по гр.д. № 1325/2015 г., I г.о., според която създаването на каквито и да е обективни пречки за ползването на определената с договора реалната част на един от съсобствениците би трябвало да се квалифицира като промяна във фактическото положение и да обуслови допустимост на съдебната намеса по реда на чл.32, ал.2 ЗС.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
К. следва да възстанови на ответниците по касационната жалба направените в настоящото производство разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против решение № 509 от 19.03.2015 г., постановено по гр.д. № 165 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА Х. Д. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат П. П. да заплати на Л. А. Х., ЕГН [ЕГН], А. П. Х., ЕГН [ЕГН] и Ж. П. С., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес: [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], № 9в, адвокат В. Д. разноски за касационното производство в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: