О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 312
София, 04.07.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5064 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 120 от 13.07.2016г. по гр.д. №334/2015г. на Варненски апелативен съд, с което постановено следното: 1/ потвърдено е решението на първоинстанционния Варненски окръжен съд по гр.д. № 2375/2008г. следните части: а/ в частта, с която са осъдени Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. да заплатят на [община] на основание чл. 72, ал.1 ЗС по 46 714,28лв. всеки един от тях, а В. Б. П. и Т. Б. П., наследници на починалата по в хода на процеса Вяра В. П., да заплатят по 23 357,14лв. всеки от тях, представляващи увеличената стойност на имот в [населено място], [улица], състоящ се от дворно място с площ 880 кв.м., имот пл. № 16 по плана на 8-ми подрайон, с намиращата се в него масивна сграда на 341 кв.м. на първи /сутеренен/етаж, 246 кв.м. на втория и 246 кв.м. на третия етаж, вследствие извършени подобрения в периода 31.12.1972г. – 02.01.2008г., който иск е предявен като частичен с общ размер 998 000лв. от вземане с размер 2 649 028лв.; б/ в частта, с която са осъдени първите шест ответници да заплатят по 71,43лв., а останалите двама по 35,71лв., представляващи необходими разноски за запазване на имота, заедно със законната лихва върху сумите от завеждане на иска – 04.11. 2008г. до окончателното изплащане; в/ в частта, с която в полза на [община] е признато право да задържи имота до заплащане на подобренията; 2/ отменено е решението за разликата над 327 000лв. до присъдените от първата инстанция 598 000лв. като общ размер на извършените подобрения и е отхвърлен иска в тази част. Посочено е, че в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 72 ЗС за сумата 400 000лв., представляваща разликата над 598 000лв. до 998 000лв., както и в осъдителната част по насрещните искове, решението е влязло в сила.
Касационни жалби са подадени и от двете страни по спора.
Жалбоподателят – ищец [община] намира решението, в частта за отхвърляне на исковете му, за неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване поставя правните въпроси: 1/ за задължението на въззивния съд да се произнесе по претенция, по отношение на която Върховният касационен съд е отменил предходното въззивно решение и върнал делото за ново разглеждане с дадени указания по приложението на закона; 2/ за задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност събраните доказателства и по-конкретно за обсъждането на разнопосочни заключения на вещи лица; 3/ за задължението на съда да назначи повторна експертиза при заявено оспорване от страната и при оспорване на фактите, от които изхожда експертизата; 4/ реалната част от 165 кв.м. в източната част на имота била ли е част от имота, който е отчужден от праводателя на ответниците. Спрямо тези въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и евентуално по т.3 ГПК.
Жалбоподателите – ответници Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И., А. Г. С., В. Б. П. и Т. Б. П., чрез пълномощника адв. И., обжалват решението в осъдителната му част като недопустимо или евентуално като неправилно. Недопустимостта е обоснована с довод, че въззивният съд няма право да преминава от солидарна към разделна отговорност на ответниците, а е необходимо да отмени първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция за поправяне на исковата молба. На второ място се изтъква недопустимост в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата, като се твърди, че такова искане към съда не е отправено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване тези касатори се позовават на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като формулират петнадесет правни въпроса, които ще бъдат посочени и обсъдени по-долу.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск по чл. 72, ал.1 ЗС за заплащане на подобрения и необходими разноски в недвижим имот, предявен от [община], като частичен в размер на 998 000 лв. от вземане с размер 2 649 028лв., както и по иск по чл. 72, ал.2 ЗС за необходими разноски за запазване на вещта, предявен като частичен в размер на 500 лв. от вземане с размер 40328,38лв.
С решение № 13 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 2264/2013г. на Върховния касационен съд I г.о. са осъдени ответниците да заплатят на [община] на осн. чл.72 ал.1 от ЗС по 85 428,57 лв всеки от тях, представляващи припадащата им се част от сумата 598 000 лв, представляваща увеличената стойност на имота в резултат от извършени подобрения през периода от 31.12.1972г. до 02.01.2008г.; по 71,43 лв. всеки един от тях на основание чл.72, ал.2 от ЗС, представляващи необходими разноски за същия период; признато е на [община] правото на задържане на основание чл.72, ал.3 от ЗС до заплащане стойността на подобренията; оставено е в сила въззивното решение в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.72, ал.1 ЗС за сумата 400 000 лв, представляваща разликата над сумата 598 000лв. до пълния предявен размер от 998 000 лв.
Това решение е било обект на отмяна на основание чл. 303, ал.1,т.5 ГПК като с решение № 275/22.12.2014 г. по гр.д. № 3246/2014 г. на ВКС, III г.о. е отменено в осъдителните му части и делото е върнато за ново разглеждане от друг тричленен състав на ВКС, който да конституира наследниците на починалата Вяра В. П.. С решение № 122 от 02.07.2015г. по гр.д. № 291/2015г. на І г.о. на Върховния касационен съд е отменено решението на Варненския апелативен съд по гр.д.№ 390 от 2012 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от [община] искове по чл.72, ал.1 ЗС за сумата 598 000 лв. – част от претендираната сума от 998 000 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 2 649 028 лв., представляващи увеличената пазарна стойност на имота в [населено място], [улица] вследствие на извършени от ищеца подобрения; за заплащане на основание чл.72, ал.2 ЗС на сумата 500 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 40 328,38 лв., представляващи необходими разноски за запазване на горепосочения имот и за признаване правото на общината да задържи имота на основание чл.72, ал.3 ЗС, както и в частта по присъдените по дело разноски. В тази част делото е върнато за ново разглеждане. В рамките на това ново разглеждане е постановено сега обжалваното решение.
Предвид посочените предели на отмяната, в обжалваното решение съдът е приел, че досежно сумата 400 000лв., представляващи претендирано обезщетение, равняващо се на стойността на придаваемите 165 кв.м. към дворното място, първоинстанционното решение е влязло в сила и тази претенция не е предмет на новото разглеждане. Мотиви за неоснователността на тази претенция са изложени в първоначалното решение по чл. 290 ГПК – това по гр.д. № 2264/2013г. на І г.о., където е посочено, че придаването на 165 кв.м. не представлява извършено по волята на собственика подобрение по смисъла на чл. 72 ЗС и затова е постановено оставяне в сила на въззивното решение за отхвърляне на иска за сумата 400 000лв. В тази част, с която се оставя в сила въззивния акт, касационното решение не е било отменено по реда на чл. 303 ГПК, при което спорът за тази сума е приключил с влязло в сила решение и напълно правилно въззивният съд при новото разглеждане е отказал да го разглежда отново. Без значение е, че погрешно в мотивите на отменителното решение по гр.д.№291/2015г. в дадените указания за назначаване на експертиза са включени и въпроси относно придадените 165 кв.м. – с чии средства е била заплатена стойността им; дали придаването е било в сила към момента на отмяна на отчуждаването или отчуждителното действие на плана е отпаднало на основание §8 ПР ЗУТ; с колко се е увеличила стойността на имот в резултат на присъединяването.
Варненски апелативен съд, след обсъждане на приетите експертизи е приел, че подобренията в имота /извършеното пристрояване и надстрояване на сградата/ в периода от 1972г. до отмяната на отчуждаването през 2008г. са били заплатени със средства на Градски народен съвет-В., респ. [община] в качеството й на инвеститор, със съзнанието, че подобрява свой имот, първоначално предоставен от държавата за стопанисване и управление, след това собствен на общината. Затова [община] има качеството на добросъвестен подобрител. Установено е, че към момента на отчуждаването имотът е представлявал дворно място с площ от 723 кв.м. с построена в него масивна жилищна сграда от 1923 г., със застроена площ 202 кв.м., състояща се от маза, един жилищен етаж и тавански етаж, на който е имало една стая с площ от около 15 кв.м., като връзката между жилищния етаж и таванската стая се е осъществявала чрез вътрешно стълбище. Преустройството, осъществено през 1973г., се изразява в пристрояване и надстрояване, описано от експертизите, при което съществено са увеличени площите на етажите; подсилени са пода и носещата конструкция, изградени са отоплителна инсталация, подновени са ВиК и ел-инсталациите на сградата, извършени са и множество дворни подобрения. Някои от тях като ремонт на покрива, външни и вътрешни мазилки и шпакловки, са необходими с оглед запазване на имота. За да определи каква е сумата, с която се е увеличила стойността на имота, съдът е съпоставил стойността на сградата без подобренията и тази след тяхното извършване. Взел е предвид допълнителното заключение на тройната съдебно-техническа експертиза на л.366 от делото, че пазарната стойност на имота се е увеличила в резултат от извършените подобрения със сумата 327 000 лв., определена към 11.01.2008г. когато е влязло в сила решението за реституция. Приел е, че това е моментът, в който ответниците са се обогатили, защото непосредствено след това – на 15.01.2008г. те са се разпоредили с имота в полза на третото лице-помагач.
Според съда, вътрешните подобрения – парна инсталация, подменена ел. и ВиК инсталация, оборудване на бани и тоалетни съответно с мивки, тоалетни седала и др., фаянс, парапети на стълбищата и др. по естеството си са трайно прикрепени и не могат да бъдат отделени, без да се наруши целостта им, поради което тяхната стойност не следва да се приспада. На следващо място съдът е намерил за неправилен изводът на първата инстанция, че ответниците отговарят солидарно по иска. Изтъкнал е, че те са наследници по съребрена линия на общата наследодателка и имат равни права върху имота, поради което отговорността им е разделна.
По отношение на необходимите разходи за запазване на имота, определени от техническата експертиза, съдът е приел, че искът е основателен и е определил дължимите от всеки от ответниците суми съобразно наследствените им дялове.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
По жалбата на ищеца [община].
Първият и четвъртият от поставените правни въпроси касаят претенцията за стойността на придадените по регулация 165 кв.м., по отношение на която се изясни, че първоинстанционното решение е влязло в сила. Тази претенция не е разглеждана в обжалваното решение и следователно посочените въпроси не са от значение за изхода на спора.
Вторият и третият от правните въпроси се отнасят до задълженията на съда при обсъждане на противоречиви експертизи и назначаването на повторна експертиза при заявено оспорване на фактите, на които се базира представеното заключение. В решението въззивният съд е изложил съображения защо приема допълнителното заключение на л. 366, а именно защото то определя увеличената стойност към релевантния момент на реституцията – 11.01.2008г. Друга експертиза за стойността на подобренията и увеличената стойност на имот към същия момент не е приета. С оглед на това липсва противоречие с приложената практика относно задълженията на съда при обсъждане на противоречиви становища на вещи лица. При приемане на заключението на първоначалната тройна експертиза вещите лица са обяснили подробно по какъв начин са установили пристроените и надстроените площи, а именно чрез замерване на място и са отговорили ясно на поставените въпроси на откъде произтичат разликите. Поради това съдът е отказал поставяне на допълнителна задача по този въпрос. При горните констатации не може да се приеме, че е налице отклонение от сочената задължителна практика, поради което следва да се откаже достъп до касационен контрол по тази жалба.
По жалбата на ответниците по иска.
Както бе посочено, в нея на първо място се изтъква недопустимост на постановеното решение с оглед приетото, че отговорността на ответниците не е солидарна /както е счел първоинстанционния съд/, а е разделна, според дяловете им в съсобствеността. Преценката за наличие или не на солидарност на дълга, при наведено такова твърдение в исковата молба, се извършва от съда с акта по съществото на спора и преминаването от солидарна към разделна отговорност не обуславя връщане на делото на първата инстанция за поправяне на исковата молба, както считат касаторите. В този смисъл е Решение № 106 от 06.06.2016 г. по гр. д. № 4182/2015 г. на Върховен касационен съд, 3 г.о. Отделно, в случая в исковата молба не е отправено искане за солидарно осъждане на ответниците, а първоинстанционният съд е намерил отговорността за солидарна. С оглед на това, въззивният съд е бил длъжен да изложи съображения за липса на солидарност, без те да имат отражение върху допустимостта на решението.
Второто сочено от касаторите основание за недопустимост засяга присъждането на законна лихва от датата на завеждане на иска върху присъдените суми, което според тях се явява произнасяне свръхпетитум, тъй като не е поискано от ищеца. Следва да се допусне касационно обжалване за преценка допустимостта на решението в посочената част.
Първите пет правни въпроса, формулирани в изложението са:
1/подлежат ли на преразглеждане във въззивната инстанция фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, които не са оспорени от страните нито в жалбата, нито в отговора, като се изтъква противоречие с Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК, т.1. Въпросът произтича от оплакванията в жалбата, че съдът не е имал право да преразглежда извода на първата инстанция, че ищецът няма качеството на подобрител за периода от 1972г. до 1991г.;
2/ може ли съдът да формира правен извод въз основа на непредявени фактически твърдения на страните и по-конкретно такива за правоприемство; не се ли нарушава по този начин принципа на равенство на страните. Има се предвид, че ищецът не е твърдял, че до 1991г. подобренията са извършени от Г.-В., а е поддържал, че имотът е бил държавна собственост и подобренията са извършени от ТПК „В. комуна”;
3/ може ли съдът да формира правен извод, без да се съобрази със задължителните указания на горната инстанция. Визирани са дадените указания от ВКС да се установи дали разходваните средства са държавни или общински, които указания според жалбоподателите съдът не е изпълнил;
4/ може ли градският народен съвет /Г./ в периода от 1974 до 1991г. да счита предоставен му от държавата недвижим имот за свой собствен и съответно да бъде добросъвестен владелец на държавен имот;
5/ кое лице е пасивно легитимирано да отговаря за подобренията и по-конкретно може ли да отговаря лице, което не е било собственик към момента на извършване на подобренията.
Тези въпроси са разгледани и имат отговор в отменителното решение по чл. 290 ГПК. В него е прието, че подобрителят на имот, чието отчуждаване е било отменено по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, също има правата по чл.72 ЗС за извършените в имота преди отмяна на отчуждаването подобрения, ако е вършил тези подобрения със съзнанието, че подобрява свой имот. Прието е също така, че право на обезщетение за извършените подобрения и в горните случаи има не собственикът на имота към момента на извършване на подобренията, а лицето, което е извършило и вложило свои средства за подобренията и съответно е обедняло. В решението е прието на второ място, че правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание §7, т.6 ПЗР ЗМСМА, не включва правоприемство по отношение на дължимите от реституираните собственици обезщетения за извършени от държавата подобрения и направени необходими разноски преди влизане в сила на посочения параграф. Посочено е, че е от значение с чии средства са извършени подобренията, съответно кой е обеднял с тяхното извършване. Във връзка с това са дадени указания за назначаване на експертиза за установяване какви средства са разходвани за подобренията – държавни, общински или държавни, предоставени на общината за изграждане на обекти, обслужващи населението на съответната община. Въззивният съд е изпълнил дадените указания и е възприел депозираното заключение, според което средствата са от бюджета на Градски народен съвет-В.. Доводите, че съдът не е имал правомощие да преразглежда приетото от първата инстанция относно подобренията, извършени в периода до 1991г., са несъстоятелни. Първоинстанционният съд е намерил иска за основателен в пълен размер, макар и изключвайки подобренията до 1991г., като е извършил компенсация с насрещно вземане на ответниците. При този резултат за ищеца не съществува интерес да обжалва мотивите на окръжния съд, че вземане за подобренията, извършени до 1991г., не съществува. Доколкото претенцията за подобрения е заявена общо, без разграничаване на отделни стойности за отделни периоди, то при преценка на основателността й в рамките на въззивното производство решаващият съд дължи произнасяне по претенцията изцяло, включително и за периода, за който първата инстанция е намерила, че ищецът няма качеството на подобрител.
Предвид изложеното решението на въззивния съд е постановено в съответствие с разрешените правни въпроси при допускането на касационното обжалване и в изпълнение на дадените указания за новото разглеждане. Поради това касационно обжалване по посочените въпроси не може да бъде допуснато.
По въпросите: към кой момент се определя увеличената стойност на имота вследствие на подобренията и включват ли се в увеличената стойност движими вещи, които могат да бъдат отделени, без увреждане на вещта, касаторите поддържат противоречие с ППВС 6/1974г. В случая съдът, изхождайки от конкретната фактическа обстановка е счел, че увеличената стойност на имота следва да се определи към датата на отмяната на отчуждаването и преди разпореждането с имота, извършено от възстановените собственици. Именно в този момент се осъществява тяхното обогатяване с подобренията. Несъмнено е, че целта на уредбата на чл. 72-74 ЗС е избягването на неоснователно обогатяване и в този смисъл са разясненията в Постановление № 6/1974г. Указанията в този акт са спазени и при разрешението кои движими вещи могат да бъдат оценени като подобрения. Съдът е споделил критериите по т.8 от постановлението и е приел, че вещите: оборудване на бани, мивки, тоалетни, фаянс и други са трайно прикрепени към сградата и не могат да бъдат отделени, без нарушаване на целостта й.
Въпросът дали паричните средства по бюджетите на народните съвети към 1974г. представляват държавни парични средства или не, не е разглеждан от съда и не е поставен в основата на мотивите му. Съдът е изпълнил указанията на касационната инстанция да установи произхода на средствата и е счел, за уважаване на претенцията е достатъчно, че средствата за пристрояването и надстрояването са на Г.-В..
Въпросът: може ли съдът при липса на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, да го редуцира служебно, не обуславя достъп до касационен контрол. Съдът не е действал служебно, а е извършил намаляване на адвокатското възнаграждение, платено от ответниците по иска, въз основа на възражение за прекомерност, надлежно заявено от пълномощника на ищеца в съдебно заседание на 22.06.2016г. Възражението е направено преди приключване на устните състезания и касае разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от насрещната страна.
Следващите правни въпроси касаторите поставят, позовавайки се на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът: длъжен ли е съдът да изпълни указания на горната инстанция, ако те противоречат на тълкувателно решение на ВКС, е некоректен. Визирани са указанията на ВКС относно вземането за подобренията, извършени в периода 1972-1991г., без да е ясно на кое тълкувателно решение те противоречат. А задължителния характер на указанията произтича от закона – чл. 294, ал.1, пр.2 ГПК и както бе посочено по-горе тези указания са спазени.
Следващият въпрос е дали общините са правоприемници на градските народни съвети. Сам по себе си, той не е решаващ за изхода на спора. При преценката дали [община] има право да получи стойността на подобренията, извършени до 1991г., съдът се е позовал на съдебна практика по чл. 290 ГПК по въпроса кои имоти, преминават в собственост на общините при обособяването на общинската собственост през 1990г. и е намерил за решаващ критерия за предназначението на тези имоти да обслужват нужди на населението на съответната община.
Повдигнатият въпрос относно строителното разрешение и неговото значение като отчетен документ за извършени разходи, е извън мотивите на съда. Съдът е посочил, че е издадено на Г.-В., отдел „Просвета”, разрешение за строеж, но никакви изводи за направени разходи от него не е правил. Ето защо въпросът е неотносим. Същото се отнася и за въпроса дали годишният счетоводен отчет за изпълнение бюджета на градски народен съвет може да служи като доказателство за извършване на конкретен разход, без посочване на първични счетоводни документи. Съдът се е основал изцяло на счетоводната експертиза и на нейните констатации относно отразените в годишния счетоводен отчет разходи за „генерален ремонт”.
Последният правен въпрос е за това дали начисленият ДДС се включва в размера на адвокатското възнаграждение. Такива съображения решаващият съд не е излагал, поради което въпросът не може да обуслови достъп до касационен контрол. Освен това, въпросът има ясна правна уредба в §2а от ДР на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което изключва приложението на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
В обобщение, липсват предпоставки за касационен контрол и по жалбата на ответниците по иска по поставените правни въпроси, извън този за допустимостта на решението в частта за присъждане на законна лихва върху дължимите суми.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 13.07.2016г. по гр.д. №334/2015г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е присъдена законната лихва върху дължимите суми за подобрения и за необходими разноски, считано от завеждане на иска 04.11.2008г. до окончателното изплащане.
УКАЗВА на жалбоподателите Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И., А. Г. С., В. Б. П. и Т. Б. П. в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50/петдесет/ лв.
При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 13.07.2016г. по гр.д. №334/2015г. на Варненски апелативен съд в останалата обжалвана част по касационните жалби на [община] и на Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И., А. Г. С., В. Б. П. и Т. Б. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: