О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№301
С., 05.07.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1117 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 152873 от 19.12.2014 г. на М. Д. К. чрез пълномощника й адвокат А. И. против решение № 17593 от 22.10.2014 г., постановено по гр.д. № 8986 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав, с което е оставено в сила решение от 22.01.2014 г. по гр.д. № 2432/2005 г. на Софийски районен съд, 34-ти състав за отхвърляне на предявения от М. Д. К. против П. К. К. и А. Б. Б. иск с правно основание чл.38а ЗЖСК по отношение на апартамент /мезонет/ № 37 в [населено място], [улица], [жилищен адрес]-секция 4, ет.6 и 7 с площ от 144.81 кв.м.
П. К. К. и А. Б. Б. са подали писмен отговор в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат М. П., в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
С определение от 12.03.2015 г. производството по делото е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по т.д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС по въпроса „Може ли да се придобие по давност право на собственост върху вещ, собственост на жилищностроителна кооперация, при действието на забраната, установена с чл.31, ал.3 от Закона за кооперациите /Обн., ДВ, бр.63 от 1991 г., отменен със Закона за кооперациите, Обн., ДВ, бр.113 от 28.12.1999 г./.”.
Тълкувателното решение е постановено на 24.06.2016 г., поради което настоящото производство следва да бъде възобновено.
При преценка налице ли е основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
За да постанови атакуваното решение Софийски градски съд е приел след обсъждане на представените доказателства и доводите на страните относно собствеността, че процесният апартамент и сградата, в която се намира, е била собственост на Ж. „Български художник”, като грубия строеж е завършен през 1994 г. Изложени са и съображения, че дори и да се приеме становището, че върху парцел V по регулацията от 1986 г. е възникнала съсобственост на осн. чл.29, ал.3 и чл.31, ал.2 З. и С. е придобил 8500/20599 ид. ч. от него, които идеални части впоследствие са прехвърлени на Ж., то Ж. ще се окаже по силата на приращението съсобственик на сградите и обекти в тях в същото съотношение, а наличието на съсобственост върху процесния имот е достатъчно за осигуряване на активната легитимация на ищцата. Прието е, че ищцата се легитимира за член на Ж. “Български художник“, на която е разпределен по реда на чл.28, ал.1, т.5 ЗЖСК процесният апартамент – видно от представените протоколи от 21.04.1986 г., 9.11.1991 г. и 6.10.2007 г. на ОС на Ж.. Ответниците към момента на предявяване на иска и понастоящем упражняват фактическа власт върху апартамента, като същите не са придобили собствеността по силата на представения писмен договор от 29.11.1994 г., сключен с [фирма], тъй като нито е спазена изискуемата от чл.18 ЗЗД нотариална форма, нито прехвърлителят е притежавал собствеността или правото на строеж за този апартамент, поради което и договорът не е породил вещноправен ефект.
По отношение на спорния въпрос дали ответниците са придобили собствеността по давност са изложени следните съображения: Не е пречка за придобиването по давност разпоредбата на чл.31, ал.3 от действалия до 31.12.1999 г. Закон за кооперациите от 1991 г., съгласно която не може да се придобива по давност вещ, която е собственост на кооперация. Разпоредбата не е приложима за Ж., чийто статут е изчерпателно уреден в специалния ЗЖСК без препращане към ЗК. Не е пречка за упражняване на владение и за придобиване по давност обстоятелството дали сградата, в която се намира процесният обект, е въведена в експлоатация по надлежния ред, нито дали за сградата е имало административна забрана за ползването й – това е от значение за административната законност, неспазването на която води до съответната юридическа отговорност. Административната незаконност не влияе на възникването на процесния обект като самостоятелна вещ, от значение за което е единствено възникването на тази вещ в обективната действителност. От значение за придобиването по давност е единствено осъществяването на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС, изискващ упражняване на непрекъснато владение в продължение на поне 10 години върху самостоятелна вещ. За упражняване на владение е необходимо осъществяване на фактическа власт с намерение за своене /чл.68, ал.1 ЗС/. Подаването на настоящата искова молба от 22.03.2005 г. е довело до прекъсване на давността, а през времетраенето на исковото производство давност не е текла /чл.116, буква „б“ и чл.115, буква „ж“ ЗЗД във вр. с чл.85 ЗС/, поради което меродавно е дали давността е изтекла преди подаване на исковата молба, а за да стане това е необходимо владението да е започнало не по-късно от 21.03.1995 г. Процесният апартамент е възникнал като самостоятелна вещ около средата – края на 1994 г., когато е бил завършен грубият строеж на сградата. От този момент той е бил годен да бъде обект на владение и на придобивни способи, вкл. давност. Към този момент фактическа власт върху него е осъществявал строителят [фирма] – видно от показанията на всички свидетели, вкл. и свидетеля на ищцата, установяващ, че строителната фирма е оградила обекта – до м. 09.1994 г. с телена ограда, а от м. 09.1994 г. с ограда от метални плоскости и въоръжена охрана, като от тогава до 1998 г. в обекта не допускал членове на Ж. или на УС на Ж.. Видът на тази фактическа власт /владение или държане/ се определя от субективния елемент – дали вещта се държи като своя или за другиго /чл.68 ЗС/. В чл.69 ЗС е установена оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая тази презумпция не е оборена спрямо [фирма], а и данните по делото потвърждават намерението за своене. От една страна, това е видно от самото основание, въз основа на което е била установена фактическата власт – договорът за строителство от 22.10.1991 г., в т. 2 от който е посочено, че възложителят Ж. „предоставя на изпълнителя правото да се разпорежда с 50 бр. жилища от изградените общо 121 жилища“, като не се спори, че процесният апартамент № 37 е бил измежду тези 50 жилища. Предоставянето на „правото на разпореждане“ несъмнено е източникът на субективната увереност на изпълнителя да счита за свои тези жилища, вкл. процесното /друг е въпросът, че самият договор няма вещно действие, но липсата на такова правно действие е ирелевантна спрямо установяването на анимуса за своене, което е фактическо състояние, а не юридическо/. Установеното от свидетеля Ж. обстоятелство, че строителната фирма е оградила строежа и от 1994 г. до 1998 г. не допускала членовете на Ж. и на УС на Ж., също показва недвусмисленото намерение за своене на имота, което намерение е било манифестирано и пред собственика – Ж.. Така установеното владение върху процесния апартамент е било предадено от [фирма] на ответниците по силата на сключения между тях предварителен договор за продажба и СМР от 29.11.1994 г., от когато ответниците са установили владение върху имота, макар и самата фактическа власт да им е била предадена по-късно – този договор обективира промяната на намерението на [фирма] да държи имота не за себе си, а за другиго /за купувачите/, като съобразно чл. 68, ал. 1 ЗС владение е налице и когато фактическата власт се упражнява за друг, стига този друг /владелеца/ да има намерение за своене. Същевременно, този договор манифестира и намерението за своене на ответниците, т.е. несъмнено е, че те са установили владение върху процесния имот именно на 29.11.1994 г. Последващото предаване на ключовете от жилището на 17.03.1995 г., което е удостоверено с представения двустранно подписан протокол, има значение не на предаване на владението, а на непосредствено предаване на самата фактическа власт на ответниците, които до този момент са я упражнявали чрез продавача-строител. От показанията на свидетелите В. и Д. се установява, че от тогава до предявяване на иска, а и понастоящем, ответниците продължават да упражняват фактическа власт върху имота. Обстоятелството, че същите реално обитават и живеят в имота от 1996 г., когато е бил завършен възложения от тях ремонт за довършителните работи, не означава, че едва от 1996 г. те упражняват фактическата власт, тъй като ползването и обитаването на едно жилище не е единствената възможна форма на упражняване на фактическа власт – достатъчно е достъпът до жилището да е под техен контрол /упражняван лично или чрез други лица/, за да се приеме, че те държат имота, което в случая е било налице още от сключването на договора от 29.11.1994 г. Следователно, в периода след 29.11.1994 г. и до предявяване на настоящия иск /22.03.2005 г./ ответниците са упражнявали непрекъснато владение върху процесния имот. Този период надвишава изискуемия 10-годишен срок по чл.79, ал.1 ЗС, поради което след неговото изтичане ответниците са придобили по давност имота, а Ж. е изгубила тази собственост. При това положение и последващото издаване на нотариалния акт от 27.08.2010 г. по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК не е породило конститутивния си вещноправен ефект в полза на ищцата, доколкото и праводателят й – Ж. – не е бил собственик на имота към този момент. В обобщение е направен извод, че макар и Ж. да е била първоначалния собственик на процесния имот към датата на възникването му, то към датата на предявяване на иска и понастоящем не притежава собствеността върху същия, а тази собственост принадлежи на ответниците, което води до липса на предпоставките на чл. 38а ЗЖСК и до неоснователност на предявения иск.
К. М. К. поставя следните правни въпроси:
1. Какви са белезите на упражняването на фактическата власт като акт на лице, за да може да се обосноват предпоставките на чл.79 ЗС; следва ли да е налице манифестиране на своене, за да може лицето да се ползва от давностния срок и това намерение следва ли да е насочено срещу собственика /доведено до знанието му/; презюмира ли закона субективния елемент на владението и доказателствената тежест за оборване на този факт в тежест на ответника по възражението ли е.
2. Изтича ли придобивна давност в периода 1990 – 2000 г. при действието на ограничителната норма на чл.31, ал.3 ЗК /отм./ върху имот собственост на Ж..
3. Възможно ли е придобиване по давност на имот, който не е въведен в експлоатация /т.е. съществува законова забрана за обитаване на този имот.
4. Допустимо ли е изтичане на придобивна давност в периода 1995 г. – понастоящем относно имот, идеална част, от който е собственост на Столична община или държавата с оглед чл.86 ЗС.
5. Може ли да бъде предмет на разпоредителна сделка имот или същият да бъде придобит по давност преди издаване на официалните документи по ЗУТ /З.-отм./ и от кой момент процесния имот /жилище/ е в гражданския оборот.
6. Съставлява ли фактическият извод на решаващия съд с израза „не е спорно между страните обстоятелството, че…” доказателство по делото, което да обоснове решението /т.е. има ли характеристиката на установен по делото факт/ тогава, когато страните не са заявили или оспорили подобно твърдение и не са представили доказателства в тази насока, но съдът е приел, че това обстоятелство не е спорно между тях.
7. Съставлява ли правния извод на решаващия съд, почиващ на факта по въпрос № 6, процесуално нарушение.
8. Изтича ли придобивна давност в полза на лице /може ли да се придобие имот по давност/ при положение, че върху имота е наложена възбрана.
По първият въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Не би могло да се приеме, че въззивното решение противоречи на ППВС № 6/1974 г., тъй като в последното са дадени общи указания как следва да се разграничи държането от владението /т.1/ и относно добросъвестността и недобросъвестността на владение, основано на придобивно основание, което по-късно е било унищожено, развалено или отменено /т.4/ при разрешаване на спорове относно подобрения върху недвижим имот, а и касаторът не е обосновал на кои от посочените указания противоречат изводите на въззивния съд. Тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС касае приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици и е неотносимо с оглед фактите по настоящото дело, по което спорът не е между съсобственици. По същите съображения неотносима е и съдебната практика по решение № 1005/29.12.2009 г. по гр.д. № 2107/2008 г., ВКС, III г.о., решение № 223/5.04.2006 г. по гр.д. № 14/2006 г. на ВКС, I г.о. и решение № 563/10.08.2011 г. по гр.д. № 862/2011 г. на РС-Хасково, с които са разрешени спорове между съсобственици. В решение № 491/7.10.1999 г. по гр.д. № 1318/2008 г. на ВКС, II г.о. е отречено качеството владелец, тъй като фактическата власт е придобита въз основа на предварителен договор между страните по делото, а в решение № 1222/3.08.2008 г. по гр.д. № 3941/2007 г. на ВКС, I..о. и решение № 436/21.03.2006 г. по гр.д. № 1366/2005 г. на ВКС, IV г.о. – тъй като спорът относно завладяването е бил между близки роднини /родители и деца/ и след извършена между тях сделка с правото на собственост, поради което дадените в тях разрешения не могат да бъдат съотнесени към фактите по настоящото дело, въз основа на които е направен извода, че ответниците са владелци на процесния апартамент. Различни релевантни факти – възражение за изтекла в негова полза давност от лице, за което е прието, че е упражнявало фактическата власт не за себе си, а за сина си, който не е бил страна по делото и при влязло в сила решение за уважен против него иск по чл.38а ЗЖСК – са обосновали извод, че не е установен субективния елемент на владението и по решение № 166/29.01.2013 г. по гр.д. № 2022/2012 г. на Софийски апелативен съд, а в решение № 304/20.01.2009 г. по гр.д. № 549/2008 г. на Софийски градски съд, IV-Д състав изобщо липсва разрешение на поставения първи въпрос. По този въпрос е налице и практика на ВКС – например решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ІІ г.о. – според която когато имотът е изцяло чужд, не е нужно лицето, което е установило фактическа власт без да има основание затова, да демонстрира промяна в намерението за своене по отношение на собственика, тъй като в този случай от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане, на която практика изводите на въззивния съд съответстват.
Отговорът на втория поставен въпрос е даден в Тълкувателно решение 5/2014 от 24.06.2016 г. по т.д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.1 и изводът на въззивния съд, че при действието на забраната, установена с чл. 31, ал. 3 от Закона за кооперациите от 1991 г. /Обн., ДВ, бр. 63 от 1991 г./, отменен със Закона за кооперациите от 1999 г. /Обн., ДВ, бр. 113 от 1999 г./, правото на собственост върху вещ, собственост на жилищностроителна кооперация, може да се придобие по давност, съответства на практиката на ВКС.
Не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия и петия от поставените въпроси, тъй като същите са разрешени в практиката на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр.д. № 718/2010 г., I г.о., решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г., I г.о., решение № 16 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 442/2009 г., I г.о./, според която фактическа власт върху недвижим имот, като един от елементите на владението се реализира не само чрез прякото ползване на недвижим имот, а и чрез извършването на довършителни работи в него и подобряването му и затова забраната на чл.177 от ЗУТ да се ползва строеж, или част от него преди да е въведен в експлоатация не е пречка за установяване на владение; правото на строеж се трансформира в право на собственост с построяването на обекта, за което е учредено в груб строеж, законната дефиниция за който е дадена в т.46 от ДР ЗУТ – това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи и от този момент се счита, че е налице самостоятелен обект на собственост и съгласно чл.181 ал.2 ЗУТ разпореждане може да се извършва не с правото на строеж, което се е трансформирало в право на собственост, а със сградата или самостоятелни обекти от нея; установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. В. решение е съобразено с даденото от ВКС разрешение по поставените два въпроса.
Четвъртият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е изцяло неотносим по настоящото дело, по което спорът не е със Столична община или държавата, а между лица, които претендират, че са носители на правото на собственост – ищцата като член кооператор в Ж., а ответниците – въз основа на придобивна давност върху имот на Ж..
Шестия и седмия въпрос са обосновани с твърденията, че въпреки липса на признание на страните, съдът е приел, че е безспорно, че процесният имот е сред 50-те жилища предоставени на [фирма] с договор за строителство от 22.10.1991 г., както и че с писмена молба от 25.06.2010 г. ищцата е оспорила приетите в с.з. 26.05.2010 г. документи – договор за покупко-продажба на готов строителен продукт от 29.11.1994 г., като антидатиран; договор за наем от 5.11.1993 г. като антидатиран, а подписът неизхождащ от законния представител на дружеството; протокол от 17.03.1995 г. като антидатиран, а подписът неизхождащ от законния представител на дружеството – и с писмена молба от 31.05.2013 г. е поискала отриване на производства по чл.154 ГПК /отм./, но първоинстанционният съд не се е произнесъл; в съдебно заседание на 30.09.2014 г. поискала от въззивния съд да се произнесе по оспорването, но съдът отхвърли искането с мотив, че оспорването касае доказателственото значение на документите, а и същите няма съществено значение за спора, а в решението си е основал изводите си именно на установеното от тези документи. В. съд действително е допуснал посочените нарушения на съдопроизводствените правила, но въпреки това поставените въпроси са неотносими към изхода на спора. Основното съображение на въззивния съд е, че [фирма] и ответниците са владелци по силата на презумпцията на чл.69 ЗС, която ищцата не е опровергала и този извод е съобразен с практиката на ВКС по решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ІІ г.о., поради което не се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос. Допуснатите процесуални нарушения касаят приетите за установени чрез писмени доказателства факти, въз основа на които са изложени допълнителните мотиви на съда защо приема, че ответниците са упражнявали владение, но извода на съда за установеност на тези факти е обоснован не само на посочените писмени доказателства, но и с обсъдените от съда показания на свидетелите В. и Д. за момента на установяване на фактическата власт и нейното упражняване до предявяване на иска. Именно с оглед обстоятелството, че обосновката на въпросите е свързана не с главните мотиви на съда, а с допълнителните такива, а последните са основани не само на оспорените писмени доказателства, а и на свидетелските показания, обсъжданите въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи и, че ищцата само е оспорила посочените документи, но не е поискала допускане на конкретни доказателства за опровергаване на конкретни твърдени от ответниците факти във връзка с възражението им за придобивна давност, поради което не може да се приеме, че е била поставена от съда в невъзможност да обори направеното възражение за давност.
По осмия поставен въпрос съдът не се е произнесъл. Доводи, касаещи наличие на възбрана върху процесния апартамент не са били навеждани пред въззивния съд. Пред първоинстанционният съд са представени и приети определение за допускане на обезпечение от 27.11.1995 г. и обезпечителна заповед за налагане възбрана върху 30 имота, сред които и процесния. О. е допуснато в полза на [фирма] за бъдещ иск срещу Ж. „Български художник“, а съответно установяването на този факт е неотносим към спора за собственост, поради което и поставения въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
К. М. Д. К. следва да възстанови на ответниците направените по повод на касационната жалба разноски в размер на 1000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат П., видно от отбелязването в договора за правна защита и съдействие от 18.02.2015 г., че сумата е платена в брой.
В касационната жалба е обективирана и частна жалба против въззивното решение в частта за разноските. В частта, с която са наведени доводи относно прекомерност на присъдените от първоинстанционния съд разноски, които доводи са били заявени с въззивната жалба, липсва произнасяне на въззивния съд, поради което
В тази част частната жалба, съдържаща твърдения за липса на произнасяне, има характер на искане за допълване на възивното решение, което следва да бъде разгледано от Софийски градски съд по реда на чл.250 ГПК.
В частта, с която се твърди, че не се дължат разноски за въззивното производство, тъй като няма данни уговорената сума да е платена, частната жалба има характер на искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските, което следва да се разгледа от Софийски градски съд по реда на чл.248 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по настоящото гр.д. № 1117 по описа за 2015 г. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17593 от 22.10.2014 г., постановено по гр.д. № 8986 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав.
ОСЪЖДА М. Д. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат А. И. да заплати на П. К. К., ЕГН [ЕГН] и А. Б. Б., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [улица][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, кантора 415, адвокат М. П. разноски по повод подадената касационна жалба в размер на 1000.00 лв.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за произнасяне по жалбата против първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл.250 ГПК и по искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: