О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 166 / 14.03.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на десети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Красимир Влахов
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 820 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалва се решение № 1663/ 26.10.2015 г. по гр. д. № 1953/ 2015 г. в частта, с която Пловдивски окръжен съд, като е потвърдил решение № 179/ 18.05.2015 г. по гр. д. № 2004/ 2014 г. на Асеновградски районен съд, е признал за установено по отношение на [община], че потребителна кооперация „С. и.“ на основание чл. 2, ал. 3 ЗОС е собственик на баничарница (мекичарница) и две постройки за топли закуски и за сладолед/ квартирно бюро в [населено място] бани, общ. А., ведно с прилежащите площи.
Недоволен от решението е ответникът [община], който го обжалва с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: 1. Когато ищецът по положителен установителен иск за собственост въвежда придобивното основание на чл. 2, ал. 3 ЗОбС (отм), но по делото е представен влязъл в сила отказ за деактуване на сградата, длъжен ли е ищецът да докаже кумулативните предпоставки на § 26 от ПЗР на Закона за кооперациите? и 2. За уважаването на същия иск достатъчни ли са събраните доказателства, че кооперацията е декларирала постройката пред данъчните служби? К. счита, че въпросите обуславят въззивното решение, а чрез довода, че допускането на касационният контрол има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, извежда и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът по касация ПК „С. и.“ възразява, че липсват основанията за допускане на касационния контрол. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че жалбата е с допустим предмет. Тя е срещу въззивно решение по кумулативно обективно съединени искове за право на собственост върху три постройки (недвижими имоти), като цената на искове е изключен от закона критерий за нейната допустимост (чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК). Подадена е от легитимирана страна – ответникът по исковете, които въззивният съд е уважил. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите от касатора въпроси не обуславят въззивното решение. Съображенията за това са следните:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното в частта, с която са уважени положителните установителни искове за собственост върху трите сгради и прилежащите към тях терени. В. съд е приел за осъществени предпоставките на въведения придобивен способ на чл. 2, ал. 3 ЗОС (отм), вр. § 26 от ПЗР на ЗК, а именно: 1) ПК „С. и.“ е заварена кооперация към датата на влизане в сила на ЗОС (01.06.1996 г); 2) кооперацията е съществувала и към 1968 – 1969 г., когато постройките са изградени; 3) строени са със средства на кооперацията; 4) представляват сгради по смисъла на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство, издадена от министъра на строежите и архитектурата (обн. ДВ бр. 69/ 02.09.1977 г, отм. бр. 48/ 26.05.1995 г., но в сила към 01.06.1996 г.) и 5) се намират върху терен, частна общинска собственост.
В. съд е съобразил, че правото на собственост е придобито от ответника по касация по силата на закона. Съобразил е, че чрез чл. 2, ал. 3 ЗОС (отм), а впоследствие и § 26 от ПЗР на ЗК, законодателят придава правно значение на факти, които към датата на осъществяването им са негодни да породят вещно-транслативно действие. Зачел е материално-правното естество на разпоредбите, включително и на § 26 от ПЗР на Закона за кооперациите от 1999 г. и е приел, че те легитимират ответникът по касация като собственик на сградите и на прилежащите терени. Съобразил е и това, че придобитото право на собственост не се погасява с отмяната на чл. 2, ал. 3 ЗОС (ЗИДЗОС ДВ бр. 101/ 2004 г.).
В решението е разгледано оплакването в жалбата, че § 26 от ПЗР на ЗК предвижда деактуване на имотите като общински, а компетентният административен орган е отказал деактуване. В. съд го е отхвърлил като неоснователно. Позовал се е на решение № 66/ 29.07.2010 г. по гр. д. № 4459/ 2008 г. на ВКС, ГК, IV ГО, в което се приема, че административната процедура не отнема възможността на кооперациите да защитят правата си по исков път. Позовал се е и на решение № 203/ 11.11.2011 г. по гр. д. № 477/ 2010 г, в което ВКС приема, че отказът за деактуване на имота като държавен или общински поражда правния интерес на кооперацията да защити своето право на собственост по исков ред.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение съответства на практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 2, ал. 3 ЗОС и § 26 от ПЗР на ЗК. Тази практика е константна и не следва да бъде променяна. Това изключва основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационното обжалване на решението.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати юрисконсултско възнаграждение за представителството на кооперацията пред настоящата инстанция. Определено според изискванията на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то възлиза на сумата 500 лв.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1663/ 26.10.2015 г. по гр. д. № 1953/ 2015 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на потребителна кооперация „С. и.“ сумата 500 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.