О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№366
С., 27.10.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3781 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Църква „С. Г.”, [населено място] чрез пълномощника й адвокат Д. Н. К. и на [община] чрез пълномощника й адвокат К. Г. М. против решение № 8 от 8.01.2015 г., постановено по гр.д. № 316 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 74 от 30.04.2014 г. по гр.д. № 226/2013 г. на Районен съд Златоград за признаване за установено по отношение на Църква „С. Г.”, [населено място], че [община] е собственик на основание извършено отчуждаване със Заповед № 715/20.04.1977 г. на ОНС [населено място] и давностно владение на недвижим имот с обща площ 435 кв.м., от които сграда на Взаимното училище върху 161 кв.м., с предназначение „Сграда за култура и изкуство, бивше училище, понастоящем Музей на образователното дело в Средните Р.” с идентификатор 31111.31.244.1, а останалата част от недвижимия имот е прилежаща към сградата, който общ недвижим имот по одобрената кадастрална карта на [населено място] представлява част от имот с идентификатор № 31111.31.244 с площ 1601 кв.м., с начин на трайно ползване „За обект комплекс на култура и изкуство”, като искът е отхвърлен за разликата над 435 кв.м. до 1601 кв.м., като скица – приложение № 1 към заключението на вещото лице инж. В.Прахов е неразделна част от решението относно обозначената на нея прилежаща площ от 435 кв.м.; отхвърлен е предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.270, ал.2 ГПК за установяване и прогласяване нищожност на съдебно решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград; отхвърлен е предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.124 ГПК вр. чл.13 от Правилник за вписванията за прогласяване недействителност на извършено вписване на съдебното решение № 201/6.06.2001 г. по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград, извършено с вх.рег. № 318/1.08.2012 г., том І-29, партиди №№ 3254, 3255, 3256, 3257, 3258 и 3259 от Съдия по вписванията при служба по вписванията-Агенция по вписванията [населено място] и заличаване на вписването, като на ищеца са присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 3600 лв. /след намалено адвокатско възнаграждение по направено на основание чл.78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност/, а на ответника – разноски в размер на 1800 лв.
Ищецът [община] атакува въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове, а Църква „С. Г.”, [населено място] – в частта с която е уважен иска за собственост. Всяка от страните оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на насрещната страна, като претендира възстановяване на направените разноски.
При произнасянето по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
За да постанови решението си, Окръжен съд-Смолян е констатирал, че е предявен от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] установителен иск за собственост на недвижим имот: УПИ ІІ-110 в кв. 22 по З., с идентификатор по кадастралната карта на [населено място] 31111.31.244, ведно с построената в него сграда на Взаимното училище върху площ от 161 кв.м., с идентификатор 3111.31.244.1.
По възражението за недопустимост на иска поради сила на пресъдено нещо е установено, че с Решение № 201/06.06.2006 г. по гр.д. № 19/2006 г. Златоградски районен съд е признал за установено по отношение на [община], че Църковно настоятелство [населено място] е собственик на дворно място, цялото с площ от 1957 кв.м., като е застроена в същото място църква. „С. Г.“ с площ 328 кв.м., канцелария 19 кв.м., навес 10 кв.м., взаимно училище, преобразувано в Музей на образователното дело в Средните Р. със застроена площ 162 кв.м., или общо застроена площ 519 кв.м. и незастроена 1438 кв.м., представляващ УПИ І-110-църква и УПИ ІІ-110-музей, кв. 22, като е обезсилен Акт № 403 за общинска собственост /публична/ от 07.10.2004 г. на Общинска администрация [населено място]. Направен е извод, че не е налице разрешен с влязло в сила съдебно решение спор, тъй като не е налице идентичност между страните по двете производства. Страна по гр.д. № 19/2006 г. е Църковно настоятелство [населено място] – ищец, а ответник по настоящото производство е Църква „С. Г.“ [населено място]. Църковното настоятелство на храм не е юридическо лице, което може да бъде носител на права и задължения. Съгласно чл. 140 ал. 2 от Устава на Българската православна църква, църквата е юридическо лице, което е местно поделение на Българската православна църква; според чл. 140 ал. 4 от Устава църквата се управлява от църковно настоятелство. Според чл. 13 ал. 1 от устава Българската православна църква и нейните местни поделения – митрополии, църкви и манастири, са юридически лица. Т.е. църковното настоятелство е колективен орган на църквата, който управлява църквата според правомощията му по чл. 154 от Устава, като правата и задълженията не възникват за управителния орган – настоятелството, а за самата църква и след като Църква „С. Г.” [населено място] не е била страна по гр.д. № 19/2006 г., то не може да се приеме, че спрямо нея е налице влязло в сила решение по спора за собственост по това дело. С посоченото решение са признати права на Църковно настоятелство [населено място], което обаче не е юридическо лице, а управителен орган, и не може да бъде носител на такива права.
По иска с правно основание чл.270, ал.2 ГПК е прието, че сочените основания – произнасяне извън компетентността на съда, обезсилвайки Акт за общинска собственост, както и предявяване на иска от несъществуващ правен субект, т.е. при липса на активна процесуална легитимация – се отнасят до допустимостта, но не и до нищожността на съдебното решение. Съдът е изложил съображения, че когато правото на иск не съществува, постановеното решение е процесуално недопустимо, а не нищожно, като се е позовал на практиката на ВКС по Решение № 391/16.06.2009 г. по Г. д. № 2525/2008 г.,, ІІ г.о. Прието е и, че обезсилването на акт за общинска собственост със съдебно решение също касае недопустимост на това решение, а не нищожност.
По отношение иска за собственост е констатирано, че претенцията на [община] се основава на законово уреждане, давностно владение, правоприемство и на проведени отчуждителни процедури.
Прието е за установено от свидетелските показания, а и от представените исторически справки, че сградата на Взаимното училище – първото светско училище в [населено място] е построена през 1851 г., с труд и средства на жителите на града, като през 1871 г. в непосредствена близост е построена църквата „С. Г.“, също с труд и средства на жителите на града. Според свидетелите Д. и П. училището винаги е било светско и е било на общинска издръжка. Сградата е функционирала като училище до 1934 г., когато е построена нова сграда за училище, през периода 1954 – 1955 г. сградата е ползвана за склад от Земеделската кооперация, а през 1962 – 1963 г. като пансион към училище „А. І“. След това сградата става музей, каквото е и предназначението й към настоящия момент. Това съответства и на отразяванията на имота по първия план на [населено място] – имот пл. № 194 е записан в разписната книга „Черковно – Църква. „С. Г.“; имот пл. № 195 е записан „Основно училище и прогимназия“ и представлява поземления имот и сградата, означена „Основно училище“. По плана от 1959 г., изменен 1972 г., имот пл. № 110 е записан двор и нива „Църковно настоятелство” – църква.. Сочи се, че за западната част от имот пл. № 110 е отреден парцел І-черква кв. 10, а за източната част от имот пл. № 111 е отреден парцел ІІ-за озеленяване /скицата на л. 146/; по плана от 1982 г. имот пл. № 110 е записан на „Църковно настоятелство“, като югозападната част от имот пл. № 110 е отреден УПИ І-110, в който попада църквата, а за останалата част от имот пл. № 110 и за имот пл. № 111 е отреден УПИ ІІ-110 – Музей кв. 22. .
Въз основа на експертно заключение е прието, че със Заповед № 715/20.04.1977 г. се отчуждава част от имот пл. № 110 кв. 10 с площ от 435 кв.м. и сграда на Взаимно училище; направена е оценка, като към заповедта за отчуждаване е приложена скица /на л. 33 от делото/, отразяваща площта за отчуждаване, както и документи за изплащане на обезщетение – нареждане до Д. за изплащане на Ц.н. Г. З. на сумата от 7 884, 25 лева /л. 29, 30/. Към исковата молба са представени документите са соченото от вещото лице отчуждаване, като е видно, че със Заповед № 715/20.04.1977 г. на Председателя на Окръжен народен съвет [населено място] се отчуждава част от имот пл. № 110 кв. 10, собственост на Църковно настоятелство, като се отчуждава дворно място с площ от 435 кв.м. и сграда на Взаимното училище. Към тази заповед е издадена Скица-извлечение № 171/06.09.1979 г., на която е обозначена отчуждената със Заповед № 715 площ.
При тези факти въззивният съд е споделил извода на районния съд, че е налице валидно отчуждаване на сградата на училището и прилежащ терен с обща площ 435 кв.м. Издадена е заповед на основание чл.95, във вр. с чл. 98 З., заповедта е издадена от компетентен орган, като е извършена оценка на отчуждения имот и така определеното обезщетение е изплатено на собственика, като имота е завзет, т.е. процедурата по отчуждаване е завършена.
За неоснователно е счетено възражението на ответника по иска, че след като обезщетението е изплатено на Църковно настоятелство [населено място], а не на Църква „С. Г.“ [населено място], не е налице надлежно отчуждаване, тъй като обезщетението е получено от органа, управляващ църквата, за нейна сметка.
По отношение отчуждаването на имот с пл. № 111 кв. 10 с площ 276 кв.м. от С. А. З., съдът е приел, че спрямо имот с идентификатор 31111.31.486 не е предявяван иск за собственост, не е налице произнасяне на първоинстанционния съд и не е искано допълване на това решение в законовия срок, като е отчел уточнението на иска с молба вх. № 1615/19.08.2913 г. , в която се сочи, че предмет на иска за собственост е У. ІІ-110, в който се включва и имот пл. № 111, като в тази молба се уточнява, че процесният имот по одобрената кадастрална карта от 2003 г. е с площ 1 601 кв.м. и е с идентификатор 31111.31.244, а видно от експертните заключения имот пл.№ 111 е с идентификатор 31111.31.486 и е извън площта от 1601 кв.м.
В. съд е споделил изводите на районния съд и по отношение спора за собственост на сградата на бившето Взаимно училище, сега Музей и прилежаща площ от 435 кв.м. Приел е, че сградата на училището, впоследствие музей, по естество и предназначение представлява държавна, съответно след 1996 г. общинска собственост. По отношение площта от 435 кв.м. /а и по отношение на сградата/ е налице валидно отчуждаване. С оглед доводите на пълномощника на ответника по иска следва да се посочи, че по отношение тази площ е било необходимо извършване на отчуждаване както с оглед вписванията в разписните книги към плановете, така и с оглед установеното с Удостоверение № 318/27.03.1924 г. на Д.-Д. мирови съдия и предвид свидетелските показания относно дарението на имота на църквата и владението и ползването на дворното място. С оглед доводите на пълномощника на ответника по иска по отношение забраната на чл. 59 от З. /отм./, съдът е приел, че тя в случая не намира приложение доколкото се касае за отчуждителна процедура.
По отношение останалата част от незастроеното място за разликата до 1 601 кв.м. иска приет е неоснователен. В тази насока свидетелските показания са категорични – това дворно място е било дарено от С. и З. за църква и винаги се е ползвало от Църква „С. Г.“ по начин, свързан с църковните ритуали, както и църквата се грижи за неговото поддържане, като тези показания съответстват на Удостоверение № 318/27.031924 г. на Д.-Д. мирови съдия.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът-ответник Църква „С. Г.” [населено място] поставя следните правни въпроси: 1. Какви са субективните предели на силата на пресъдено нещо на решение по установителен иск за собственост между страни, представлявани от законните си представители, но при неправилно посочване на наименованието на юридическото лице – в конкретния случай между Църква при храм „С. Великомъченик Г.” [населено място], посочена като Църковно настоятелство [населено място]; 2. Налице ли е идентичност и правоприемство между местните поделения на църквата, посочени като „църковни настоятелства” в Устава на Б. от 1950 г. и като „църкви” в Устава на Б. от 2008 г., съгласно чл.10, ал.2 и чл.21, ал.1 от Закона за вероизповеданията; 3. Става ли държавата, респективно общината – собственик на недвижими имоти, ако отчуждителното производство е проведено срещу несъществуващ правен субект, от ненадлежно оправомощен от законодателя орган и без да е изплатено в брой дължимото по закон обезщетение; 4. Може ли да бъде предмет на отчуждаване поземлен имот, който е реално определена част от урегулиран поземлен имот в границите на населено място, след като съгласно чл.200, ал.1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ и намира ли приложение в отчуждителното производство забраната на чл.59 З.-отм., респ. чл.200 ЗУТ; 5. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и доводите на страните и да изложи съображения за тяхната доказателствена стойност за изхода на спора; 6. Може ли съдът да основе решението си върху заключението на вещото лице, което се основава на предположения, а не на обективни данни за площта и границите на процесния имот; 7. Задължен ли е съдът да отрази в решението си и да индивидуализира процесния имот чрез скица, изготвена от вещото лице съобразно разпоредбите на чл.27, ал.1 и чл.28 З. – с достатъчно белези за граници и площ, определени с геодезическите координати на определящите ги точки.
Първите два въпроса са свързани с довода за недопустимост на предявения иск, поради наличие на сила на пресъдено нещо. По тези въпроси не е налице противоречие с Решение № 25/27.02.2015 г. по гр.д. № 5326/2014 г., І г.о. на ВКС, доколкото даденото в същото тълкуване е съгласно Екзархийския устав. При отговора на поставените въпроси и с оглед фактите по настоящото дело, тълкуването е свързано с устройството на Българската православна църква съобразно Устава й от 1950 г. и Устава й в сила от 9.01.2009 г., поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Доколкото въпросите, по които се допуска касационното обжалване са свързани с допустимостта на исковото производство, по което е постановено решението, атакувано от касатора-ответник, то по поставените от същия въпроси, свързани с правилността на изводите на въззивния съд, касационната инстанция следва да се произнесе при постановяване на касационното решение, ако приеме, че искът за собственост е процесуално допустим.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът-ищец [община] поставя следните правни въпроси: 1. Произнасянето по иск, заведен от лице, което няма правосубектност, основание ли е за нищожност на крайния съдебен акт; 2. Изясняване на статута на страните в един граждански процес, служебно задължение ли е по смисъла на чл.140, ал.1 ГПК, това предварителен въпрос ли е и дължи ли по него съда произнасяне със съответен акт; 3. Излиза ли извън правораздавателната власт граждански съд, който се произнася по иск за отмяна на акт за общинска публична собственост, след като с такива права не разполага и един административен съд, и след като такъв акт не представлява индивидуален административен акт, съответно такъв съдебен акт нищожен ли е или не; 4. При вписване на подобно съдебно решение, съдията по вписванията следвало ли е да извърши вписване, след като то се заявява от несъществуващ правен субект и това вписване действително ли е или не и задължен ли е съответния съдия по вписванията да направи тази елементарна предварителна проверка; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, да посочи кои са допустими и кои не, да обоснове своите изводи защо едни доказателства възприема, а други не и може ли да обоснове своите правни изводи на несъществуващи гласни доказателства, съответно допустими ли са противоречия в мотивите в това отношение; 6. възможно ли е порок в един съдебен акт да релевира едновременно признаците на нищожност и на недопустимост; 7. Нищожно ли е решение, постановено по предмет, по който съда не разполага с правораздавателна власт и не е имал компетентност да се произнася; 8. Следва ли с един съдебен процес да се слага край на спора, след като съдебния акт следва да бъде постановен от надлежен орган, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма и да е подписан, като волята на съда да е изразена по начин, който да позволява да се изведе недвусмислено неговото съдържание.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия и третия поставен въпрос, които са относими към изводите на съда и доколкото не е удостоверено противоречие с практиката на ВКС или противоречивото им разрешаване в приложените влезли в сила съдебни решения. По останалите въпроси, касаещи правилността на въззивното решение, съдът следва да се произнесе с оглед извода дали е допустим предявения иск за собственост.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 8.01.2015 г., постановено по гр.д. № 316 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Смолян.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът-ищец [община] да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 115.97 лв., а касаторът-ответник Църква „С. Г.“, [населено място] – в размер на 34.42 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство по съответната жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: