О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№242
С., 13.06.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1281 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х., като последната в качеството си на адвокат представлява останалите касатори, против решение № 2000 от 1.12.2015 г., постановено по гр.д. № 2618 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 3265 от 21.07.2015 г. по гр.д. № 16126 от 2014 г. на Районен съд-Варна за отхвърляне на предявените от С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. против Г. К. Н. и Г. К. Н. установителни искове за собственост по отношение на недвижим имот – вилно място с площ 877 кв.м., находящ се във вилна зона на [населено място], област В., представляващо УПИ V в кв.14 по плана на вилната зона, придобит на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 47, том III, дело № 1040/1970 г., евентуално на основание придобивна давност в периода 1970 г. до настоящия момент, с последица отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт от 8.07.2013 г. № 157, том I, рег. № 3817, дело № 122/2013 г.
Г. К. Н. и Г. К. Н. не са подали писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Ищците са основали иска си на твърденията, че са придобилви собствеността на имота въз основа на договор за покупко-продажба от 1970 г., евентуално въз основа на давностно владение от същата година, като правния спор е възникнал след като ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност през 2013 г., въпреки че никога не са осъществявали владение. В отговора на исковата молба ответниците са заявили, че са собственици въз основа на давностно владение от 1992 г. и са оспорили валидността на договора за покупко-продажба, поради липса на решение на Общото събрание на ТКЗС, явяващо се праводател на ищците; оспорили са и възможността последните да са осъществявали владение върху имота, който е бил одържавен с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. и не им е възстановен. В доклада на първоинстанционния съд на ищците е указано, че следва да установят наличието на валиден договор за покупко-продажба и неговия вещен ефект, както и необезпокоявано упражняване на фактическа власт върху имота от 1970 г. до сега и факта, че понастоящем именно те упражняват фактическата власт, а на ответниците – валидно придобито от тях право на собственост върху имота от собственик на наведеното от тях придобивно основание по смисъла на чл.77 ЗС, посредством конкретни параметри, което изключва правото на ищците. В решението си Районен съд-Варна е приел, че липсва решение на Общото събрание на ТКЗС, поради което продажбата в полза на ищците от 1970 г. не е извършена по предвидения в закона ред, а съответно не е настъпил реституционния ефект на отмяната на отчуждаването по Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. за отмяна на отчуждаването, извършено с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г., а и не е установено наличието на останалите елементи на фактическия състав на реституцията – заповед за отмяна на отчуждаването и изпълнение на условията за въвод във владение след заплащане от собственика на отчуждения имот на стойността на същия, респ. на подобренията в него. По отношение на евентуално наведеното придобивно основание е счетено, че ищците не са доказали осъществявано от тях владение, тъй като имотът е изоставен и не се ползва.
Във въззивната си жалба ищците са навели бланкетни твърдения, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано и конкретни доводи, че по делото са налице доказателства за взето решение на УС на ТКЗС; че макар с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. да са отчуждени продадените имоти на територията на вилна зона Ш., по отношение на процесния имот никога не е осъществявана реституционна процедура, тъй като правата им върху имота не са били оспорвани от никого и не е имало искане от друг собственик за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, нито е имало определяне на обезщетение в какъвто и да е размер, което да връщат. Подробно са развили съображение и по отношение изводите на районния съд по наведеното при условие на евентуалност придобивно основание – давностно владение. В съдебно заседание пред въззивния Окръжен съд-Варна въззивниците са навели доводи, че Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. е следвало да бъде изискано служебно, доколкото не е публикувано и не е нормативен акт и са направили искане за изискване и на отчуждителна преписка по отношение на процесния имот. В. съд е обявил на страните, че разпореждането му е служебно известно и е отхвърлил доказателствените искания, като направени след изтичане на преклузивните срокове. Във въззивното решение е приел, че ищците валидно са придобили собствеността въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г. Изложил е съображения каква е процедурата по отчуждаване по Разпореждане № 93 Бюрото на МС от 1973 г. и за отмяна на отчуждаването съгласно Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС и е направен извод, че връщането на собствеността се осъществява при сложен фактически състав, включващ самия нормативен акт, отменящ отчуждаването и изискването на допълнителното условие за връщане на полученото обезщетение, което от своя страна не може да бъде върнато преди да се издаде заповед от административния орган, който да определи размера на сумата, която следва да бъде върната, като и неговия акт, вкл. и мълчалив отказ, подлежи на обжалване по реда на З. пред съд. Счетено е, че липсват доказателства за отпочната и проведена процедура по разпореждането на МС от 1991 г., поради което с оглед отчуждаването на имота от 1973 г., ищците не могат да се легитимират като собственици въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г. По отношение на наведеното евентуално придобивно основание, Окръжен съд-Варна е приел, че и събраните във въззивното производство гласни доказателства не установяват твърденията им за упражнявана непрекъсната фактическа власт, но дори това да беше установено, то при липса на твърдения, съответно на доказателства за проведена реституционна процедура, съответно за отмяна на отчуждаването, то имота е в патримониума на държавата, то осъщественото владение не може да доведе до придобиването му по давност.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят следните въпроси:
1. Губи ли правото си на собственост лице, което въз основа на нотариален акт и на валидно правно основание е придобило недвижим имот, ако спрямо имота е извършено отчуждаване чрез непубликуван акт за отчуждаване /Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г./ и при липса на проведена отчуждителна процедура, и който отчуждителен акт, както и фактът на отчуждаване, не са били известни на собственика като последният, поради липса на такава процедура, несъзнавайки изобщо наличието на факт на отчуждаване, е продължил да ползва имота си като собственик с произтичащите от това задължения за заплащане на дължимите данъци и такси за имота, които е спазвал стриктно;
2. Може ли съдът да отрече правото на собственост в описаната в предния въпрос ситуация, без да изследва дали процесният имот е включен в обхвата на цитираното от съда Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. и длъжен ли е съдът да изследва дали спрямо конкретния имот изобщо е проведена отчуждителна процедура след като ищците твърдят, че не им е бил известен соченият от съда факт на отчуждаване и спрямо този имот никога не е провеждана отчуждителна процедура;
3. Може ли въззивният съд, а преди него първоинстанционният съд, да постанови решението си като се позовава изключително на необрадвани разпореждания на Бюрото на Министерски съвет, които са административни актове, не са приложени в кориците на делото и съдържанието им е неизвестно на страните, като съдът обявява на страните, че същите разпореждания са му служебно известни и оставя без уважение искането им за прилагане на горепосочените разпореждания, което е необходимо с оглед организиране на защитата им и достатъчно ли е съдът само да съобщи на страните заглавията на въпросните разпореждания, но не и тяхното съдържание, за да се приеме, че е изпълнил законовото си задължение;
4. Длъжна ли е страната, на която не й е известно съдържанието на непубликуван и необнародван нормативен или административен акт, на който съдът обосновава изцяло правните си изводи, сама да търси начини да се запознае със съдържанието на този акт и длъжен ли е съдът в такава ситуация служебно да приобщи този акт като част от доказателствения материал по делото;
5. Чия е доказателствената тежест за установяване в процеса на факта на твърдяното от съда отчуждаване на процесния имот, след като ищците твърдят отрицателни факти, а именно – че няма отчуждаване на имота и няма проведена отчуждителна процедура спрямо него и може ли съдът служебно да приема, позовавайки се единствено на цитираното от него Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г., чието съдържание не е известно на страните, поради необнародването му и не е приложено в кориците на делото като текст, което не дава възможност на страните да организират защитата си;
6. Може ли съдът да приеме, че даден нормативен или административен акт има директен вещноправен отчуждителен ефект, ако по делото не е установено дали спрямо имота е провеждана отчуждителна процедура по П. /отм./ или е установено, че такава процедура не е провеждана и има ли цитираното от съда Разпореждане на № 93 на Бюрото на МС от 1973 г., необнародвано, директен вещноправен отчуждителен ефект спрямо всичките имоти на територията на посочените в заглавието му окръзи;
7. Длъжни ли са били касаторите след публикуване на Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС да инициират процедура по реституция, след като те не са били уведомени по какъвто и да е начин към този момент, че е имало отчуждаване на процесния имот, не са съзнавали, че е налице такова отчуждаване, и са го владели през целия период от купуването му през 1970 г. и до настоящия момент като пълноправни собственици по силата на представения от тях нотариален акт и длъжен ли е бил собственик на недвижим имот, придобит на законно основание и по силата на нотариален акт, който дори не е предполагал, че е възможно спрямо имота му да е разпоредено отчуждаване, да подава молба до кмета на общината за отмяна на това неосъществено отчуждаване;
8. Може ли община „Долни Чифлик“ и държавата да приемат от касаторите с десетилетия местни данъци и такси за имота от тях като собственици, те да фигурират в разписните листи и до настоящия момент, както и в данъчната служба на общината като собственици и същевременно да не ги уведомят, че имотът е отчужден по какъвто и да е правен способ през целия този 45 годишен период;
9. Може ли Община „Долни Чифлик“-служба „Държавни имоти“ да издаде на касаторите официален документ – удостоверение № ДИ-73 от 15.12.1993 г., че имотът не е актуван като държавен и в продължение на години да събира данъци от касаторите и да им издава скици и др. документи, приемайки че само касаторите са собственици на процесния имот от датата на придобиването му до датата на издаване на тези документи, като същевременно да не ги уведоми, че и други лица са се легитимирали като собственици по констативен нотариален акт за собственост по давностно владение.
Въпроси от втори до седми касаят приложението на чл.155 ГПК в случаите, когато служебно известно на съда е съществуването на разпореждане на Бюрото на МС за отреждане на имоти на територията на няколко административно-териториални единици /окръга/ за нужди на обществения отдих и туризъм. Същите могат да бъдат обобщени до въпроса: за приложението на чл.155 ГПК в случаите когато служебно известния факт е съществуване на необнародвано разпореждане на Бюрото на МС за отреждане на имоти на територията на няколко административно-териториални единици /окръга/ за нуждите на обществения отдих и туризъм и дължимите от съда действия след обявяване на страните, че този факт му е служебно известен.
По този въпрос не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, доколкото приложената практика касае случаи, в които съдът не е съобщил на страните, факта, който му е бил известен, поради което по посочения въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По първият въпрос въззивният съд не се е произнесъл, доколкото изобщо не е обсъдил твърденията във въззивната жалба, че не е имало отчуждаване на имота.
Осмия и деветия въпрос не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са насочени към направата на доказателствени изводи от поведението на трети за спора лица.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2000 от 1.12.2015 г., постановено по гр.д. № 2618 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Варна.
В едноседмичен срок от съобщението С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. да представят доказателства за внесена по бюджетната сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: