О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
Гр.София, 16.02.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 3229 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. А. и Н. С. С. от [населено място] срещу Решение № 446/13.04.2017 г. по в. гр. дело № 1935/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 2212/19.06.2015 г., поправено с Решение № 3759/12.11.2015 г. и Решение № 1858/02.06.2016 г. по гр.д. № 9516/2014 г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от касаторите против К. А. Р. ревандикационен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на следния недвижим имот: югозападната част /югоизточна, съобразно с приетото по делото заключение на в. л. В. К./ от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], която част от сградата се състои от две стаи, салон и коридор на нивото на първия етаж и изба, стая и баня с тоалетна на нивото на сутеренния етаж и е отхвърлен насрещният установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал.1 от ГПК, предявен от К. А. Р. за признаване за установено по отношение на касаторите, че ищецът е собственик на двуетажна, масивна пристройка, с площ от 66,66 кв.м. на първия етаж и площ от 62 кв.м. на сутеренния етаж, разположена югоизточно спрямо масивната едноетажна, с изба, жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], вместо което е признато за установено по отношение на К. А. Р., че В. В. А. и Н. С. С., са собственици, на основание договори за покупко- продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт № 154/1987 г. и нотариален акт № 155/1987 г., общо на 20,63/ 266,18 идеални части, или по 10,315/ 266,18 идеални част всеки от тях, от едноетажна масива жилищна сграда с площ от 134,65 кв. м. на жилищния етаж и с площ от 131,53 кв. м. на приземния етаж, построена в поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], като искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в частта за разликата до претендираната 1/2 идеална част (133,09/ 266,18 идеални части) от правото на собственост върху жилищната сграда общо за двамата ищци, и в частта, с която ответникът е осъден да им предаде владението върху югозападната част от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], която част от сградата се състои от две стаи, салон и коридор на нивото на първия етаж и изба, стая и баня с тоалетна на нивото на сутеренния етаж; признато е за установено по отношение на касаторите, по предявения от ответника насрещен иск, че К. А. Р. е собственик на основание изтекла придобивна давност и по наследство на 112,46/ 266,18 идеални части от едноетажна масива жилищна сграда с площ от 134,65 кв. м. на жилищния етаж и с площ от 131,53 кв. м. на приземния етаж, построена в поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], които идеални части съответстват на владяните реално части от югозападната част от жилищната сграда, състоящи се от следните помещения: на първи приземен етаж – стая /изба/, стая, баня с тоалетна и коридор с предверие и на втори жилищен етаж – две стаи и коридор с предверие. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението, че със същото въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск и извън спорния предмет като ответникът по делото е предявил насрещен иск за признаване за установено, че е собственик на пристройка към процесната сграда от източната й страна на основание придобивна давност, докато съдът след като установил, че е налице фактическия състав на оригинерното придобивно основание, но пристройката не представлява самостоятелен обект на собственост, е признал за установено, че ответникът по касация е собственик на идеална част от сградата, съответстваща на площта на пристройката.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, са следните: 1. Може ли да се придобива по давност идеална част от жилище, чрез упражняване на владение върху реална част от същото; 2. Ако едно лице твърди, че владее реална част от жилище, следва ли да докаже правното основание, по силата на което е придобило владението върху тази реална част –по този въпрос се твърди противоречие с Решение № 599/26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г. на ВКС, І г.о.; 3. Следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика – по отношение на този въпрос се твърди противоречие с Решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г.о.
Ответникът по касация- К. А. Р. от [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството е образувано по ревандикационен иск на В. В. А. и Н. С. С. срещу К. А. Р. за признаването им за собственици и осъждане на ответника да им предаде владението върху югозападната част от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв. 22 по плана на [населено място], включваща в себе си част от старата съществуваща сграда и цялата пристроена част към същата сграда от югозападната страна, като са конкретизирани помещенията, предмет на ревандикация, разположени в южната част на сградата – съществуващата част и пристройката към нея, а именно една югозападна стая и салон, които са част от старата сграда, намиращи се на партерно ниво, и цялата пристройка към сградата, която се състои от още една стая, разположена на първо партерно ниво, както и стая и салон, разположени на жилищния етаж, или две стаи и салон от партерния етаж и една стая и салон от жилищния етаж. Ищците основават легитимацията си на собственици на спорния имот на договори за покупко- продажба, обективирани в нотариален акт № 154/1987 г. и нотариален акт № 155/1987 г., с които са придобили 1/2 идеална част от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ дворно място, намиращо се в [населено място], област П., цялото с площ от 1036 кв. м., представляващо поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], ведно с построената в същото дворно място масивна едноетажна с изба жилищна сграда, както и други подобрения, в съсобственост с трето неучастващо по делото лице Н. К. Р.. Съсобствениците са си разпределили ползването на жилищната сграда, като съсобственикът на ищците ползва североизточната част от сградата, с вход от източната страна, а другата югозападната част от сградата е разпределена за ползване общо от двамата ищци. Посочено е, че откъм югозападната част на жилищната сграда има изградена пристройка, както и че тази пристройка, ведно с помещения от югозападната част от жилищната сграда, се ползва от ответника, както и че входът за югозападната част от къщата е през пристройката, който вход се явява единственият достъп до тази част от къщата. Ответникът е предявил насрещен иск установителен иск за собственост на основание давностно владение, изтекло в полза на неговите родители, и наследствено правоприемство, по отношение на следния недвижим имот: едноетажна масивна със стоманенобетонна плоча пристройка със застроена площ от 66,66 кв. м. на първия етаж, както и плбощ от 62 кв. м. на сутеренния етаж, намираща се на югоизток от масивна едноетажна жилищна сграда със ЗП от 99 кв. м., находяща се в УПИ ХІІІ – 431, кв. 22 по ЗРП на [населено място] от 1989 г., която се състои от стая, кухня, салон и коридор, а на нивото на избеното помещение – от изба, стая и баня с тоалетна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице идентичност в предмета на двете претенции – по първоначалния и по насрещния иск. Ответникът и ищец по насрещния иск точно е конкретизирал помещенията (по предназначение и застроена площ на общо ползваната част), които претендира да е придобил на основание давностно владение – стая, кухня, салон и коридор на жилищния етаж и изба, стая и баня с тоалетна на приземния етаж. Изложени са мотиви, че по давност може да бъде придобито правото на собственост както върху цялата сграда, така и върху идеална част от същата, без значение дали строежът е законен. Прието е, че при осъществяване на владение върху реална част от жилищна сграда, несъставляваща жилище (т. е. съответната реална част не представлява самостоятелен обект на собственост), може да се придобие съответна идеална част от нея, като при доказване на фактическия състав на придобивната давност, правото на собственост се придобива в обем на съотношението между реално владяната част и целия имот. Прието е, че родителите на ответника А. и Б. Р. са упражнявали фактическа власт върху процесните помещения (от старата съществуваща жилищна сграда и от допълнително пристроената част) непрекъснато в продължение на повече от десет години – от 1983г. до тяхната смърт- през 2012 и 2013 г., при презюмирано намерение за своене, след което до завеждане на иска, фактическата власт върху процесния имот е упражнявана от техния син – ответника-К. Р.. Изложени са мотиви, че владението им е било явно, непрекъснато и необезпокоявано и същото е достигнало до знанието на собствениците, които не са се противопоставили до 28.02.2014 г., когато са връчили на ответника нотариална покана за освобождаване на пристройката и осигуряване на достъп до жилищната сграда откъм югозападната й част. Не е установено да е имало уговорка за ползване на процесните помещения, която да изключва намерението за своене на имота. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че е изпълнен фактическият състав на чл. 79 ЗС и правото на собственост върху процесната част от жилищната сграда е придобито от ответника по силата на давностно владение, изтекло в полза на неговите родители и наследствено правоприемство. Прието е, че съгласно задължителните указания на ТР № 4/ 17.12.2012 г. по т. д. 4/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, оригинерното придобиване по силата на давностното владение е настъпило автоматично – с изтичането на срока на придобивната давност, доколкото позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Правото на собственост върху недвижим имот може да бъде придобито на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, а неговите права следва да се признаят на наследниците в съдебен процес по спор за собственост. Прието е, че процесната част от жилищната сграда – от старата съществуваща и/ или пристройката не представлява самостоятелен обект на собственост, тъй като не отговаря на техническите норми и строителни стандарти, за да може да бъде обособена като жилище. Формиран е решаващ извод, че на ищеца по установителния иск за собственост следва да се признае правото на собственост върху идеални части от жилищната сграда, съответстващи на реално владяната част, тъй като в тази хипотеза правото на собственост се придобива в обем, съответен на съотношението между реално владяната част и целия имот, а именно върху 112,46/ 266,18 идеални части. С оглед на това е прието, че исковата претенция на касаторите е основателна в установителната си част до размера на 20,63/ 266,18 идеални части за двамата общо или по 10,315/ 266,18 идеални части за всеки от тях поотделно, а в осъдителната си част е изцяло неоснователна, тъй като и за частта, за която е признато правото им на собственост, не е установено същата да се владее от ответника, който владее само такава част от процесната сграда, в размера на собствените му идеални части, придобити по давност и наследство, а именно – 112,46/ 266,18 идеални части от жилищната сграда.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на така постановеното въззивно решение предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по непредявен иск – ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед обективираното в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплакване, според което въззивният съд, сезиран с искове за признаване на собственически права върху реални части от процесния недвижим имот, се е произнесъл за идеални части от същия, като при това е взел предвид само притежаваната от ищците 1/2 ид.ч. от собствеността по силата на правни сделки и е приложил института на конверсията само за тази идеална част, без да съобрази притежаването на останалата 1/2 ид.ч. от трето за спора лице.
С оглед допускането на касационното обжалване, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 446/13.04.2017 г. по в. гр. дело № 1935/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на В. В. А. и Н. С. С. от [населено място].
УКАЗВА на касаторите, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представят доказателство за заплатена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на 25 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: