О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№103
Гр. София, 09.03.2017 год.
В. КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия,
Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 3533 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против Решение № 570/27.04.2016 г. по гр. д. № 366/2016 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 5216/ 22.12.2015 г. по гр.д.№ 6068/2015 г. на Варненския Районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Й. Н. К. срещу касатора положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вместо което е постановено уважаване на същия, като е признато за установено по отношение на [община], че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], Вилна зона „Лазур“, с площ 946.56 кв., защрихован с червен цвят, обозначен с т. А, В, С, D, на скицата към СТЕ, находяща се на стр. 162 от гр. дело № 6068/15г., която представлява неразделна част от решението, включващ реална част от УПИ VІІІ-27, в кв.13 по РП на вилна зона „Лазур“ с площ от 470,07 кв.м. разположена в северната част на имота, при граници: УПИ IX-19, VІІ-26, останалата част от УПИ VІІІ-27 и път; и реална част от УПИ VІІ-26 в кв.13 по РП на вилна зона „Лазур“ с площ от 476,49 кв.м., разположена в северната част на имота, при граници: УПИ VІІІ-27, IX -19 и останалата част от УПИ VІІ-26, УПИ V-20 и VІ-24. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно
решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че от обуславящо значение за изхода на делото са материалноправни въпроси, произнасянето по които от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, тези въпроси могат да бъдат обобщени, както следва: Възможно ли е в хипотезата на чл. 200 ЗУТ да се придобие по давност идеална част от урегулиран поземлен имот в границите на селищно образувание, ако тази реална част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ.
Ответницата по касационната жалба Й. Н. К. е депозирала в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Й. Н. К. срещу [община] установителен иск за собственост на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], Вилна зона „Лазур“, включващ: реална част от УПИ VІІІ-27, в кв.13 по РП на вилна зона Лазур“ с площ от 470,07 кв.м. разположена в северната част на имота и реална част от УПИ VІІ-26 в кв.13 по РП на вилна зона Лазур“ с площ от 476,49 кв.м., разположена в северната част на имота. Ищцата твърди, че е придобила имота по силата на давностно владение, осъществявано от нейната баба М. Й. Т. от 1934 г. до 1958 г., от нейната майка М. Т. Т. от 1958 г. до 2000 г., и от нея самата от 2000 г. до сега. В същото време на 13.03.2015 г. с АЧОС № 8172 и АЧОС № 8173, съставени на основание чл. 2, ал. 1, т.7 от ЗОС, като частна общинска собственост са актувани УПИ VІІІ-27 с площ от 1009 кв.м. находящ се в [населено място], Вилна зона Лазур, при граници: УПИ IX-19, път, УПИ VІІ-26 и път, и УПИ VІІ-26 с площ от 989 кв.м., находящ се в [населено място], Вилна зона „Лазур“, при граници: УПИ IX-19, УПИ V-20, УПИ VІІІ-27, УПИ VІ-24 и път, включващи реални части от недвижимия имот собствен на ищцата, което е обусловило правния интерес от предявения иск за собственост срещу общината. За да отмени първоинстанционното решение, с което така предявеният иск е
отхвърлен, въззивният съд е приел, че е установен фактическият състав на оригинерното придобиване на имота по чл. 79, ал. 1 ЗС, като ищцата е владяла имота, в установените му граници, непрекъснато и необезпокоявано в периода от 2000 г. до датата на предявяване на иска -05.01.2016г. Установено, че процесиите реални части от двата имота -УПИ VІІІ-27 и УПИ VІІ-26 не са отразени като отделни имоти или като един цял имот по никой от действащите планове – КП Звездица от 1969г., КП на м.“Лазур“ от 1989г. и РП на ВЗ „Лазур“ от 1990 г. Не са установени данни за одържавяване на имотите в местност „Лазур“ нито за включването им в ТКЗС и ДЗС. Според предвижданията на регулационния план местността „Лазур“ в землището на [населено място] е вилна зона. Установено е на място, че теренът е стръмен, като наличието на големия наклон е преодоляно чрез терасиране, а процесиите реални части представляват един имот, който се ползва като земеделска земя с трайно насаждение- лозе. Същият е обработван от майката на ищцата, а в последните 15 г. от нея самата. Изложени са решаващи мотиви, че преценката за наличие на придобивния способ следва да се извърши съобразно разпоредбите на действащия устройствен закон към момента на позоваване на придобивната давност и доколкото ищцата твърди, че имотът включва реални части от два съседни имота, то приложение намира разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, според която изискванията по чл. 19 ЗУТ не се прилагат в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 3 ЗУТ, при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, във вилните зони следва да се спазват следните размери – най-малко 18 м. лице и 600 кв. м повърхност. В конкретния случай, процесният имот включва части от два съседни и отговаря на условията на чл. 19 ЗУТ, а в същото време оставащите /южни/ части и от същите два имота отговарят на изискванията на чл. 19 тъй като от тях се обособява друг имот. Взето е предвид, че регулацията, одобрена със Заповед № 452/10.08.1990 г., не е приложена на място, поради което на основание пар. 8 ПРЗ на ЗУТ е загубила действието си. Изложени са съображения, че съгласно задължителните указания на т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г., за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта, а е достатъчно един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Съдът е приел, че границите на имота, владян от Й. Н. К., се установяват както от показанията на разпитаните свидетели, така и от заключението на вещото лице и от
скицата към СТЕ. Въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че така идентифицираният недвижим имот е придобит по давност от ищцата и е уважил предявеният срещу общината положителен установителен иск за собственост.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване- поради несъобразяване на обжалваното въззивно решение със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на спора материалноправен въпрос. Според Решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I г.о., реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Доколкото в конкретния случай ищцата твърди да е придобила по давност реални части от два вече урегулирани поземлени имота, всяка от които е на площ, по-малка от 600 кв.м., решаващите правни изводи на въззивния съд, според които тези обособени части са били придобити по давност, се явяват в отклонение от цитираната практика, което обуславя ангажирането на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата на държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на касатора следва да се укаже необходимостта да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 570/27.04.2016 г. по гр. д. № 366/2016 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на [община].
УКАЗВА на касатора, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателство за заплатена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лв., като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: