О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№482
София, 29.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1969 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. Г. и Б. Г. Н. /последната правоприемник при условията на чл.227 ГПК на Г. С. Н., починал на 25.01.2016 г./ чрез пълномощника им адвокат С. Е. и касационна жалба на М. С. Н. и П. И. Н. чрез пълномощника им адвокат П. З. против решение № 6214 от 1.12.2016 г. по гр.д. № 673 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 10127 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 1482/2015 г. на Районен съд-Благоевград за признаване за установено по отношение на М. С. Н., П. И. Н. и А. И. Н., че К. С. Г. и Г. С. Н. са собственици на 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 04279.610.187 с площ от 354 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], като относно този имот е отменен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 161, том I, рег. № 2147, дело № 150/2012 г. на нотариус Д. А. в полза на И. С. Н. и за отхвърляне на предявените от К. С. Г. и Г. С. Н. против М. С. Н., П. И. Н. и А. И. Н. ревандикационен иск по отношение на 2/3 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.610.187.1.2, ведно с припадащите се Ѕ ид.ч. от тавана и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, съставляващ втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда и евентуален иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на 1/3 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.610.187.1.2 по договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 96, том III, регистър № 5277, дело № 474/2009 г. на нотариус К. Т., с която И. С. Н. и М. С. Н. са продали имота на П. И. Н..
Ищците атакуват въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените ревандикационен иск по отношение на жилището на втория етаж и евентуален иск по чл.33, ал.2 ЗС, а ответниците – в частта, с която е уважен установителния иск за собственост на идеални части от дворното място.
М. С. Н. и П. И. Н. са подали отговор на касационната жалба на ищците по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищците са основали иска по чл.108 ЗС на твърденията, че заедно с И. С. Н. /наследодател на ответниците/ са наследници на С. М. Н., починал на 11.03.1994 г. и Б. К. Н., починала на 20.02.2011 г.; през 1975 г. наследодателите дарили първия жилищен етаж на синовете си И. С. Н. и Г. С. Н.; след 1984 г. било постигнато съгласие за разпределение на ползването, като на първия жилищен етаж живеел Г. Н. и С. и Б. Н., а на втория – И. Н. и семейството му, като това разпределение се запазило и след смъртта на С. и Б. Н., а дворното място било ползвано от всички. Правният спор възникнал когато на 18.05.2015 г. ищците при разговор със съсед разбрали, че И. С. Н. на 26.11.2009 г. се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за втория жилищен етаж и на 21.12.2009 г. заедно със съпругата си го продал на сина си П. И. Н., а на 22.11.2012 г. – с нотариален акт за собственост чрез обстоятелствена проверка за поземления имот и на 23.12.2012 г. заедно със съпругата си го е продал на сина им П. И. Н.. В отговора на исковата молба М. Н. С. и А. И. Н. поддържат, че исковете против тях са недопустими – спрямо първата, тъй като е прехвърлила правата си, а спрямо втория – тъй като не владее и не ползва имота, като А. Н. е признал иска за собственост. М. Н. е оспорила иска с твърдения, че след 1984 г. е било постигнато съгласие между членовете на семейството за неформално разпределение на ползването на съсобствената къща и оттогава съпруга и тя са владели втория етаж, поддържали жилището, направили редица подобрения, заплащали данъците и таксите за него, декларирали собствеността си в общината, а ищците никога не са възпрепятствали или оспорвали по какъвто и да е било начин правото им на собственост. В отговора на исковата молба П. И. Н. е оспорил иска с твърдения, че е едноличен собственик на втория етаж и на поземления имот въз основа на договорите за покупко-продажба, евентуално въз основа на придобивна давност като добросъвестен владелец
Въззивният съд е приел за установено, че двуетажната жилищна сграда е била собственост на общите на страните наследодатели С. и Б. Н.. Наследодателят на ответниците И. Н. е започнал да упражнява фактическата власт върху сънаследствен имот без да отрича правата на останалите съсобственици, поради което е бил държател на техните идеални части и презумпцията на чл.69 ЗС е оборена. Съсобствениците са се разбрали за начина, по който да разпределят ползването на имота, като И. Н. и семейството му упражняват фактическа власт върху втория етаж от 1984 г., но доколкото претендира давност върху съсобствен имот следва да се докаже, че е променил държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение, което обстоятелство да е доведено до знанието на другите съсобственици и владението да е упражнявано непрекъснато, явно и необезспокоявано в продължение на законоустановения 10-годишен срок. Прието е, че представените доказателства не установяват завладяване на идеалните части на ищците – нито един от свидетелите не сочи, че И. Н. е собственик на втория етаж, а в свидетелските показания се говори само за ползване на този етаж; липсват доказателства за други действия или волеизявления, които да са достигнали до останалите сънаследници и от които да е видно, че е налице преобръщане на владението и че И. Н. е променил намерението си и е започнал да владее идеалните части на своите майка, брат и сестра, с намерение да ги свои само за себе си; обстоятелството, че родителите са допуснали синовете си да живеят със семействата си в съсобствения им имот, не сочи на отказ от правото на собственост. Съдът е счел, че не е доказано, че към момента с който наследодателят на ответниците И. Н. се е легитимирал като едноличен собственик на втория жилищен етаж от двуетажната къща с нотариален акт № 25, том ІІІ, рег. № 4779, дело № 405/2009г., същият е придобил правото на собственост върху тази част от съсобствения имот на основанието посочено в акта – придобивна давност. Именно чрез снабдяването с констативен нотариален акт за собственост през 2009 г., наследодателят на ответниците И. Н. е демонстрирал пред другите сънаследници завладяването на имота и промяната на намерението за своене.
Към момента на разпореждането от 21.12.2009 г. И. Н. е бил собственик само на 1/8 идеална част от имота/майка му е била все още жива и собственик по наследство на 5/8 идеални части от имота, а брат му и сестра му на по 1/8 идеална част/, поради което и купувачът П. Н. е станал собственик по силата на извършената продажба само на 1/8 идеална част от втория жилищен етаж, тъй като никой не може да прехвърли повече права отколкото сам има. П. Н. обаче е придобил собствеността на идеалните части на ищците чрез добросъвестно владение на основание чл.70, ал.1 ЗС. Владението му е основано на правно основание – сключен в нотариална форма съгласно чл. 18 от ЗЗД и при спазване на всички правила от формална страна за изповядване на правната сделка и към момента на започването на владението си същият не е знаел, че праводателите му не са собственици на 2/3 идеални части от втория жилищен етаж който са му продали, тъй като при продажбата неговият баща се е легитимирал като едноличен собственик на втория етаж от къщата, въз основа на констативен нотариален акт и на основание придобивна давност, като към онзи момент нотариалния акт по обстоятелствена проверка не е бил оспорен от останалите наследници. При тези обстоятелства ответникът П. Н. е добросъвестен владелец. Прието е за установено, че след закупуването на втория жилищен етаж от съсобствената къща от неговия баща и майка същият е продължил да осъществява трайно фактическо владение върху семейното жилище на неговите родители, което е продължило спокойно, безспорно и непрекъснато и след смъртта на неговия баща на 20.04.2013г. П. Н. е осъществявал владението си върху целия жилищен етаж, където живеел заедно със своята майка, като упражнявал трайна фактическа власт, със съзнанието че е собственик на втория етаж от къщата, като е бил добросъвестен владелец, тъй като не е знаел че неговите праводатели по сделката, не са собственици на 2/3 идеални части от имота. В случая освен договора за продажба на втория жилищен етаж, който е изповядан пред нотариуса и сключен в нотариална форма, а след това вписан в службата по вписвания към РС по местонахождението на недвижимия имот и по партидата на имота, се установяват обстоятелства които в своята съвкупност водят на извода че от страна на добросъвестния владелец П. Н. са били осъществени редица действия, които в съчетание помежду си, са демонстрирали ясно и категорично намерението му за своене на имота – след като баща му се е легитимирал като едноличен собственик на втория жилищен етаж на основание придобивна давност, същият е декларирал имота на свое име пред данъчните власти, като е бил записан като собственик заедно със съпругата си и в разписния лист на имота в [община]; след 2009 г. до 2015 г., когато е заведена исковата молба по настоящото дело пред съда, П. Н. лично или чрез майка си е заплащал данъците за имота който му е бил продаден; след 2009 г. е помогнал да извърши ремонт на покрива, който бил в много лошо състояние. Изброените обстоятелства сами по себе си не са достатъчни, за да се докаже своене на имота, но съчетанието от всички тези действия, съставлявал явна и безспорна демонстрация, че след закупуването на втория жилищен етаж, П. Н. е считал този имот за свой, което е достатъчно да се приеме, че е налице и субективният елемент на владението при съсобственост.
В обобщение съдът е направил извод, че П. Н. е придобил собствеността на идеалните части на ищците чрез добросъвестно владение, считано от 2009 г., като е станал негов собственик към 21.12.2014 г./далеч преди завеждането на настоящия иск пред съда/.
По отношение на поземления имот е прието, че не е установено правата на ищците да са придобити по давност от И. Н. – събраните по делото гласни доказателства установят, че той и съпругата му в нито един момент след смъртта на родителите С. и Б. Н., не са упражнявали фактическа власт върху цялото дворно място. Свидетелите сочат, че дворното място е било разпределено за ползване между всички наследници, като поделени са били и стопанските постройки изградени в него. Налице са и писмени доказателства, от които е видно, че И. Н. и сам е признал че не е променил намерението си и не е завладял идеалните части на останалите наследници с намерението ди ги свои за себе си и че не се счита за едноличен собственик на дворното място от съсобствения наследствен имот – с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 97, том ІІІ, рег. № 5229, дело № 475/2009г. изповядано пред Нотариус К. Т. на 21.12.2009г., И. Н. е дарил на сина си П. Н., собствената си 1/2 идеална част от първия етаж на сградата и 1/16 ид.ч. от дворното място, с което същият недвусмислено декларира и признава пред нотариуса, че не се счита за собственик на целия поземлен имот, а само на 1/16 идеална част от него. Това изявление, направено пред нотариус и включено в нотариалния акт, с който е извършено дарението, недвусмислено сочи и на липса към този момент у дарителя И. Н., на намерение за своене за себе си на целия недвижим имот.
За да отхвърли иска по чл.33, ал.2 ЗС, възивният съд е приел, че за продавача по договора за продажба – И. С. Н. и М. С. Н., не е съществувало задължението да предложат за продажба имота най-напред на другите съсобственици, тъй като такова задължение възниква само тогава, когато той иска да продаде собствената си идеална част от съсобствен имот на трето за съсобствеността лице, а в настоящия случай към момента на сключване на договора за продажба И. С. Н. се е легитимирал като собсдтвеник на продавания втори жилищен етаж въз основа на констатитев нотариален акт по обстоятелствена проверка и предмет на продажбата е бил целия жилищен имот, а не идеални части от него.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите К. С. Г. и Б. Г. Н. поставят въпросите:
1) следва ли лице, което упражнява фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за себе си или за друго лице, да доведе тази промяна до знанието на собственика;
2) за приложението на чл.33, ал.2 ЗС в хипотеза, когато съсобственик е продал имот, легитимирайки се с констативен нотариален акт за собственост на целия имот;
По първият въпрос поддържат, че произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС. С Решение № 291/9.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г., II г.о и Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., II г.о е дадено тълкуване, че за да промени държането във владение, като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си, а с Решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о. – че след като основанието, на което е придобила фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се приедприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. Изводите на въззивния съд противоречат на посочената практика на ВКС, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория въпрос е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с решение № 104 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 138/2009 г. на Окръжен съд-Габрово при аналогични факти след уважаване на иск за собственост на идеални части от имот е уважен и иск по чл.33, ал.2 ЗС.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите К. С. Г. и Б. Г. Н. поставят следните въпроси:
1) след като съсобственик се е разпоредил с целия недвижим имот в полза на лице, което се намира в имота заедно с него, както преди, така и след сделката и фактическото и правно положение за съсобствениците е останало непроменено, придобива ли купувачът качеството на владелец, упражняващ фактическа власт лично и чрез прехвърлителите и без да е доведено до знанието на собствениците намерението за своене, както от продавача, така и от купувача;
2) при разпореждане с недвижимия имот от един от съсобствениците, имащ качеството на държател, в полза на друго лице – също държател, следва ли да се обсъжда въпросът отблъснато ли е владението на останалите съсобственици и по какъв начин е манифестирано намерението за своене и доведено ли е до знанието им това намерение, тъй като купувачът по принцип е придобил владението на правно основание, годно да го легитимира като собственик;
3) когато съсобствен/сънаследстен имот се ползва от единия съсобственик, който впоследствие се е разпоредил с целия имот и същевременно след продажбата е продължил да ползва имота заедно с купувача, промяната в намерението за своене от кой следва да се демонстрира – от съсобственика или от купувача;
4) след прехвърляне на цялата вещ от съсобственик, имащ качеството на държател, на друго лице, също държател в отношенията със собствениците и след като ползването на вещта, продължи такова, каквото е преди разпореждането, за преценката кой има качеството на владелец след прехвърлянето на имота, релевантно ли е поведението на съсобственика-продавач, сочещо на признание на собственическите права на съсобственика или на приобретателя на имота;
5) при оспорено по съдебен ред право на собственост върху цялата вещ и след като е признато правото на собственост, съсобствениците имат ли законно основание да осъществяват правото си на изкупуване на процесния имот, като искането е направено в двумесечния преклузивен срока, ако при продажбата съсобственикът се е легитимирал като собственик на целия имот въз основа на нотариален акт по обстоятелствена проверка.
По същество тези въпроси преповтарят въпросите, по които е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което по тях не следва самостоятелно да се допусне касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите М. С. Н. и П. И. Н. поставят въпросите:
1) длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка.
Въпросът е обоснован с тезата на касаторите, че съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Р. С., установяващи, че дворното място е ползвано само от ответниците и от Г. Н., но не и от другия ищец. Данните по делото опровергават тази теза, доколкото съдът е формирал изводите си при обсъждане на всички свидетелски показания, а обстоятелството, че по отношение на дворното място е направил изводи, които не съвпадат с твърденията на ответниците, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
2) представлява ли разпореждането с идеални части от правото на собственост върху имот недвусмислено волеизявление, с което прехвърлителят признава, че не се счита за собственик на целия имот, а само на идеалните части, предмет на сделката
По въпроса не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр.д. № 4335/2015 г., II г.о. не е даден отговор на такъв въпрос. Касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е необходимо тълкуване дали разпореждане с идеална част от недвижим имот, за която прехвърлителя разполага с документ за собственост е относимо при преценка дали този прехвърлител, а впоследствие и приобретателя е упражнявал владение и върху останалите идеални части, т.е. върху целия имот.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6214 от 1.12.2016 г. по гр.д. № 673 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Благоевград.
В едноседмичен срок от съобщението касаторите да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационните им жалби, както следва: К. С. Г. и Б. Г. Н. в размер на 98.19 лв., а М. С. Н. и П. И. Н. в размер на 52.96 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: