О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№18
гр. София, 10.01.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 2300 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №1621 от 09.12.2016г., поправено с решение № 92 от 31.01.2017г. по гр.д. № 2477/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 2529 от 19.07.2016г. по гр.д. № 3546/2016г. на Пловдивски районен съд и вместо това е постановено ново, с което е осъдена [община] на основание чл. 76 ЗС да предаде на Футболен клуб “В.“ владението на поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709 по кадастралната карта на [населено място], представляващ терен с площ 21 242 кв.м., заедно с футболно игрище, съблекалня към него със застроена площ 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – съблекалня, абонатна станция от 101 кв.м., съблекалня – едноетажна сграда с площ от 75 кв.м., едноетажна сграда – помпена станция с площ от 44 кв.м., баскетболно игрище, игрище за тенис на корт, и терен с площ от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащите към него сгради и съоръжения, паркинг и игрище, попадащи в югоизточната част от описаната част от терена.
Касационна жалба срещу решението е подадена от [община]. В нея се поддържат съображения за неправилност на въззивното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване се поставят правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; длъжен ли е съдът да мотивира решението си като отговори на всички заявени възражения на ответната страна; 2/ може ли иск по чл. 76 ЗС да бъде предявен от всеки, които ползва имот публична общинска собственост, независимо дали това ползване е на правно основание или лицето се е самонастанило; 3/ допустим ли е иск за нарушено владение срещу община, която разполага със специалната разпоредба на чл. 65 ЗОС за защита на собствеността; 4/ допустимо ли е уважаване на иск по чл. 76 ЗС, без да е установена безспорно трайната и постоянна фактическа власт на предявилото го лице; 5/ съставляват ли действията на администрацията нарушение на владението по смисъла на ЗС, ако административният орган е действал в рамките на своята компетентност и в изпълнение на подлежаща на предварително изпълнение заповед; 6/осъществен ли е съставът на чл. 76 ЗС, а именно отнемане на вещта по скрит начин, ако едно и също физическо лице е законен представител на две юридически лица – това, от което е иззет имота по чл. 65 ЗОС и това, което твърди, че е владелец/държател на е вещта. За първия и четвъртия въпрос се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Касационна жалба е подадена и от ищеца по иска ФК “В.“ и тя е насочена срещу решението от 31.01.2017г., с което е поправена очевидна фактическа грешка в описанието на спорния имот. Касаторът намира, че така постановеното решение не поправя грешка, а изменя постановеното от съда решение, което е недопустимо. Наред с това счита решението за нищожно като неразбираемо, а евентуалното му изпълнение за невъзможно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че т.нар. допълнително решение е в противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса дали под формата на поправка на очевидна фактическа грешка може да се променя решаващата воля на съда.
Насрещните страни взаимно са оспорили касационните си жалби с твърдения, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.
Предявен е иск за възстановяване на нарушено владение по чл.76 ЗС от Футболен клуб “В.“ срещу [община]. Ищецът твърди, че владее и ползва необезпокоявано повече от 10 години поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709 по кадастралната карта на [населено място], който е с площ 82280 кв.м. и представлява футболно игрище, ведно с построена съблекалня към него на 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – съблекалня и абонатна станция на 101 кв.м., едноетажна сграда – съблекалня с площ 75 кв.м., помпена станция с площ 44 кв.м., баскетболно игрище и игрище за тенис на корт. Част от недвижимия имот с площ от 76 735 кв.м. е актуван като общинска собственост. По отношение на имота е издадена от страна на общината заповед по чл. 65 ЗОбС за изземване срещу трето лице – [фирма], а между ищеца и ответника е висящ процес за делба. На 18.03.2016г. представители на общината запечатали съблекалните, заградили с вериги и катинари портала на имота, като по този начин отнели владението на ищеца.
Ответникът поддържа и се установява от доказателствата, че имот № 56784.530.9709 е публична общинска собственост. Той е с площ 82 280 кв.м.; в него се намират осем сгради, включително описаните в исковата молба, както и още два плувни басейна, зала „О.”, тенис зала. Имотът е отдаден е с договор за концесия на [фирма] със срок до 2015г., а от своя страна концесионерът [фирма] е сключил през 2006г. договор за наем с [фирма], представлявано от П. Н., със срок 10 години. Договорът за наем обхваща футболно игрище със съблекалня на 248 кв.м., съблекалня и абонатна станция на 101 кв.м., съблекалня на 75 кв.м., помпена станция на 44 кв.м. баскетболно игрище, и игрище за тенис на корт. Според договора наемателят може да ползва вещта за развитие на спорта футбол и за състезателно-тренировъчна дейност на ФК “В.“. Поради изтичане срока на концесията със заповед от 05.06.2015г. кметът на [община] е наредил на основание чл. 65 ЗОбС изземване от [фирма] на част от имота – публична общинска собственост, а именно футболно игрище – терен от 21 242 кв.м., заедно с гореописаните сгради, както и на терен от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащи към него сгради и съоръжения, паркинг и игрища, попадащи в югоизточната част на от описаната част от терена. На 26.02.2016г. е предприето изземване, но то е препятствано от трениращи деца, техни ръководители, родители и медии. Изземването е извършено на 18.03.2016г. със съдействие на полицията. На изземването е присъствал управителя на [фирма] и на ФК “В.“ П. Н..
Разпитаните свидетели Б. и Д. сочат, стадионът е ползван за тренировки от ФК “В.“, че там деца тренират футбол още от 2006г., а от двете страни на трибуните има надпис ФК “В.“. След изземването имало затруднения в достъпа до стадиона няколко дни, след това тренировките на децата продължили, макар и по друг график и не винаги на големия стадион. Прието е за безспорно между страните, че в периода 2001-2015г. на стадиона са провеждани футболни срещи на ФК “В.“ .
Въззивният съд е приел, че по отношение владението на ищеца до 18.03.2016г. няма спор и то е упражнявано в продължение на повече от шест месеца, видно от свидетелските показания. На второ място съдът е счел, че владението е отнето по насилствен начин – ответникът е държал имота по надлежен ред, като прекратяването на договора за концесия не прави собственика автоматично владелец и не му дава възможност да отнема в имота от държателя по насилствен начин, а следва да бъде предприета съответната процедура. Щом самият той е предоставил владението на имота на ищеца, не може да го отнема от него чрез самоуправни действия. Независимо от статута на имота като публична общинска собственост и невъзможността да бъде придобиван по давност, след като към момента на отнемането владелец и държател е ФК “В.“, то спрямо него трябва да се проведе процедурата по изземване, а не спрямо търговското дружество [фирма].
Тъй като в исковата молба е поискано предаване на владението върху целия поземлен имот с площ 82 280 кв.м. и върху конкретно описани сгради, то с решението от 09.12.2016г. съдът е уважил иска за целия този терен. В решението по чл.247 ГПК, постановено на 31.01.2017г. по молба на [община], съдът е взел предвид, че ФК „В.” стопанисва единствено стадиона и игрищата, но не и плувния комплекс и спортна зала „О.”. Затова допуска поправка на очевидна фактическа грешка като постановява да се предаде владението не върху целия поземлен имот, който е бил обект на концесионния договор, а само върху стопанисваната от футболния клуб част с посочените сгради, намиращи се в нея.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
По жалбата на [община]:
Първият правен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и да мотивира решението си като отговори на всички заявени възражения на ответната страна. Въпросът е обоснован с оплакванията в жалбата, че съдът изцяло е игнорирал защитната теза на ответника [община] и не е обсъдил наведените от него възражения, отнасящи се до всички предпоставки на иска по чл. 76 ЗС: 1/ наличие на фактическа власт на ищеца; 2/ отнемане на фактическата власт от ответника; 3/ това отнемане да е по скрит начин. В посочената от касатора практика се приема, че въззивният съд дължи даване на собствено разрешение на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които да съдържат отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна; в още по-голяма степен такава обосновка е нужна когато въззивният съд постановява различен краен резултат на спора – Решение № 101 от 03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на І т.о., ТК. В разрез с тези принципни постановки Пловдивски окръжен съд не е обсъдил и не е дал отговор на основните възражения на ответника по иска: че отнемането е извършено въз основа на подлежаща на предварително изпълнение заповед по чл. 65 ЗОбС от общински служители, които са изпълнявали тази заповед; че дори и след т.нар. „отнемане” членовете на футболния клуб са продължили тренировките на стадиона по график; че фактическата власт върху имота е упражнявана не от футболния клуб, а от [фирма]; че отнемането не е извършено по скрит начин, доколкото е присъствал представляващият футболния клуб П. Н., който представлява и [фирма], и е наясно с обстоятелствата по осъществяваната фактическа власт върху имота. При тези констатации се налага да бъде допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК/в редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017г./.
На следващо място касаторът е поставил въпросите: 2/ може ли иск по чл. 76 ЗС да бъде предявен от всеки, които ползва имот публична общинска собственост, независимо дали това ползване е на правно основание или лицето се е самонастанило и 3/ допустим ли е иск за нарушено владение срещу община, която разполага със специалната разпоредба на чл.65 ЗОС за защита на собствеността. Тези въпроси не са обсъждани от съда и по тях съдът не е изразил становище в обжалваното решение. Това се признава и от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т.2 ГПК. Поради това те не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – такива, които са разрешени от съда в обжалвания акт и са предопределили изхода на спора.
Четвъртият въпрос е: допустимо ли е уважаване на иск по чл. 76 ЗС, без да е установена безспорно трайната и постоянна фактическа власт на предявилото го лице. В случая съдът не е дал отрицателен отговор, който би бил в противоречие с приложената съдебна практика. Решаващият съд е намерил, че няма спор между страните относно владението на ищеца, изхождайки от приетото за безспорно /в с.з. на 21.06.2016г./, че на стадиона са провеждани срещи на ФК „В.”. Проверката на правилността на тази преценка не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК.
Следващите правни въпроси са: 5/ съставляват ли действията на администрацията нарушение на владението по смисъла на ЗС, ако административният орган е действал в рамките на своята компетентност и в изпълнение на подлежаща на предварително изпълнение заповед; 6/осъществен ли е съставът на чл. 76 ЗС, а именно отнемане на вещта по скрит начин, ако едно и също физическо лице е законен представител на две юридически лица – това, от което се иззема имота по чл. 65 ЗОбС и това, което твърди, че е владелец/държател на вещта. Спрямо тях важат съображенията по втория и третия от въпросите – те имат значение за основателността на претенцията, съответно за изхода на спора, но са разгледани единствено в първоинстанционното решение, а въззивният съд не е изложил свои съображения по тях. Затова тези въпроси не покриват общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.
По жалбата на ФК „В.” срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка. Липсва основание за допускане на касационно обжалване за проверка валидността и допустимостта на решението. Решението е разбираемо и не може да се приеме, че е неизпълнимо. Искът е уважен за тази част от поземления имот, която е била предмет на заповедта на изземване по чл. 65 ЗОбС. Липсва противоречие с практиката по поставения въпрос дали под формата на поправка на очевидна фактическа грешка може да се променя решаващата воля на съда. Отговорът на този въпрос в практиката е отрицателен и обжалваното въззивно решение е в същия смисъл. Съдът не е изменил волята си, формирана в основното решение, а е отстранил несъответствието между установеното нарушение на владението и обема на предоставената защита по чл. 76 ЗС със съдебния акт.
Поради това касационно обжалване по тази жалба не следва да бъде допускано.
На основание чл. 84, т.3 ГПК, тъй като имотът е публична общинска собственост, касаторът [община] не дължи държавна такса.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1621 от 09.12.2016г., поправено с решение № 92 от 31.01.2017г., постановени по гр.д. № 2477/2016г. на Пловдивски окръжен съд, по касационната жалба на [община].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 92 от 31.01.2017г. по гр.д. № 2477/2016г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на Футболен клуб „В.”, ЕФН [ЕГН].
Делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито заседание в допуснатата до касационно обжалване част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: