О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№79
София, 28.02.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3991 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. К. чрез пълномощника й адвокат К. М. против решение № 493 от 17.03.2016 г., допълнено с решение № 1906 от 6.06.2016 г., постановени по гр.д. № 5165 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3026 от 7.05.2015 г. и допълнително решение № 6933/5.10.2015 г. по гр.д. № 14867/2013 г. на Софийски градски съд, I-13 състав за уважаване на предявения от М. О. С. против И. С. К. ревандикационен иск по отношение на апартамент № 7 в [населено място], [улица] жилищна сграда на Ж. „Нова Б.“, ет.3 и е отменен нотариален акт № 115, том III, дело № 433 от 28.05.2009 г. на нотариус рег.№ 040 и първоинстанционното решение е отменено в частта за отхвърляне на иска по чл.73, ал.1 ЗС за сумата 5309 лв. и вместо него е постановено друго за осъждане на И. С. К. да заплати на М. О. С. обезщетение за неоснователно ползване на имота в периода 23.01.2012 г. до 1.10.2013 г. в размер на 5309 лв., ведно със законната лихва от 1.11.2013 г. до окончателното изплащане и е оставено без уважение искането на И. С. К. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение чрез постановяване и на установителен диспозитив за правата на ищцата.
М. О. С. е подала писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощниците си адвокат С. Д. и адвокат В. К., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В. съд е приел за установено, че през 1962 г. Н. С., съпруг на ищцата М. С., е придобил процесния имот в резултат на членството си в Ж. „Нова Б.” /нотариален акт № 11, том VІ, дело № 4263 от 1062 г. на І Нотариус при СНС/, като този факт не може да се промени от представения по делото договор – съглашение от 16.ІV.1962 г. между Н. С. и сестра му В. С. /майка на ответника И. К./, тъй като уговорката в него, че при първо поискване от страна на В. С. брат й Н. С. ще й прехвърли половината от имота, след като не се е случила няма вещно-правен ефект, поради което към момента на смъртта си на 23.І.2012 г. Н. С. е бил единствен собственик на процесния имот. Счел е, че спорният по делото въпрос е само по отношение на факта дали ответницата К. е придобила имота по давност, тъй като няма спор между страните, че към датата на исковата молба и до момента същата владее имота. В. съд е приел, че не се е осъществил фактическият състав на придобивната давност. По отношение на довода, че първоинстанционния съд е приложил разпоредбата на чл. 69 ЗС са изложени съображения, че дори да се приеме, че И. К. е владяла имота за себе си, то само по себе си този факт не е достатъчен, за да се изпълни състава на придобивната давност. Необходимо е било това владение за своене да е демонстрирано явно на невладеещият собственик ,т.е. спрямо съпруга на ищцата и неговите наследници, което в случая ответницата не е доказала. Липсата на демонстрация на владението с намерение за своене представлява факт, който не се е обективирал в действителността.
По отношение довода, че първоинстанционния съд не е взел предвид представеното писмо от ищцата от 1975 г., което е изпратено до близките им непосредствено след като заминали за Германия и в което семейство С. настоявали имотът да бъде придобит от близките им в България, за да не се конфискува от държавата, съдът е приел, че като доказателството писмото не е относимо към казуса, тъй като периодът, в който ответницата К.. твърди, че владее имота е от 1999 г. , а не от 1975 г. от когато датира въпросното писмо.
По отношение твърдението в жалбата на ответницата относно активната легитимация на ищцата, съдът е изложил съображения, че ищцата не оспорва обстоятелството, че тя и нейният син са наследници на Н. С., видно от твърденията й в исковата молба, но това обстоятелство е неотносимо към активната й легитимация в настоящия процес, нито пък установява, че исковата й претенция не може да надхвърли Ѕ ид.ч., както е посочено в жалбата на ответницата. Няма пречка ищцата, като съсобственик на процесния имот да ревандикира целия имот. Съсобствениците са обикновени, а не необходими другари по иск за ревандикация и всеки един от тях има право и може да предяви срещу всяко трето на съсобствеността лице иск за ревандикация на цялата вещ.
По отношение иска за заплащане обезщетение за лишаване от ползване, съдът е приел, че не се спори между страните, че съпругът на ищцата Н. С. е дал съгласие в процесното жилище да живеят неговите родители и сестра му, поради което до смъртта му лишаване от доходи от имота не е налице. След тази дата ищцата е била лишена от ползването на имота за периода от смъртта на съпруга си 23.І.2012 г. до 1.Х.2013 г. За този период от време следва да се дължи обезщетение в размер на 10618 лв. съгласно ССЕ. В случая обаче на ищцата следва да се присъди половината от сумата 10618 лв., а именно сума в размер на 5309 лв., тъй като тя се явява собственик по наследство на половината от процесния имот.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали правни въпроси относно изводите на съда, че не е доказано намерението за своене да е демонстрирано спрямо собственика; отказа да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка чрез постановяване на установителен диспозитив за правата на ищцата; относно начина за установяване на наследствено правоприемство; относно извода на съда, че ищцата като съсобственик на имота може да ревандикара целия имот, относно валидността на допълнителното решение, като постановено с участието на член на състава на съда, който не е участвал при разглеждане на делото в последното открито съдебно заседание.
Въпросите „дали изискването собственикът да е осведомен за намерението на владелеца да свои вещта е сред елементите на фактическия състав на придобивната давност, когато се владее изцяло чужд имот“ и „за доказателствената тежест относно намерението за своене в процеса, когато владелецът разполага н титул за собственост“ са неотносими към изводите на съда, а именно, че родителите на ответницата са били допуснати в имота като държатели със съгласието на собственика и за да започне да тече придобивна давност е необходимо да са демонстрирали спрямо собственика промяната в намерението, с което се упражнява фактическата власт.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпросът: „в случай като процесния, когато действителният собственик на имота през последните 40 години не е посещавал страната и не се е интересувал от имота, по какъв начин би следвало владелеца да направи достояние намерението си за своене и не е ли достатъчно спокойното и необезпокоявано явно владение на имота за придобиването му по давност“. По този въпрос е налице практика на ВКС – решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. – според която обективно невъзможно манифестирането на промяната в намерението ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и в подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т.е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В. съд не е отдал правно значение на обстоятелството, че от 1975 г. собственикът живее извън страната и не се е завръщал в нея след отпадане на пречките за това след 1989 г. Даденото в посочената практика на ВКС тълкуване касае отношенията при завладяване на съсобствен имот от съсобственик, поради което касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за да се прецени дали това тълкуване важи и в хипотеза като настоящата когато трето за собствеността лице твърди, че е завладяло имот.
Налице е противоречие с практиката на ВКС по решение № 274 от 20.12.2012 г. по гр.д. № 265/2011 г., I г.о. и съответно основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по уточнения от съда въпрос: кои са годните доказателствени средства за установяване на наследствено правоприемство в българския граждански процес по предявен иск относно недвижим имот на територията на България в случаите, в които наследството е открито в държава-членка на Европейския съюз преди 17.08.2015 г., доколкото изводите на въззивния съд за правата на ищцата като наследник на собственика на имота са формирани единствено въз основа на твърденията в исковата молба.
К. се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпросите:
– когато ищецът претендира да е собственик на половината от един имот, за който ответникът се легитимира с нотариален акт по обстоятелствена проверка, предмет на спора ли са идеалните части на останалите съсобственици, които не са ищци по делото и в тази връзка допустимо ли е съдът да се произнася по отношение на идеални части от имота, които не се претендират от ищеца;
– дали в случай като процесния, при който съдът е намерил за основателен искът за собственост по отношение на Ѕ от имота, може да постанови осъдително решение по отношение на целия имот и да отмени изцяло съставения констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка;
– когато ищецът е заявил в исковата си молба, че е собственик на идеална част от имота, предмет на ревандикационен иск, а ответникът се легитимира с констативен нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, допустимо ли е съдът да извършва преценка дали ответникът се легитимира като собственик на останалата идеална част от същия имот и да подлага на проверка извода на нотариуса, обективиран в нотариалния акт за правата на собственост върху идеалната част от имота, която не е предмет на иска;
– допустимо ли е да бъде отменен констативен нотариален акт за целия имот в случаите, когато съдът е приел, че ищецът се легитимира с права върху идеална част от имота
По тези въпроси не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото цитираната практика на ВКС дава тълкуване по други въпроси или по поставените въпроси, но в отношенията между съсобственици.
Въпросите следва да бъдат обобщени до въпроса: в хипотеза на предявен от съсобственик ревандикационен иск по отношение на целия имот против лице, което се легитимира като собственик с констативен нотариален акт по давност, какъв е предмета на спора, може ли при основателност ревандикационният иск да бъде уважен в осъдителната си част за целия имот и как се прилага последицата по чл.537, ал.2 ГПК, като касационното обжалване се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел създаване на практика на ВКС в хипотеза, в която само част от съсобствениците защитават правата си спрямо лице, което претендира да е придобило целия имот чрез давностно владение.
По отношение отказа на въззивния съд да допусне поправка на очевидна фактическа грешка касаторите поставят въпросите:
– дължи ли съдът произнасяне на отделен установителен диспозитив при предявен иск по чл.108 ЗС;
– дали в случай като настоящия, когато първоинстанционният съд е уважил изцяло иск с правно основание чл.108 ЗС без отделен установителен диспозитив, а въззивният съд е формирал различен извод в мотивите си относно обема на притежаваните от ищеца права, въззивният съд следва да постанови положителен установителен диспозитив в частта, в която е споделил изводите на районния съд и да отмени решението чцастично в установителната част на решението;
– дали липсата на установителен диспозитив в решението на първоинстанционния съд е пречка за въззивния съд да отмени частично първоинстанционното решение в тази му част;
– дали в този случай въззивният съд следва служебно да изпрати на първата инстанция делото за произнасяне с установителен диспозитив като поправка на очевидна фактическа грешка, за да може самият той да се произнесе с установителен диспозитив.
По първият от въпросите произнасянето на Софийски апелативен съд противоречи на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, т.2а, според което съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримоиума на ищеца, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Останалите три въпроса следва да се обобщят до въпроса: как следва да процедира въззивният съд в случай, че по предявен ревандикационен иск първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имота и е постановил само осъдителен диспозитив за уважаване изцяло на иска и във въззивната жалба са наведени доводи, че ищецът би могъл да се легитимира само като съсобственик на имота, като касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел създаване на практика на ВКС в подобна хипотеза.
Доводите, обосноваващи формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси, следва да бъдат разгледани в производството по постановяване на касационното решение при преценка основателността на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 493 от 17.03.2016 г., допълнено с решение № 1906 от 6.06.2016 г., постановени по гр.д. № 5165 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд.
В едноседмичен срок от съобщението И. С. К. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 382.02 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: