О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№292
Гр.С., 04.07.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 1995 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. И., С. Л. В. и Н. Л. С. против Решение № 334/ 02.11.2015 г. по в.гр.д.№ 356/15 г. на Добричкия окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 157/ 13.11.2014 г. по гр.д.№ 35/13 г. на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от първоначалния ищец Л. С. И. /починал след постановяване на първоинстанционното решение и заместен по реда на чл.227 ГПК от наследниците си- касатори в настоящото производство/ срещу Д. П. К.-Т., Д. П. К. /на самостоятелно основание и като наследници на починалата Н. П. К./ и П. Д. К., положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност поради упражнявано непрекъснато владение от 1961 г. върху следния недвижим имот: 700 кв.м. идеални части от УПИ ХVІ-16 /поземлен имот с идентификатор 62788.501.15/ по плана на [населено място], [община]. Със същото решение въззивният съд е потвърдил постановеното по реда на чл.250 ГПК Решение № 51/ 30.03.2015 г., с което Балчишкият районен съд е оставил без уважение молбата на ищците за допълване на първоначалното решение чрез произнасяне по предявен иск с правна квалификация чл.124, ал.4 ГПК- за установяване на неистинността на декларация за уреждане на регулачни сметки от 20.10.1987 г., обективираща съгласие на наследодателката на първоначалния ищец- Н. Л. И., за предаване на 700 кв.м. от собствения й имот пл.№ 16 в кв.3 по плана на [населено място] към имот парцел ХVІ-16 в кв.3 на ответника П. Д. К. срещу заплатена на посочената дата сума от 700 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално-неправилно като постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за неговото обезсилване, евентуално- отмяна и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд със задължителни указания по прилагане на закона.
Ответниците по касационната жалба Д. П. К.-Т., Д. П. К. и П. Д. К. не са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството по делото е образувано по положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване, че ищецът е собственик по силата на придобивна давност и наследствено правоприемство, на 700 кв.м. идеални части от УПИ ХVІ-16 по подробния устройствен план на [населено място], собственост на ответниците. Правният интерес от така предявения иск се обуславя с твърдението, че регулационният план на селото от 1961 г. предвиждал 700 кв.м. от имот пл.№ 16, собственост на наследодателите на ищеца, да бъде придаден по регулация към парцел ХVІ, като по действащият план от 1993 г. имотната граница между парцела съответства на дворищната регулация от 1961 г. Същевременно ищецът поддържа, че регулацията от 1961 г. не е била приложена, тъй като издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт по реда на чл.134, ал.2 З. /отм./ за придаденото по регулация място се основава на неистински документ- декларация от 20.10.1987 г. от наследодателката на ищеца Н. И. за получени от нея 700 лв. обезщетение за регулачни сметки, заплатени от ответника П. К. като собственик на парцел ХVІ-16. Предвид твърдяната неистинност на заявлението по чл.111 З. /отм./ се поддържа, че дворищната регулация, предвиждаща придаване на процесните 700 кв.м. към парцела на ответниците, не е приложена, поради което същите са останали притежание на ищците като собственици на УПИ VІ-16.
За да отхвърли така предявения иск, въззивният съд е приел, че дворищнорегулационният план е приложен за придадените към парцела на ответника 700 кв.м., тъй като по делото е установено заплащането на дължимото за тях обезщетение предвид установената посредством изслушана Съдебно-графологична експертиза автентичност на подписа на Неделя И. в заявлението по чл.111 З. /отм./ от 20.10.1987 г. Допълнителното решение, с което е отказано допълване на първоначалния съдебен акт чрез произнасяне по самостоятелен иск с правна квалификация чл.124, ал.4 ГПК, е потвърдено с оглед на това, че такъв иск не е предявяван, а исковата молба обективира само позоваване на неистинността на заявлението от 20.10.1987 г., без да е налице искане за нарочно произнасяне по този въпрос със сила на пресъдено нещо.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са от обуславящо значение за изхода на спора и по които произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика. Уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, въпросите са следните:
1. Недопустимо или непълно е съдебното решение в случай, че съдът не се е произнесъл по съединен самостоятелен иск. Отговорът на така поставения въпрос е повече от очевиден- по смисъла на чл.250, ал.1 ГПК такъв пропуск обуславя непълнота, която подлежи на поправяне по реда на допълване на решението. Както обаче правилно е съобразил въззивния съд, в случая не е предявен нарочен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.4 ГПК, доколкото нито първоначалната искова молба, нито уточнението на същата от 13.10.2011 г. обективират искане за установяване със сила на пресъдено нещо на неистинността на декларацията на Н. И. от 20.10.1987 г. Това е съобразено от първоинстанционния съд още при докладване на делото в съдебно заседание на 10.03.2014 г., в което изрично е прието, че такъв иск не е предявен, а исковата молба съдържа единствено позоваване на факта на неистинността като преюдициален по отношение на иска за собственост въпрос. С оглед изложеното, поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос няма обуславящо значение поради очевидната липса на предявен в обективно съединение иск, непроизнасянето по който да обуслови било недопустимост, било непълнота на съдебното решение.
2. Подлежи ли на касационно обжалване определението на въззивния съд, с което се прекратява производството и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по обективирано във въззивната жалба искане за допълване на първоинстанционното решение. Действително, с Определение № 190/ 17.02.2015 г. Добричкият окръжен съд е прекратил производството по в.гр.д.№ 119/15 г., като е върнал делото на Балчишкия районен съд за произнасяне по молбата на ищците за допълване на решението чрез произнасяне по обективно съединен иск с правна квалификация чл.124, ал.4 ГПК. Както правилно е посочено от съда, постановил определението, същото не подлежи на обжалване, доколкото не е от категорията на преграждащите развитието на производството- делото е върнато за произнасяне на първоинстанционния съд по реда на чл.250 ГПК с указания след това да се изпрати отново на въззивния съд за разглеждане на подадената въззивна жалба. Поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос при това не е и относим, доколкото предмет на касационна праверка е въззивното решение по делото, а не посоченото определение, за което няма данни да е атакувано от тях с частна жалба независимо от дадените указания относно неговата необжалваемост. На последно място, практиката на ВКС е константна, че не е преграждащо по смисъла на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и съответно не подлежи на обжалване определение, с което образуваното по жалба пред горноинстанционен съд производство се прекратява и делото се връща на долната инстанция за изпълнение на процедура за допълване или поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като по този начин само се отлага, без да се осуетява произнасянето по жалбата /Определение № 349 от 13.07.2011 г. по ч.гр.д.№ 51/11 г. на І г.о., Определение № 374 от 11.11.2014 г. по гр.д.№ 4276/14 г. на ІV г.о., Определение № 47 от 17.03.2016 г. по гр.д.№ 819/16 г. на ІІ г.о./.
3. Налице ли е недопустимост или неправилност на първоинстанционно решение, постановено по реда на чл.250 ГПК в изпълнение на незаконосъобразни указания на въззивния съд. Този въпрос е поставен във връзка с оплакването на касаторите, че Добричкият окръжен съд е дал на първоинстанционния Балчишки районен съд указания за произнасяне по искане за допълване на първоначалното решение, обективирано във въззивната жалба, без да е налице такова искане. Въпросът, чийто отговор отново е очевиден /указанията на горната инстанция не са в състояние да „създадат” една молба, ако такава в действителност не е предявена/, няма обуславящо изхода на делото значение, доколкото самото му релевиране е лишено от интерес за касаторите, които поддържат тезата, че от тяхна страна е предявен самостоятелен установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК, поради което липсва каквато и да е правна логика да поддържат, че е порочен съдебен акт, обективиращ указания за произнасяне в този смисъл. Освен това, преценката за наличието на порок на съдебното решение в посочената хипотеза се извършва едва във фазата на разглеждане на касационната жалба, поради което поставеният от касаторите въпрос поначало е неотносим в настоящия етап на производството, в което се съобразявят предпоставките за допускането й до разглеждане.
4. Как се разпределя доказателствената тежест при изследване истинността на документ в хипотезата, при която оспорилата го страна не разполага с оригинал от същия, и какви са допустимите доказателствени средства за проверка истинността на документа. Въпросът е поставен във връзка с приетото от въззивния съд за недоказано оспорване автентичността на изявлението на наследодателката на ищците Н. И. в декларацията от 20.10.1987 г., с оглед изслушаното заключение на Съдебно-графологична експертиза, според което подписът за декларатор в изследваното копие от документа представлява копие от подписа на посоченото като негов автор лице. Обусловеността на изхода на делото от така поставения процесуалноправен въпрос е несъмнена, доколкото въззивният съд е приел, че дворищнорегулационният план е приложен за придадените към парцела на ответниците 700 кв.м. предвид установения факт на заплащането на дължимото за тях обезщетение въз основа на недоказаното оспорване на автентичността на подписа на Н. И. в заявлението по чл.111 З. /отм./ от 20.10.1987 г. Същевременно произнасянето му по този въпрос не е съобразено със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК /Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/14 г. на ІV г.о./, според която в хипотезата, при която оригиналът на оспорения документ е изгубен или унищожен не по вина на страната, която носи тежестта да докаже неговата истинност, приложение намира правилото на чл.165, ал.1 ГПК, според което удостоверените в документа факти могат да се докажат посредством свидетелски показания. Тази практика е относима към разглеждания случай, доколкото оспорената декларация от 20.10.1987 г. е подписана от праводателя на ищците, които релевират твърдение за нейната неистинност, но това доказване не може да бъде проведено успешно чрез проверка на авторството на подписа посредством Съдебно-графологична експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, тъй като такова заключение винаги ще е основано на вероятност, а не на категорична констатация за авторството на оспорения документ. По изложените съображения са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по посочения процесуалноправен въпрос.
5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и наведените от страните доводи и възражения. Така постановеният процесуалноправен въпрос не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, доколкото няма за предмет конкретен правен проблем от значение за делото, а по съществото си насочва към преценка за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, която е относима към фазата на разглеждане на касационната жалба по същество. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че при условията на ограничен въззив втората инстанция не е длъжна, а и не може да формира собствени фактически изводи по спора въз основа на самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, и може да променя фактическите изводи на първоинстанционния съд само в случай, че въззивната жалба или отговора обективират обосновано оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения във връзка с доказването /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК, Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./. По така изложените съображения абстрактно формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не е основание за допускане на касационното обжалване.
6. Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна експертиза, ако първоначалното заключение не дава отговор на поставения въпрос и е необосновано. Този процесуалноправен въпрос поначало не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК предвид абстрактната му формулировка, а и доколкото отговорът му се съдържа в достатъчно ясната по съдържание разпоредба на чл.201 ГПК. Независимо от това, същият не е и обуславящ за изхода на делото, тъй като е поставен в контекста на оплакването на касаторите, че заключението на изслушаната Съдебно-техническа експертиза не е дало отговор на въпроса, уредени ли са сметките между страните за придаденото по регулация към парцела на ответниците 700 кв.м. като основание за тяхното заемане. Този въпрос обаче не предполага технически знания, поради което и не подлежи на установяване единствено посредством специализирана Съдебно-техническа експертиза. В конкретния случай въззивният съд е основал правния си извод за прилагане на регулацията за спорните 700 кв.м. не на експертното заключение, а на факта, че е налице изявление на наследодателя на ищеца за получено плащане на следващото се обезщетение за придаденото място, обективирано в декларацията на Н. И. от 20.10.1987 г., приета за истинска предвид неуспешно проведеното оспорване на нейната автентичност. По изложените съображения поставеният процесуалноправен въпрос не обуславя допускане на касационното обжалване.
Предвид допускането на касационната жалба до разглеждане по посочения по-горе процесуалноправен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест и допустимите доказателствени средства при оспорване истинността на документ, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС сумата 25 лв. за разглеждане на жалбата.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 334/ 02.11.2015 г. по в.гр.д.№ 356/15 г. на Добричкия окръжен съд, по касационната жалба на К. Н. И., С. Л. В. и Н. Л. С..
УКАЗВА на касаторите, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: