О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
Гр.София, 02.11.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 528 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. П. срещу решение от 28.02.2012 г., постановено по гр.д.№ 13333/11 г. по описа на СГС, ІІ-Б състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № І-32-45/ 07.07.2011 г. по гр.д.№ 44607/08 г. на СРС, 32 състав, с което са отхвърлени предявените от касационния жалбоподател против [фирма]- [населено място] осъдителни искове с правна квалификация чл.109 ЗС- за осъждане на ответника да премахне поставената откъм [улица]в [населено място] ограда на УПИ * в кв.242 по плана на [населено място], м.”З. Б-5”, с административен адрес: [населено място], [улица], и да преустанови занапред извършването на нарушения, изразяващи се в препятстване ползването на имота чрез поставяне на заграждения на същия. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост /касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК/, поради което се моли същото да бъде отменено със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са два въпроса. Първият от тях е свързан с прилагането на презупцията по чл.69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Според касационния жалбоподател, този въпрос е съществен за изхода на делото, тъй като в решението си въззивният съд е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, като е приел, че макар и ищцата да е живяла в процесното жилище в продължение на повече от 10 години, то тя не е провела доказване, че го е държала като свое. Вторият поставен въпрос се отнася до необходимостта ищецът да доказва фактическите си твърдения, които не са били изрично оспорени от ответника, както и до служебните задължения на съда до докладва делото по реда на чл.146 ГПК, като отдели спорните от безспорните факти и укаже на страните, за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства. В тази връзка жалбоподателката поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не е допуснал поисканите от нея гласни доказателства за установяване на владението й с мотива, че същото не й се оспорва, като това нарушение е било повторено и от въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба- [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано, евентуално- обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд не следва да бъде допуснато, доколкото формулираните от касационният жалбоподател процесуалноправни въпроси не са от значение за изхода на спора предвид формираните от въззивния съд решаващи правни изводи, поставени в основата на неговия акт. За да постанови решението си, въззивната инстанция е приела, че ищцата не е собственик на индивидуален обект в жилищната сграда, построена в процесното дворно място на [улица] [населено място], на релевираното от нея основание- придобивна давност, тъй като апартаментът е частна общинска собственост и като такъв не е могъл да се придобие от нея по давност предвид разпоредбите на чл.86 ЗС и П..1 от РЗ на ЗИДЗС /ДВ, бр.105/06 г., ДВ, бр.113/07 г., ДВ, бр.105/11 г./. Отделно от това са изложени мотиви, според които от събраните по делото доказателства не може да се направи извода, че П. изобщо е упражнявала фактическа власт върху процесния имот и го е държала като свой за посочения в исковата молба период, доколкото наличните данни сочат единствено, че в апартамента е живяло семейството на баща й В. С. П..
При така формулираните решаващи правни изводи, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, касационната инстанция приема, че формулираните от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси не са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Основното съображение на въззивния съд да приеме, че ищцата не е могла да придобие по давност процесния имот- частна общинска собственост, е императивната забрана на чл.86 ЗС, вкл. и след изменението на разпоредбата /ДВ, бр.33/96 г./, предвид разпоредбата на П..1 от РЗ на ЗИДЗС /ДВ, бр.105/06 г., ДВ, бр.113/07 г., ДВ, бр.105/11 г./, по силата на който течението на срока на придобивна давност за държавни и общински имоти е спряно до 31.12.2014 г., като на разпоредбата е придадено обратно действие, считано от 01.06.2006 г. Следователно, според възприетото от въззивния съд ищцата не е станала собственик на имота на релевираното оригинерно основание по силата на императивната законова забрана, независимо дали е упражнявала фактическа власт върху имота за дебе си през посочения в исковата молба период. В този смисъл въпросите, свързани с приложението на презупцията на чл.69 ЗС, и със служебните задължения на съда по чл.146 ГПК относно необходимостта от даването на указания за ангажиране на доказателства за упражнявана фактическа власт, са без значение за изхода на делото предвид произтичащата от закона ирелевантност на упражнявано владение върху общински имот като способ за придобиване право на собственост. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че вторият от посочените въпроси не е от обуславящо значение за изхода на спора и на друго, самостоятелно основание, а именно неоснователността на поддържаното от касатора твърдение, според което в нарушение на съдопроизводствените правила двете инстанции по същество не са й допуснали поискани доказателства за установяване факта на упражняваното владение. Действително, с молба от 08.12.2010 г. М. П. е поискала от Софийския районен съд да разпореди вписване на исковата молба и да допусне за следващото съдебно заседание двама свидетели при довеждане, които да потвърдят твърдяните от нея факти относно владението й на процесния имот. С разпореждане от 09.12.2010 г. съдът е отказал исканото вписване на исковата молба, без да се произнася по доказателственото искане, като е разпоредил молбата да се връчи за становище по него на ответната страна. В съдебното заседание на 15.03.2011 г., в което е приключено съдебното дирене, ищцата е била представлявана от пълномощника си В. П., който от нейно име е заявил, че няма доказателствени искания. Събирането на нови доказателства по чл.266 ГПК за установяване факта на владението не е искано и пред въззивния съд. С оглед изложеното, въпросът за необходимостта въззивният съд да дава указания за подлежащите на доказване факти по реда на чл.146, ал.2 ГПК е без значение за правилността на въззивното решение, доколкото не е налице надлежно доказателствено искане на страната, произнасянето по което да обуславя съществено нарушение на съдопроизводствените правила като основание за отменяване на обжалвания въззивен акт.
Предвид горното, не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на СГС.
Независимо от изхода на производството, в полза на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски предвид липса на доказателства за извършване на такива.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 13333/11 г. по описа на СГС, ІІ-Б състав, по касационната жалба на М. В. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: