О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№411
Гр. София, 18.11.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 2795 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. И. от [населено място] срещу Решение № 280 от 01.03.2016 г. по в. гр. д. № 3337/15 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 3997 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 13093/14 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу срещу В. Й. И., Г. М. Р., Д. Г. Р., Й. Ж. Й., Т. И. Б., В. Т. Р., Т. Г. Г., М. Я. П., А. В. Б., В. Н. И., М. П. П., П. П. К., С. А. А., [фирма] и [фирма] иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят всякакви незаконосъобразни действия, пречещи й да упражнява собственическите си права в пълен обем, като премахнат автоматична метална врата, преграждаща достъпа на ищцата до незастроената част на дворно място, находящо се в [населено място],[жк], с площ от 1031 кв.м., представляващо ПИ с № 10135.2552.3876 по КК на [населено място] или да й предадат чип/ключ от същата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният негаторен иск бъде уважен със законните последици.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е формулиран материалноправен въпрос, за който се поддържа, че е от обуславящо значение за изхода на спора и по който произнасянето на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика на ВКС. Уточнен и конкретизиран съобразно указанията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос се свежда до преценката, представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС дворно място, в което е изградена сграда в режим на етажна собственост, ако не всички собственици на самостоятелни обекти в сградата притежават права върху дворното място? Според касатора, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК, а именно Решение № 661 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 1437/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 331/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., което обуславя наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по касационната жалба са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посоченият правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросът следва да е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение и/или произнасянето на касационната инстанция по него да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 127, т. II, рег. № 22425, дело № 279/2011 г. от 28.12.2011 г. и договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 18, т. II, рег. № 1830, дело № 218/2013 г., съставен на 09.09.2013 г. от нотариус Р. Т., с район на действие Районен съд [населено място], касаторката е станала собственик на апартаменти с номера 3 и 4, ведно с прилежащите им идеални части от общите части на сградата и склад № 2, находящи се в [населено място], район „Приморски“,[жк]в поземлен имот с идентификатор № 10135.2552.3876, както и 76.74 кв.м. идеални части от дворното място, цялото с площ от 1031 кв.м. Прието е, че по силата на Решение на Общото събрание на ЕС от 15.01.2014 г., с пълно мнозинство съсобствениците са приели за необходимо да изградят автоматичен метален портал, ограничаващ достъпа на моторни превозни средства, които нямат право на паркиране във вътрешния двор. Чипове за портала са получили лицата, които са представили нотариални актове за паркоместа, както и касиера и домоуправителя на етажната собственост, като на ищцата такъв не е предоставен. Изложени са съображения, че с Протокол на Е. № 38 от 14.12.2007 г. е издадено разрешение за строеж на сградата № 191 от 10.04.2008 г. и е одобрено изграждането на 16 броя паркоместа и четири гаража, разположени във вътрешния двор. В. съд е формирал правен извод, че паркомястото в незастроената част на дворно място, като реална част от същото, не съставлява обособена вещ, която може да бъде предмет на гражданския оборот. Прието е, че дворът, извън застроената му част, е сред изрично изброените в чл.38 ЗС като обща част и идеалните части на отделните собственици от поземления имот са определяеми съобразно императивната разпоредба на чл. 40 ЗС, като са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. Той обаче не е обща част по естеството си, а по предназначение, а общите части по предназначение могат да бъдат обособени за ползване по общо съгласие на етажните собственици като въпросните „паркоместа“ са били предмет на обсъждане от етажните собственици в три последователни Общи събрания, от 14.04.2013 г., от 15.01.2014 г. и от 20.07.2014 г. – и на тях единодушно е прието да бъде изграден метален портал, които да ограничава паркирането на чужди МПС във вътрешния двор. Решаващият правен мотив, с оглед на който въззивният съд е формирал извода си за неоснователност на предявения негаторен иск, се свежда до констатацията, че тъй като процесният поземлен имот, от който ищцата притежава 76.74 кв.м. идеални части, е обща част по предназначение по смисъла на чл.38 , ал. 1 ЗС, и при наличие на постигнато между съсобствениците съгласие за разпределение на ползването на дворното място взето от Общото събрание на ЕС, включително със съгласието на ищцата, то неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС биха били само онези действия на някой от съсобствениците, с които се извършва ползване на дворното място по начин, различен от уговорения, какъвто настоящият случай не е.
С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по формулирания от касатора правен въпрос. Съдебната практика по чл. 290 ГПК е константна, че дворното място е обща част на сградата, само доколкото принадлежи на всички етажни собственици /Решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 979/09 г. на І г.о.; Решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр.д. № 2054/14 г. на ІІ г.о./. Когато в дворното място е построена сграда, в която правото на собственост върху различни самостоятелни обекти принадлежи на различни лица, т.е. сградата е в режим на етажна собственост, но не всички собственици на самостоятелни обекти притежават идеални части от дворното място, дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС /Решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 331/11 г. на ІІ г.о./ Доколкото в конкретния случай е прието противното /в тази връзка следва да се има предвид, че с отговора на исковата молба ответниците Г. М. Р., В. Т. Р., [фирма] и [фирма] изрично са заявили, че не притежават право на собственост върху дворното място, което не е съобразено от въззивния съд при формиране на решаващия му правен извод за статута на терена като обща част/, следва да се приеме, че касационната жалба следва да се допусне до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед допускането на касационното обжалване, на касатора И. К. И. следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 61,16 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 280 от 01.03.2016 г. по в. гр. д. № 3337/15 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на И. К. И..
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 61,16 лв., като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията, делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: