О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№510
Гр. София, 11.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 1865 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Технически Университет – [населено място] против Решение № 203 от 14.12.2016 г. по в. гр. д. № 567/2016 г. на Варненския апелативен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 910 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 1098/2012 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора, като процесуален субституент на Държавата, срещу Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.” с Център по хидро и аеродинамика-В., иск за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС – за установяване, че на Технически Университет – [населено място] са предоставени права на управление на публична държавна собственост за образователната му дейност, по отношение на реална част с площ от 6 190 кв.м. от имот с идентификационен №10135.2555.26 по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-92 / 14.10.2008 г. на Изп. директор на АГКК [населено място], целият с площ от 173 596 кв.м., при граници на същата: на изток – [улица], на юг и на запад – имот с идентификационен № 10 135.2555.26 по КК на [населено място] и на север – имот с идентификационен № 10135.2555.26 по КК на [населено място] и [улица]и изградената постройка в процесния имот, представляваща масивна сграда, изградена от железобетонни панелни елементи на шест нива, със застроена площ от 1524,00 кв.м. – незавършена, с производствено – административно предназначение, и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тази реална част. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението, че със същото въззивният съд е дал защита на ответника въз основа на факти, които не са били релевирани от него като основание за противопоставеното възражение, според което притежава право на стопанисване и управление върху процесния имот.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с други влезли в сила съдебни решения, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните:
1. Длъжен ли е съдът при постановяване на своя съдебен акт по същество да се съобразява с основанието за защита посочено от ответника и изложено в отговора срещу исковата молба или може да даде защита на ответника и на различно от посоченото от него основание – това, което се установява от представени от ответника доказателства и такива събирани в процеса на делото;
2. Следва ли въззивната инстанция при постановяване на решението си да обсъди всички възражения на жалбоподателя срещу обжалвания съдебен акт;
3. Следва ли въззивната инстанция при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства;
4. Следва ли съдът при постановяване на решението си да се произнесе в мотивите си инцидентно по законосъобразността на административен акт, въз основа на който се прави извод по съществото на спора и е противопоставен на страната по делото;
5. Актът за държавна собственост има ли правопораждащо действие за предоставяне на право на ползване и управление върху имот публична държавна собственост по отношение на лицето, в полза на което е издаден;
6. Възможно ли е с акт за държавна собственост да се актува като частна държавна собственост част от имот – публична държавна собственост, за която част няма взето решение на Министерски съвет да престане да бъде публична собственост;
7. Налице ли е реализиране на правото на строеж /построяване на сграда/ от лицето, в полза на което е издадено разрешение за строеж, при положение че в петгодишен срок от издаването на разрешението за строеж сградата не е завършена на етап изграждане на покрив и ограждащи стени и следва ли да се приеме, че е налице сграда завършена на етап груб строеж – самостоятелен обект на правото на собственост, след като покрива на строежа не е изпълнен и не са изпълнени изцяло ограждащите му стени;
8. С какъв акт се предоставя право на стопанисване и управление върху държавни имоти към 1982 г. и разрешението за строеж представлява ли такъв акт или реализирането на правото на строеж представлява обстоятелство, по силата на което да се приеме, че е предоставено право на оперативно управление и стопанисване върху поземлен имот, който е предоставен за ползване на висше учебно заведение с учебна цел;
9. Възможно ли е чрез издаване на заповед от кмета на Общинска администрация за изменение на дворищнорегулационен план по отношение на имот публична държавна собственост /предоставен за стопанисване и управление на Висше учебно заведение/ да се извърши разпореждане като се обособят /отделят/ два отделни имота, един от които да се отдели за юридическо лице, което не е самостоятелно образувание на висшето учебно заведение, на което е предоставен имота за управление, а трето лице;
10. Предоставяне право на управление от държавата на ИМТМ при Б. – филиал В., върху имот публична държавна собственост, който е предоставен за управление на държавно висше училище, може ли да се осъществи по искане от Министъра на МОН до областен управител В. за съставяне на нов А. като управлението бъде предоставено на МОН, а на основание чл. 73 ЗДС като ползватели на имота да се впишат ТУ-В. и Институт по металознание при Б. – филиал В., при действието на ЗДС в редакцията му от 1998 г. до 2005 г.;
11. Предоставяне право на управление от държавата на ИМТМ при Б. – филиал В., върху имот публична държавна собственост, който е предоставен за управление на държавно висше училище, може ли да се осъществи със Заповед № Р-167/18.07.2000 г. на кмета на [община], с която е прието изменение на регулационния план като от предоставения за управление и стопанисване на ТУ В. имот се обособи самостоятелен парцел, а за ИМТМ при Б. – ПИ № 1519 по КП от 2006 г. с площ 6159 кв. м. при действието на ЗДС в редакцията му от 1998 г. до 2005 г.;
12. Предоставяне право на управление от държавата на ИМТМ при Б. – филиал В., върху имот публична държавна собственост, който е предоставен за управление на държавно висше училище, може ли да се осъществи чрез реализиране правото на строеж върху държавна земя от ИМТМ при Б. филиал В. в периода от 1982 г. до 1988 г., при положение че такова право на строеж не е учредено при действието на НДИ /отм. 1996 г./.
Ответникът по касационната жалба – Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик А. Б.” с Център по хидро и аеродинамика-В. е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с А. № 3035/16.05.2000 г., на осн.чл.2, ал.2, т.4 ЗДС и чл.68 ЗДС, на касатора е предоставен за стопанисване и управление недвижим имот с площ от 189245 кв.м. с изградените в него масивни сгради. В графа предоставени права върху имота е вписано : МНО – Технически университет В. на осн. чл.89 ЗВО в редакцията му от 1999 г. /ДВ. бр. 60 от 1999 г./. През 1999 г., с писма на Министъра на образованието и науката до Областния управител – В. е направено искане за издаване на нов А., в който като ползватели на имота по предходния А. № 484/1987 г. да се впишат Технически Университет – В. и Институт по металознание при Б.-филиал В. и е изпратена скица № 1348/17.11.1999 г. за парцела, който да бъде обособен в самостоятелен и отреден за ИМ при Б.. С А. № 3139/03.08.2000 год. за терен с площ 6190 кв.м., отреден със Заповед на Кмета на [община] № Р-167/18.07.2000 г., са обособени два парцела от площадката на В.. Имотът е актуван като частна държавна собственост и е предоставен на Б., в частност – на ответника – Институт по металознание, филиал В.. По действащата кадастрална карта имотът, посочен в А. № 3035/16.05.2000 г. е с идентификатор № 10135.2555.26 и площ от 173 596 кв.м. и в него попада процесния имот с площ от 6 190 кв.м., който не е отразен в кадастралната карта. В процесната реална част от 6190 кв.м. е изградена „Производствено – административна сграда” от железобетонни панелни елементи на шест нива, със застроена площ от 1524,00 кв.м. – незавършена, въз основа на разрешение за строеж № 39/31.08.1982 г. издадено в полза на Н. /научно производствено обединение/ „Технология на металите“ С. за изграждане на „Институт по металознание и технология на металите“ към Б. – филиал В. в района на В., по одобрен работен проект от 13.08.1982 год., съгласуван от С. с Протокол № 9/13.04.1981 год. Масивната монолитна сграда, със застроена площ съгласно КП 1999 г. – 1070 кв.м., е изпълнена само като стоманобетонната конструкция: греди, колони, плочи и частично ограждащи стени от стоманобетонни панели, без покрив и вътрешните преградни стени. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд, е приел от правна страна, че поземлен имот с идентификатор №10135.2556.26 по КК на [населено място] е със статут на публична държавна собственост, предоставена на Технически Университет – В. за ползване при създаването му през 1964 г. на основание чл.89,ал.2 ЗВО. Изложени са съображения, че ответникът -„Институт по металознание и технология на металите“ към Б. – филиал В. също е публично правен субект като със Заповед № Р-167/18.07.2000 г. на Кмета на [община] е прието изменение на регулационния план и от предоставения за управление и стопанисване на ищеца имот, е обособен самостоятелен парцел за ответника – ПИ № 1519 по КП от 2006 г. с площ 6159 кв. м., който с акт за частна държавна собственост № 3139/03.08.2000 г. му е предоставен за ползване. Прието е, че изградената въз основа на разрешение за строеж № 39/31.08.1982 г. сграда, със степен на завършеност груб строеж, е самостоятелен обект на правото на собственост. Обобщено е, че същата е изградена с бюджетни средства на ответника и е включена в счетоводния му баланс, като -„Институт по металознание и технология на металите“ към Б. – филиал В. се легитимира като собственик на постройката по силата на констативен нотариален акт № 128 том.І, рег.№ 7321 дело № 418/2008 год. вписан в АП-В. с Вх. рег. № 21817 от 29.07.2008 год. акт. № 109, том. LXVІІ дело № 16488. Изложени са решаващи мотиви, че процесният имот – държавна собственост е предоставен на ответника за ползване от носителя на правото на собственост – Държавата, по реда, предвиден в закона и въз основа на реализирано право на строеж. По гореизложените съображения, въззивният съд е формирал краен извод за неоснователност на предявения от касатора петиторен иск.
Исковата молба, по която е образувано производството, обективира искане, при условията на евентуалност, ако предявеният ревандикационен иск бъде уважен, да бъде разгледан иск по чл. 109 ЗС, като ответникът бъде осъден да премахне изградената в имота незавършена масивна сграда, изработена от железобетонни панелни елементи на шест нива, със застроена площ от 1 524 кв.м., както и да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 51 000 лв. обезщетение за невъзможността ищеца да ползва процесния имот в периода 01.04.2007 г.- 01.04.2012 г., като претенцията е предявена като частична от общия твърдян размер на вземането, а именно сумата 900 000 лв. Независимо, че ищецът е квалифицирал така предявените искове като евентуални, по същество същите са предявени заедно с главния иск по чл. 108 ЗС при условията на обективно кумулативно съединение, доколкото е поискано тяхното разглеждане и уважаване не при отхвърляне, а при уважаване на ревандикационния иск. В този смисъл пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе по тях обуславя непълнота на решението му по смисъла на чл. 250, ал. 1 ГПК, при което и доколкото не е заявено искане за неговото допълване в преклузивния едномесечен срок за това, следва да се приеме, че пред настоящата касационна инстанция спорът е висящ единствено досежно претенцията за собственост по чл. 108 ЗС.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване съобразно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС. По смисъла на чл. 270, ал. 3, пр. 3 ГПК съдебното решение е недопустимо, когато в нарушение на диспозитивното начало съдът не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, т.е. по заявените от ищеца факти, въз основа на които претендира спорното право, формиращи основанието на иска, и очертаното в петитума на исковата молба искане за защита. В този смисъл са и задължителните указания, обективирани в т. 9 от ПП № 1/ 1985 г. на ВС- решението е недопустимо в случай, че е разгледан иск, който не е предявен, и не е разгледан действително предявеният. Когато съдът се е произнесъл по заявеното от ищеца искане за защита, но го е отхвърлил въз основа на възражения, които ответникът не е релевирал и които се отнасят до въпроси, които не ангажират служебната му преценка, решението е допустимо, но неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по формулирания от касатора материалноправен въпрос, който, уточнен и конкретизиран съобразно указанията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до преценката, какъв е реда, по който статутът на държавната собственост се преобразува от публична в частна. Въпросът е от обуславящо изхода на спора значение, като същевременно произнасянето по него от страна на въззивния съд, според което имот- публична държавна собственост може да се актува като частна, без решение на Министерския съвет по чл. 6, ал. 1 ЗДС, противоречи на практиката на ВКС /Решение № 724 от 26.10.2009 г. по гр.д.№ 967/09 г. на ІV г.о./, което обуславя допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства, представляват по съществото си оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, което е релевантно не за настоящия етап от касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай на допускане на касацията. В този смисъл въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК във въззивното производство не е принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да представлява самостоятелно основание за ангажиране компетентността на касационния съд. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че правилата на ограничения въззив не позволяват на въззивната инстанция да извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да формира собствени фактически констатации, ако въззивната жалба не обективира оплаквания за допуснати от първоистанционния съд процесуални нарушения във връзка с фактите или за необоснованост на първоинстанционното решение /т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/. При липса на такива оплаквания въззивният съд е длъжен да зачете всички съдопроизводствени действия, които първоинстанционният съд е зачел /Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, съдът не може да преценява, нито да обсъжда наново доказателствата по делото /Решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293/15 г. на ІІІ г.о./.
Не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане на касационното обжалване и по формулираните от касатора правни въпроси, отнасящи се до възможността съдът да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на административен акт /в частност- разрешение за строеж/, тъй като нямат обуславящо изхода на спора значение. Правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, в случай че не се упражни в продължение на 5 години. Съгласно константната съдебна практика, то се счита упражнено тогава, когато е завършена цялата сграда в груб строеж. Според данните по делото, процесната сграда е изпълнена само като стоманобетонна конструкция: греди, колони, плочи и частично ограждащи стени от стоманобетонни панели, без да са изпълнени покривът и вътрешните преградни стени, т.е. същата не е завършена на етап груб строеж, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 67 ЗС, учреденото през 1982 г. право на строеж е погасено. В този смисъл преценката за валидността и законосъобразността на административния акт за учредяване на право на строеж в полза на ответника е без значение за изхода на спора, тъй като този акт не обуславя наличието на противопоставимо на ищеца основание за държане на постройка върху процесния имот.
На основание чл. 84, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът е освободен от заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 203 от 14.12.2016 г. по в. гр. д. № 567/2016 г. на Варненския апелативен съд, по касационната жалба на Технически Университет – [населено място].
Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: