О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№460
гр. София, 13.11.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1415 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1520 от 23.11.2016г. по гр.д. № 2128/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1670 от 18.05.2016г. по гр.д. № 18418/2013г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявените от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област П., против [фирма] ЕИК[ЕИК] и Г. К. Д. искове за признаване собствеността върху недвижими имоти в землището на [населено място], [община], образувани от имот с № 38950.54.6 с площ 152 882кв.м., а именно: 1/ ПИ с идентификатор 38950.54.559 с площ 37 000 кв.м.; 2/ ПИ с идентификатор 38950.54.560 с площ 74 000 кв.м. 3/ ПИ с идентификатор 38950.54.561 с площ 37 000 кв.м. и 4/ ПИ с идентификатор 38960.54.562 с площ 37 000 кв.м., всички с начин на трайно ползване – изоставено трайно насаждение.
Касационната жалба е подадена от Държавата. Твърди се, че решението съдържа очевидни логически и правни пороци, които го определят като неправилен, необоснован и постановен в нарушение на материалния закон и на процесуалните прави акт. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени пет въпроса, за които се поддържа, че са били предмет на обсъждане в обжалвания акт и са разрешени в противоречие с други съдебни актове. Въпросите са: 1/ представлява ли съществено процесуално нарушение неспазването на разпределението на доказателствената тежест, извършено от съда; 2/ изгубва ли характера си на публична държавна собственост недвижим имот, за който е налице влязло в сила съдебно решение в полза на държавата, но по време на висящността на спора е иницииран друг процес за собственост на този имот; 3/ представлява ли съществено процесуално нарушение при произнасянето по валидността на разпореждане с имот публична държавна собственост, необсъждането на първия елемент от сложния фактически състав, а именно административната процедура; 4/ актът за държавна собственост, който не е отменен по съответния ред, представлява ли годен титул за право на собственост; 5/ нарушен ли е принципът на законност, прокламиран в чл.5 ГПК, ако след уважен иск за собственост на недвижим имот – публична държавна собственост, се постановява следващо влязло в сила решение, с което сделки на разпореждане с този имот се признават за валидни.
Ответникът [фирма] в писмения си отговор, изготвен от пълномощниците адв. Е. и адв. И., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът Г. К. Д. не е представил писмен отговор.
Подпомагащите страни Агенция пътна инфраструктура, Л. Е. Р., Ф. Ш. Р., Б. Р. Ш., Ш. Ш. Ш., Н. П. Б. и Т. Т. Б. не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост на недвижими имоти, предявен от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Установено е, че на 29.08.2008г. е сключен договор за замяна между Държавата и И. К. И., по силата на който Държавата му е прехвърлила земеделска земя с площ 152,882 дка, в землището на [населено място], съставляваща имот № 38950.54.6 по кадастралната карта. През септември същата година приобретателят и съпругата му продават имота на Б. Р. Ш., Ф. Ш. Р. и И. П. Г. при квоти: 60,73% за първия, 19,64% за втория и 19,63 % за третия купувач. И. Г. е дарила своята част на Т. И. Б.. Последният през 2010г. дарява на ответника Г. К. Д. 10,3% части от поземлен имот с идентификатор 38950.54.559 с площ 4882 кв.м., който е образуван при разделяне на ПИ 38950.54.6 на два имота. С договор за продажба от 05.05.2010г. Т. Б., Б. Ш. и съпругата му Ш. Ш., Ф. Р. и съпругата му Л. Р. продават на [фирма] и на Г. К. Д. имотите, описани според последното изменение на кадастралната карта, а именно: ПИ с идентификатор 38950.54.560 с площ 74 000 кв.м.; ПИ с идентификатор 38950.54.561 с площ 37 000 кв.м. и ПИ с идентификатор 38960.54.562 с площ 37 000 кв.м., с посочени конкретни дялове на двамата приобретатели. С договор за продажба от 12.05.2010г. горепосочените продавачи прехвърлят на съсобственика си Г. Д. 4379/4882 ид.ч. от ПИ с идентификатор 38950.54.559. По този начин ответниците [фирма] и Г. Д. понастоящем се легитимират като собственици на имотите.
Поддържа се от ищеца, че договорът за замяна от 27.08.2008г. е нищожен, тъй като имотът е представлявал публична държавна собственост, а също и поради заобикаляне на закона, невъзможен предмет, липса на съгласие.
С влязло в сила решение по гр.д. № 1108/2014г. на Пловдивски апелативен съд са отхвърлени исковете на Държавата против приобретателите по замяната И. К. И. и Р. С. И. за прогласяване нищожността на договора. Видно, че Държавата е предявила исковете по чл. 26 ЗЗД и установителния иск за собственост в една искова молба, но производството е било разделено и делото по иска за собственост е спряно до приключване на спора за нищожност на договора за замяна.
По-рано е постановено е и влязло в сила решение по гр.д. № 4023/2007г. на Пловдивски районен съд, с което е уважен предявен от Държавата против [фирма] установителен иск за собственост на имота.
За да отхвърли предявения положителен установителен иск за собственост въззивният съд е установил, че Държавата основава правото си на собственост на твърдяната нищожност на договора за замяна от 27.08.2008г., а претенцията за нищожност е била отхвърлена с влязло в сила решение между страните по договора. При това положение Държавата не може да се позовава на недействителност на договора спрямо правоприемниците на насрещната страна по договора, каквито в случая се явяват ответниците по иска. Без значение за този извод е фактът, че правоприемството е настъпило преди завеждане на делото за нищожност.
По отношение на решението по гр.д. № 4023/2007г. на Пловдивски районен съд, съдът е изтъкнал, че то е без значение за изхода на спора. В това производство е установено правото на собственост на Държавата спрямо ответника по иска [фирма], но именно в хода на същото дело Държавата се е разпоредила с имота в полза на праводателите на ответниците по настоящето дело; така че, на основание чл. 226, ал.3 ГПК решението има сила на пресъдено нещо спрямо ответниците [фирма] и Г. К. Д., но тя важи в отношенията им с насрещната страна [фирма], а не в отношенията с Държавата, от която те са придобили правата си.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Правният въпрос за несъобразяването на съда с извършеното от самия него разпределение на доказателствената тежест се поставя във връзка с доводите в жалбата, че съдът не е обсъдил наличните доказателства за осъщественото в полза на държавата придобивно основание, а именно отчуждаване на терена през 1955г. по реда на Правилника за отчуждаване на имота за държавна и обществена нужда, по-конкретно за нуждите на Главно управление на пътищата. Вярно е, че въззивният съд не е изложил съображения в тази насока, но спорът по делото е съсредоточен върху това дали договорът за замяна от 2008г. е породил вещно-транслативен ефект, а правото на собственост на Държавата, съществувало до сключване на сделката, е извън спорните обстоятелства.
Спорът дали процесният недвижим имот, обект на замяната, представлява публична държавна собственост е разрешен в решението на Върховния касационен съд по иска за нищожност на договора – Решение № 250 от 30.06.2015г. по гр.д. № 1236/2015г. на ІV г.о. В него е прието, че имотът би бил публична собственост, само е предоставен на държавно учреждение или ведомство и служи за изпълнение на възложените му със закон функции; в настоящия случай никое държавно учреждение не ползва имота реално; към момента на замяната той съставлява земя с изоставени трайни насаждения и поради това има статут на държавна собственост, но не на публична такава. С оглед на това формулираният въпрос дали се изгубва характера на имота като публична държавна собственост със завеждането на нов спор за собственост, след като веднъж е установена собствеността на държавата, е некоректно поставен и не кореспондира с конкретните фактически обстоятелства, нито с изводите на съда. Както е разяснил в мотивите си Пловдивски апелативен съд, искът по гр.д. № 4023/2007г. на Пловдивски районен съд е за установяване правото на собственост на Държавата спрямо [фирма]; спорът е приключил на 04.11.2013г. с влязло в сила решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №1789/2012г. и е бил концентриран върху осъществяването на предпоставките на чл.17а ЗППДОбП/отм./ в полза на ответника по иска. С решаващите мотиви е отречено придобиването на имота от ответното дружество на посоченото правно основание, поради което е уважен установителният иск на Държавата. Мотиви за статута на имота като публична държавна собственост в решението липсват.
Третият правен въпрос е относно задължението на съда при произнасянето по валидността на извършеното от Държавата разпореждане, да обсъди наличието на административния елемент от смесения фактически състав на прехвърляне на държавен недвижим имот. Въпросът не кореспондира с мотивите на съда, който не е разглеждал конкретните основания за нищожност на договора за замяна, а е приел, че следва да зачете в отношенията между страните установеното с влязлото в сила решение по иска по чл. 26 ЗЗД, че договорът не е нищожен.
Следващият правен въпрос е за значението на акта за държавна собственост като титул за собственост. Изрични мотиви в тази насока въззивният съд не е изложил и въпросът не може да се определи като решаващ за изхода на спора. Освен това, непротиворечива е съдебната практика, че актът за държавна собственост има само констативно, а не правопораждащо значение и удостоверените с него факти са задължителни до тяхното опровергаване с други доказателства /чл. 114, ал.1 ППЗДС/. В случая при извършеното от Държавата разпореждане с имота е възникнало задължението имотът да бъде отписан от актовете за държавна собственост – чл. 108 ППЗДС. Това не е сторено и касаторът не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
С последния правен въпрос касаторът твърди нарушение на принципа на законност по чл.5 ГПК предвид приключването на един спор за собственост, в който е установено, че недвижим имот е публична държавна собственост и последващото установяване, също с влязло в сила решение, че сделки на разпореждане с този имот са валидни. Въпросът изхожда от невярната предпоставка, че имотът е публична държавна собственост. Освен това, съотношението между двете влезли в сила решения /установителният иск против [фирма] и искът по чл. 26 ЗЗД/ е правилно интерпретирано от въззивния съд. В. съображенията по-горе по втория правен въпрос.
На последно място следва да се посочи, че липсва противоречиво решаване на правните въпроси в обжалвания акт и в приложената практика на съдилищата, която не е отнесена към отделните въпроси, а се представя общо. В представеното решение на Софийски градски съд по гр.д. № 3181/2013г. се приема, че силата на пресъдено нещо не обвързва правоприемник, който е придобил спорното право преди началото на процеса. В мотивите на обжалваното решение също е посочено, че настоящите ответници не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 26 ЗЗД, предявен срещу праводателя им след настъпване на правоприемството. Същевременно, съдът е намерил, че следва да зачете силата на пресъдено нещо на решението по този преюдициален спор, тъй като правата на ответниците са производни от правата на участвалия в делото техен праводател. След като между страните по договора е установено, че той не е недействителен, то същото важи и в отношенията между прехвърлителя и правоприемниците на приобретателя.
Останалите две съдебни решения, представени с изложението, са неотносими, тъй като разглеждат хипотези на разпореждане с имоти, представляващи публична държавна собственост, а спорният имот не е такъв.
Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответника [фирма] следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 18 000лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1520 от 23.11.2016г. по гр.д. № 2128/2016г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област П..
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област П. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 18 000/осемнадесет хиляди/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: