О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№254
Гр. София, 08.06.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 229 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. Б. от [населено място], общ. В. против Решение № 1341/ 04.11.2016 г. по в. гр. д. № 1162/2016 г. на Варненския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1565/20.04.2016 г. по гр. д. № 4921/2015 г. на Варненския районен съд, в частта, с което са уважени предявените от З. М. Н., Е. М. К., Д. М. Я., А. С. П., С. Д. В. и С. С. П. срещу касаторката, при условията на активно субективно съединение, както следва: искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответницата да им предаде владението върху новообразуван имот с идентификатор № 72709.505.59, находящ се в землището на [населено място], общ. В., м. „До стадиона”, с площ от 992 кв.м., въз основа на завършила реституционна процедура с Решение № 575/18.12.1998 г., издадено от ПК- [населено място], и наследствено правоприемство от Злата С. С., починала на 06.06.1973 г.; искове с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за присъждане общо на сумата от 2 352 лева, представляваща обезщетение за ползването на имота за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. /в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 2 400 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените исковете бъдат отхвърлени със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. решавани са противоречиво от съдилищата– основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а именно:
1. При предявен ревандикационен иск кой е релевантният момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическата власт върху имота?;
2. Ако в хода на процеса ответникът освободи имота, следва ли съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да съобрази този новонастъпил факт при формиране на изводите си за основателност на иска?;
3. Ако едно лице държи имот въз основа на сключен договор за наем с трето лице, което не е собственик на имота, договорът за наем действителен ли е и произвежда ли своите правни последици? В посочената хипотеза налице ли е неоснователно обогатяване на наемателя?
Ответниците по касационната жалба – З. М. Н., Е. М. К., Д. М. Я., А. С. П., С. Д. В. и С. С. П. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. На това основание в частта, обективираща произнасяне по исковата претенция по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищците сумата 2 352 лв., която не е обуславяща за иска по чл. 108 ЗС, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба, в тази й част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима.
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, обективираща произнасяне по исковете за собственост, е процесуално допустима и редовна като подадена от легитимирано лице в законния срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение в тази му част на Варненския окръжен съд на релевираните от касаторката основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това следва да са разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение. Първата от тези предпоставки в случая е налице. За да формира извода си за основателност на исковата претенция по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците притежават правото на собственост върху процесния имот въз основа на успешно проведена реституционна процедура и наследяване, като е прието за неоснователно възражението на ответницата, че след завеждането на исковата молба е настъпил нов факт от значение за спорното право, а именно, че считано от 20.01.2016 г. същата не упражнява фактическата власт върху имота. Прието е, че в първоинстанционното производство ответницата е признала, че владее описания в исковата молба недвижим имот, което обстоятелството е прието за безспорно и ненуждаещото се от доказване, и ирелевантно за основателността на иска е последващото връщане на държането или владението върху имота, тъй като при предявен ревандикационен иск релевантният момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическата власт върху имота, е завеждането на иска. Изложени са мотиви, че след вписването на исковата молба на ищеца не могат да се противопоставят последващи прехвърляния на спорното право, включително и предаване на владение или държане като при уважаване на осъдителния иск ищецът може да изпълнява срещу всяко трето лице, което не е във владение на имотите към датата на завеждането на иска /по аргумент от чл. 553 от ГПК/.
С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по първите два формулирани от касатора правни въпроси относно въззивното решение в частта, с която касаторът е осъден да предаде на ищците владението на процесния имот. Съдебната практика по чл. 290 ГПК е константна, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на устните състезания, което задължава съдът да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, т.е. преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания /а не в деня на предявяване на иска/, с оглед на което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Като е приел, че при предявен ревандикационен иск релевантния момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическата власт върху имота, е завеждането на иска и същевременно е ирелевантно за основателността на иска последващото връщане на държането или владението върху имота, Варненският окръжен съд е постановил решението си в отклонение от задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 253/18.01.2013 г. по гр. д. № 295/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 134/ 15.11.2016 г. по гр.д.№ 1380/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 117/ 21.05.2013 г. по гр.д.№ 20/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./, което обуславя наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси са свързани и с въпроса, с какъв диспозитив съдът следва да се произнесе по осъдителния иск за собственост по чл. 108 ЗС, разрешен със задължителните указания на т. 2а от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които, ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита-за предаване на владението на имота. Начинът, по който въззивният съд се е произнесъл по ревандикационния иск в осъдителната му част, очевидно не е съобразен с така даденените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният формулиран от касатора правен въпрос /относно преценката, ако едно лице държи имот въз основа на сключен договор за наем с трето лице, което не е собственик на имота, действителен ли е договорът за наем, и налице ли е неоснователно обогатяване на наемателя/, е поставен във връзка с правните изводи на въззивния съд за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването на процесния недвижим имот през процесния период, с правна квалификация чл. 59 ЗЗД. Тъй като в тази му част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба в тази й част е процесуално недопустима и като такава не ангажира компетентността на Върховния касационен съд, то този правен въпрос е неотносим за настоящото производство.
С оглед допускането на касационното обжалване, на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 25 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. А. Б. против Решение № 1341/ 04.11.2016 г. по в. гр. д. № 1162/2016 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която са уважени субективно съединените искови претенции по чл. 59 ЗЗД.
В тази му част определението може да се обжалва с частна жалба пред друг 3-членен състав на ВКС в 1-седмичен срок от връчването му на касатора.
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1341/ 04.11.2016 г. по в. гр. д. № 1162/2016 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която на основание чл. 108 ЗС Д. А. Б. е осъдена да предаде владението на новообразуван имот с идентификатор № 72709.505.59, находящ се в землището на [населено място], общ. В., м. „До стадиона”, с площ от 992 кв.м., по касационната жалба на Д. А. Б..
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв., като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
В тази му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: