О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№366
Гр. С., 24.10.2014год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр. д. № 4291 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. Т. и М. Р. Т. против Решение № 149/ 02.04.2014 г. по в.гр.д. № 154/2014 г. на Русенски окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1940/ 20.11.2013 г. по гр.д.№ 2034/2013 г. на Русенски районен съд, с което е допуснато извършване на съдебна делба между Р. Р. Т., действащ като непълнолетен със съгласието на своята майка С. Х. М., М. В. Т. и М. Р. Т., по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 62 в [населено място], по [улица], вх. 1, ет. 13, Р. 66,73 кв. м., избено помещение № 32 от 3,90 кв. м., който по кадастралната схема представлява самостоятелен обект с идентификатор 63427.1.126.4.60, находящ се в сграда № 4, разположена в поземлен имот с идентификатор 63427.1.126, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ 66,73 кв. м., с прилежащи части: изба 32 и 1, 305 % ид. ч. от общите части на сградата, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – 63427.1.126.4.61 и 63427.1.126.4.59, под обекта – 63427.1.126.4.55, над обекта – 63427.1.126.4.65, при квоти: 4/6 ид. ч. за М. В. Т. и по 1/6 ид. ч. за Р. Р. Т. и за М. Р. Т.. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за делба на гореописания имот да бъде допусната при права 3/4 ид. ч. за М. В. Т. и 1/4 ид. ч. за М. Р. Т., евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за допустимостта на обжалваното въззивно решение е правният въпрос за необходимостта от разрешение по чл. 130, ал. 3 от СК за предявяване на иск за делба от непълнолетен, какъвто е ищецът Р. Т.. Въпросът е поставен с оглед възприетото в мотивите на обжалвания съдебен акт, че предявяването на иск за делба не е действие на разпореждане по смисъла на посочената разпоредба, при което в делбеното производство съдът по силата на закона е задължен да служи служебно за интересите на недееспособните съделители. Според касаторите, това произнасяне на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика /Решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г. на ВКС, ІІ ГО/, с оглед на което е налице предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба – Р. Р. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка С. Х. М., е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторите са длъжни да формулират този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Формулираният от касаторите правен въпрос, свързан с преценката за допустимост на делбеното производство поради ненадлежно упражнено право на иск на непълнолетен ищец предвид липсата на разрешение по чл. 130, ал. 3 от СК, в конкретния случай не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като значението на въпроса за изхода на делото не може да се изследва изолирано от цялостната преценка за наличие на правен интерес от обжалването. Принципно положение в гражданския процес е, че интересът от подаване на въззивна или касационна жалба се обуславя от съдържанието на постановения съдебен акт, и процесуално легитимирана да подаде жалба е само страната, за която същият е неизгоден като резултат /т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/. Оттук и извода, че когато жалбата се основава на твърдения за допуснати нарушения на материалния закон или на съдопроизводствените правила, същите следва да са по естеството си такива, че да се отразяват неблагоприятно на правното положение на обжалващата страна. Противното би означавало, в нарушение на установената в чл.26, ал.2 ГПК забрана, да се придаде правно значение на обективирано във въззивна или касационна жалба упражняване на чужди процесуални права, и то именно от насрещната страна по процесуалното правоотношение, в чиято полза е постановен съответния съдебен акт. Следователно и доколкото по така изложените съображения допустимостта на касационната жалба е обусловена от наличието на правен интерес от обжалването, при което касаторът може да релевира като касационни основания само такива пороци на въззивния акт, които накърняват неговите собствени права, следва да се приеме, че посоченият от него правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на който се иска разглеждане на спора от касационната инстанция, трябва да е свързан с интереса от обжалването и от решаването на делото по начин, изгоден за обжалващата страна. Като се изхожда от тези принципни положения относно допустимостта на касационното обжалване, следва да се приеме, че в дадения случай формулираният от касаторите правен въпрос, независимо дали отговаря на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК алтернативни предпоставки за допускане на касационното обжалване, не е в състояние да обуслови този резултат, тъй като същият е свързан с твърдение за нарушаване правата не на касационните жалбоподатели, а на насрещната страна в производството в лицето на ищеца. Разпоредбата на чл.130, ал.3 СК, изискваща получаване на разрешение от районния съд за извършване на разпоредителни действия с имуществото на непълнолетните, по съществото си е охранителна и установена в интерес именно и само на тази категория правни субекти, които не разполагат с необходимата интелектуална зрялост за самостоятелно участие в гражданския оборот, поради което действията на разпореждане от тяхно име се извършват от родителите им със санкцията на съда, който преценява доколко разпореждането е в интерес на детето. Именно защото защитата на чл.130, ал.3 СК е установена в интерес на самия недееспособен, материалният закон предвижда изрично, че на унищожаемост на сделката, извършена от недееспособен или негов представител без спазване на особените изисквания за това, може да се позовава само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта /чл.32, ал.1 във връзка с чл.27 ЗЗД/.
Предвид горното, предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд не са налице, тъй като за касаторите не е налице правен интерес от релевирания правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата 150 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 149/ 02.04.2014 г. по в.гр.д. № 154/2014 г. на Русенски окръжен съд, по касационната жалба на М. В. Т. и М. Р. Т..
ОСЪЖДА М. В. Т. и М. Р. Т. на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплатят поравно на Р. Р. Т. сумата 150 лв. разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: