О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
Гр.София, 01.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60028 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу Решение № 2537 от 21.12.2015 г. по в. гр. д. № 1878/14 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, ІV състав. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение от 27.02.2014 г. по гр. д. № 150/13 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата от 90 000 (деветдесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за ползването на имот: магазин с площ около 154 кв.м., находящ се в [населено място], в сградата на [улица], построена в УПИ I и VII от кв. 351 по плана на [населено място], местност „Центъра”, от което ищецът е бил лишен в периода от 02.01.2008 г. до 02.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба (02.01.2013 г.) до окончателното й изплащане, вместо което е постановено уважаване на същия и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правна квалификация чл. 282, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 309 и чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 135 000 ( сто и тридесет и пет хиляди) лева за претърпени в периода от 03.11.2011 г. до 02.01.2013 г. вреди от забавяне изпълнението на влязлото в сила съдебно решение № 349 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 2461/2008 г. на СГС за предаване на владението на гореописания имот, в резултат на спирането на изпълнението на решението по реда на чл. 309 във връзка с чл. 282, ал.2, т. 2 ГПК с Определение № 981 от 08.12.2011 г. по ч. т. д. № 939/2011 г. на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба (02.01.2013 г.) до окончателното й изплащане.
[фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за обезщетение за вреди от забавяне на изпълнението в размер на 135 000 лева. Касационната жалба на [фирма], [населено място] е срещу тази част на въззивния акт, с която е отменено първоинстанционното решение и е уважен иска за обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника от неоснователното ползване на процесния имот в периода от 02.01.2008 г. до 02.11.2008 г. в размер на 90 000 лева. В касационните жалби на ищеца и ответника са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск с правна квалификация чл. 282, ал. 4 във вр. с чл. 309 и чл. 45 ЗЗД бъде уважен, респ. искът с правна квалификация чл. 59 ЗЗД бъде отхвърлен със законните последици.
Ответникът по касационната жалба на [фирма], [населено място] – [фирма], [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора.
За да се произнесе по исканията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството по делото е образувано по иск за заплащане на обезщетение за вреди от забавянето на изпълнението на съдебно решение, вследствие спирането му по реда на чл. 309 във вр. с чл. 282, ал. 2, т. 2 ГПК, както и иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на чужд имот. С обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд е прието от фактическа страна, че с влязло в законна сила на 03.11.2011 г. Решение от 16.02.2007 г. по гр. д. № 10810/2004 г. на СРС, потвърдено с Решение № 349 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 2461/2008 г. на СГС, е признато за установено спрямо [фирма], [населено място], че [фирма], [населено място] е собственик на недвижим имот- магазин с площ около 154 кв.м., находящ се в [населено място], в сградата на [улица], построена в УПИ I и VII от кв. 351 по плана на [населено място], местност „Центъра” като на основание чл. 108 ЗС дружеството е осъдено да предаде владението на недвижимия имот. Издаден е изпълнителен лист и е образувано изп. д. № 940/2011 г. на ЧСИ Н. К., като е насрочен въвод във владение на [фирма], [населено място] в процесния имот. Принудителното изпълнение е спряно с Определение № 981 от 08.12.2011 г. по ч. т. д. № 939/2011 г. на ВКС на основание чл. 309 във вр. с чл. 282, ал. 2, т. 2 ГПК до разглеждането на подадената от ответника молба за отмяна на влязлото в сила решение. С Решение № 116 от 19.12.2012 г. молбата за отмяна е оставена без уважение, след което на 18.12.2013 г. е извършен и въвода във владение на недвижимия имот.
При тези фактически данни, за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за обезщетение за вреди от забавеното изпълнение на съдебно решение е отхвърлен, въззивният съд е приел, че отговорността по чл. 282, ал. 4 ГПК е специално уредена в процесуалния закон деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечение, чрез спиране на изпълнението, като вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. Прието е, че обезщетението обхваща всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. претърпените загуби и пропуснатите ползи. Изложени са съображения, че в ТР 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, макар и постановено по въпроса за приложимостта на чл. 82 ЗЗД в хипотезата на предявен иск за обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавеното изпълнение на задължението за изграждане на обект, е даден принципен отговор и на въпроса за изискуемостта на вземането за пропуснати ползи, съгласно което установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Това предположение трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото, тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Прието е, че спорът е съсредоточен върху установяване размера на причинените на ищеца вреди и съответно на обезщетението, тъй като останалите предпоставки за уважаване на иска са безспорни, а именно: предприето от ищеца срещу ответника принудително изпълнение въз основа на влязло в сила съдебно решение; допуснато спиране на изпълнението от касационната инстанция; неоснователност на спирането поради отхвърляне на молбата за отмяна. Въззивният съд е формирал правен извод, че ищецът не е доказал сигурното настъпване и размера на пропуснатите ползи, като не е поискал назначаване на съдебно-счетоводна експертиза за установяване на релевантният факт, при доказването на който би могло да се направи извод за настъпването на пропусната полза, а именно икономическият резултат от извършваната в процесния обект търговска дейност през периода на наложеното обезпечение, съпоставен с резултата от същата през предходния и следващия период.
За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск в размер на 90 000 лв., представляващи обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника от неоснователното ползване на процесния имот периода на висящността на производството по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ползването на имота през процесния период е доказано, тъй като ответникът не е оспорил факта на упражняване на фактическата власт върху имота, като такова оспорване не било налице и в мотивите на съдебните актове, постановени в ревандикационното производство и приети като доказателства в настоящото производство. Прието е, че ползването на имота без правно основание води до обогатяване на ответника със спестените разходи, които е следвало да заплати на ищеца като наем и до обедняването на ищеца, който е пропуснал да реализира ползи от имота, чрез отдаването му под наем, като обедняването на ищеца е равно на обогатяването на ответника и е в размера на средния пазарен наем за имота, който е изчислен в назначената пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза.
В приложено към касационната жалба на [фирма], [населено място] изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за изхода на спора са материалноправни въпроси, произнасянето по които от страна на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като евентуално се поддържа, че произнасянето на ВКС с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 09 г. на ОСГТК, тези въпроси по същество се свеждат до преценката, на какво основание и при какви предпоставки собственик, лишен без основание от ползване на имота си, може да претендира обезщетение за ползата, от която е лишен, и какъв е размерът на същото. Настоящата касационна инстанция намира, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос при отхвърляне на исковата претенция на [фирма], квалифицирана като иск по чл. 282, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 309 и чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 135 000 за периода от 03.11.2011 г. до 02.01.2013 г., противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която в разглеждания случай собственикът заинтересуваното лице има на разположение иска по чл. 59 ЗЗД, за чието уважаване е достатъчно да се установи, че собственикът неправомерно е бил лишен от възможността да ползва имота си, в резултат на което има вземане за обезщетение в размер на средната пазарна цена за съответния период /Решение № 719 от 27.12.2010 г., гр.д.№ 532/ 10 г., ІІІ г.о./.
По изложените съображения следва да се приеме, че предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба на [фирма] са налице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба на [фирма], [населено място] се поддържа, че от обуславящо значение за изхода на спора са два процесуалноправни и четири материалноправни въпроса, за които се твърди, че произнасянето по тях от страна на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като евентуално се поддържа за последните два въпроса, че произнасянето на ВКС с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:
1. Липсата на изявление от страна на ответника, че оспорва определени факти по делото, съставлява ли признание на тези факти и съответно води ли до отпадане на задължението на ищеца да ги доказва в производството – твърди се противоречие с Решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3399/2008 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, І т.о.; Решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС, І г.о.;
2. Мотивите на решения, постановени по друг спор (по друго дело), могат ли да съставляват основание съдът да приеме по настоящото дело, че определени факти са доказани от ищеца – твърди се противоречие с Решение № 81 от 08.07.2014 г. по гр. д. № 5665/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.; Решение № 610 от 09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г. на ВКС, І т.о.;
3.Установяването на размера на обедняването от страна на ищеца съставлява ли доказване и размера на обогатяването от страна на ответника;
4. В конкретния случай, следва ли ищецът да установи размера на обогатяването на ответника или е достатъчно да установи само размера на собственото си обедняване (чрез неполучаването на средния пазарен наем). По двата въпроса се твърди противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС;
5. Следва ли ищецът да установи сигурното получаване на граждански плодове от вещта, с оглед уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД – твърди се противоречие с Решение № 156 от 29.11.2010 г. по т. д. № 142/2010 г. на ВКС, І т.о.; ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 209 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6203/2013 г. на ВКС, ІV г.о.;
6. Следва ли от размера на присъденото на ищеца (размера на обедняването) по иск по чл. 59 ЗЗД да се приспаднат дължимите разходи на ищеца, с оглед установяването на действителния размер на обедняването му – твърди противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса, доколкото въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по същите, а според задължителните указания на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
По отношение на третия и четвъртия формулирани от касатора материалноправни въпроси не е налице твърдяното от касатора произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Както е прието в Решение № 55/ 28.02.2012 г. по гр.д.№ 652/11 г. на ІІІ г.о., ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството, дали той получава добиви от веща, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Дори и ако ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи съобразно неговото счетоводство, то е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. В този смисъл е и цитираното по-горе Решение № 719 от 27.12.2010 г., гр.д.№ 532/ 10 г., ІІІ г.о., противоречието с което обуславя допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца [фирма] част. Както е изяснено и в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходимо да има пряка причинно-следствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а те да произтичат от един общ факт или от група факти. За уважаване на иска е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем – Решение № 293 от 30.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 119/2015 г. IV г. о.; Решение № 398/2014 г. на ВКС по гр. № 1993/2013 г. на IV г.о.; Решение № 193/2010 г. на ВКС по т. д. № 1087/2009 г. на II т.о.; Решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр.д. № 1822/2009 г. на ВКС, IІІ г.о.; Решение № 131 от 27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр.д. № 3841/2008 г. на ВКС, I г.о.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на петия поставен от касатора въпрос относно това, дали следва ищецът да установи сигурното получаване на граждански плодове от вещта, с оглед уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД. Приложената практика е неотносима към конкретния правен спор, а произнасянето на въззивния съд е изцяло съобразено със задължителната такава, като отговора на този въпрос се съдържа в отговора на предходния въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се добави, че по изложените по-горе съображения лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишило, като правноирелавнтно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството, дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Същественото за основателността на иска е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това, като по този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване – Решение № 204 от 05.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.
Последният формулиран от касатора материалноправен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по него липсва произнасяне в мотивите на обжалваното въззивно решение, поради което не следва да се изследва и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК.
По изложените съображения следва да се приеме, че предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба на [фирма], [населено място] не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2537 от 21.12.2015 г. по в. гр. д. № 1878/14 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, ІV състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното Решение от 27.02.2014 г. по гр. д. № 150/13 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] иск за сумата 135 000 лв. обезщетение за невъзможността на ищеца да ползва собствения си магазин в [населено място], [улица] периода от 03.11.2011 г. до 02.01.2013 г., по касационната жалба на [фирма].
УКАЗВА на касатора [фирма], че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателство за платена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 2 700 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които от събират от съдилищата по ГПК/, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнението на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2537 от 21.12.2015 г. по в. гр. д. № 1878/14 г. на Софийския апелативен съд, по касационната жалба на [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: