1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№392
С., 06.11.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5799 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. К.-П. и В. К. К., ищци по исковата молба и правоприемници на починалия в хода на делото на 18.11.2012 г. ищеца К. А. К., на Г. Г. Б. и на С. Н. В. и Д. В. П., последните две конституирани като правоприемници на починалия в хода на делото ищеца В. А. В., починал на 24.09.2012 г., чрез пълномощника им адвокат М. С. против решение № 4204 от 11.06.2014 г., постановено по гр.д. № 5761 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав, с което е оставено в сила решение от 28.04.2010 г. по гр.д. № 9183/2008 г. на Софийски районен съд, 46-ти състав за отхвърляне на предявения от С. К. К.-П., В. К. К., Г. Г. Б., С. Н. В. и Д. В. П. против Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] ревандикационен иск по отношение на нива с площ от 8.296 кв.м., находяща се в строителните граници на И., местността „През линията”, съставляваща имот № 11182, кад.лист № 120,121 от помощен план, изработен през 2004 г. при посочени граници.
Ответникът по касационната жалба Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за неоснователност на жалбата и правилност на въззивното решение, но не е изразил становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира възстановяване на направените разноски и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищците са въвели като основание на иска си твърдението, че са придобили собствеността по реда на ЗСПЗЗ с влязло в сила решение № R- 372/20.04.2007 г. на ОСЗГ „Нови Искър”. Ответното държавно предприятие е оспорило иска, като основното възражение, на което се позовава е наличието на правните пречки, визирани от нормите на чл.10”б”, ал.1, вр. с ал.5 ЗСПЗЗ и чл.24, ал.2 и ал.3 З., които изключват реституцията на процесния имот.
Съдът е приел за установено, че ищците са наследници по закон на А. В. Д., поч.18.02.1988 г. и М. А. К., поч.22.01.2008 г., но правото на собственост не им е възстановено, поради налиието на пречките по чл.10б, ал.1 и чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ. Счетено е, че от представените по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на СТЕ се установява безспорно фактът, че процесният имот представлява част от 133 дка, находящи се в землището на [населено място]., м.”И.”, бивша собственост на ТКЗС „А. В.”, които са одържавени със заповед № 20 на Председателя на СГНС и Министъра на финансите и за които е съставен А. № 5420-ІІ/ 28.10.1970 г., предадени за ползване и стопанисване на ДСИ „Б.-ЖП- Ремонтно-възстановително предприятие”, като част от тях /в рамките на която попада и процесният имот/, е определена за застрояване и реализиране на мероприятия за нуждите на собствена база на Войските на Министерството на транспорта. Върху така определения специален терен в кв.9, заснет като имот пл.№ 135 по плана кад.план от 1968 г.-1969 г., УПИ ІІ-Р. и УПИ ІІІ, /част от който е и процесният имот/ са реализирани преди 1991 г. следните мероприятия: масивна едноетажна сграда, /заснета в кад.план от 1968-1969 г./, бетонов център с 5 клетки за инертни материали, въведен в експлоатация през 1987 г., както и три ж.п.линии, които са свързани с гара И., /реализирани преди 1987 г./. Прието е, че реализираните строителни мероприятия преди 1991 г. върху терена, предоставен за нуждите на Войските на Министерството на транспорта, в рамките на който терен се включва и процесния имот, реституцията на последния по реда на ЗСПЗЗ е изключена, на основание нормата на чл.10”б”, ал.1 ЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че в хипотезата на чл.10”б”, ал.1 ЗСПЗЗ е ирелевантно обстоятелство дали извършеното строителство е законно, а значение се придава единствено на фактическото състояние на имота към релевантния момент – на влизане в сила на закона /1991г./.
В. съд е приел за доказана и пречка за реституиране на процесния имот по чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ, който извод е обосновал с обстоятелството, че ответното държавно предприятие е правопремник Войските на Министерство на транспорта, на които имотът е бил предоставен за стопанисване и управление след одържавяването на терена, бивша собственост на ТКЗС и с възложените на ответника и неговия праводател задачи и функции по нормативни актове и устройствения правилник.
К. се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.1, евентуално ал.2 ГПК по въпросите: 1. Към кой момент даден имот, подлежащ на реституция, се приема за значително променен, за да се приеме, че същия попада под хипотезата на чл.10б, ал.1 и чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ във вр. с § 1в ДР ППЗСПЗЗ? и
2. Кога даден строеж може да се приеме като осъществен във връзка с реализиране на мероприятие по смисъла на чл.10б във вр. с чл.10 ЗСПЗЗ във вр. § 1в ДР ППЗСПЗЗ и необходимо ли е същия да е законен по смисъла на строителните норми?
По първия въпрос се твърди противоречие с решение № 22 от 11.02.2011 г. по гр.д. № 1339/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. Последното дава тълкуване по въпроса за наличието на пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ в хипотеза на включване на имот в капитала на образувано по реда на З.-отм. търговско дружество и последваща приватизация. По идентична хипотеза е постановено и решение № 891 от 9.12.2008 г. по гр.д. № 2770/2007 г. на ВКС, І. г.о. Тълкуването по тези съдебни актове е неотносимо към настоящия случай, в който ответникът поддържа, че са налице пречки за реституиране на имота и същият е останал държавна собственост, като му е предоставен за ползване и управление, поради което не е удостоверено противоречие с практиката на ВКС или противоречиво разрешаван от съдилищата правен въпрос.
За втория въпрос се твърди, че е противоречиво разрешаван от съдилищата, като са представени решение № 599 от 7.07.2009 г. по гр.д. № 310/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1082 от 5.12.2008 г. по гр.д. № 2570/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., постановени по реда на ГПК-отм. Тези съдебни актове обаче са постановени при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело – по първото решение се касае за имот, който не е бил одържавен за държавна нужда, не е бил предоставян за стопанисване и управление на праводателя на ответното дружество, нито върху земята е осъществено благоустройствено мероприятие, а по второто решение ответниците са били физически лица, които са твърдели, че имат право на ползване и незаконно са застроили имота, в която хипотеза е приложим чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, а не чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ.
Следва да се отбележи, че освен, че по втория въпрос не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, е налице и практика по чл.290 ГПК /например решение№ 219 от 20.05.2011 г. по гр.д. № 807/2010 г. на ВКС, І г.о./ съгласно която разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ има предвид осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности и е насочена към земеделски земи, намиращи се както в строителните граници на населените места, така и извън тях и за разлика от чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, за нормата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ не съществува нормативно изискване за законност на извършеното строителство, на която практика на ВКС изводите на въззивния съд в атакуваното решение съответстват.
К. поставят и въпроса за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните. Цитирали са постановки от ППВС № 1/13.07.1953 г. по гр.д. № 1/1953 г. и от решение № 57 от 2.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и по т.2 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не са посочили кои техни възражения или доводи не са били разгледани във въззивното решение, което е постановено по реда на ГПК-отм., уреждащ за разлика от дейсващия ГПК пълното, а не ограничено въззивно обжалване, поради което поставеният процесуален въпрос се явява неотносим и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да заплатят на Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] сумата 986.52 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за подаване отговор на касационната жалба, определено при условията на чл.9, ал.2 във вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4204 от 11.06.2014 г., постановено по гр.д. № 5761 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав.
ОСЪЖДА С. К. К.-П., ЕГН [ЕГН], [населено място] [улица], В. К. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], С. Н. велева, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.В, ет.2, ап.2, Д. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.1 и Г. Г. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят на Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място], [населено място],[жк] [улица] разноски за подаване отговор на касационната жалба в размер на 986.52 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: