О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 312
София, 21.05.2012 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на десети май през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 378 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. С. Д.,С. М. Д. и Р. К. Р.-Д. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 29.02.2012г. по гр.д.№2110/2011г. в частта,с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено в частта му,с която е прието,че И. В. К.,В. Н. К.,С. Д. К.,М. Е. Д.,Д. Н. Д., Н. Г. Н.,С. К. Н.,П. А. П.,С. С. П.,Ж. Е. Ц. и Р. Р. М. в качеството им на етажни собственици са собственици на недвижим имот,находящ се в [населено място],кв.”А.”,ж.к.”Д.”, [жилищен адрес] и представляващ таванско жилище №1 /ляв ап.25/ с площ от 112кв.м.,състоящо се от пет стаи,кухня,баня,тоалет и преддверие по предявен от тях срещу Ж. С. Д.,С. М. Д. и Р. К. Р.-Д. иск с правно основание чл.108 ЗС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената от Ж. С. Д.,С. М. Д. и Р. К. Р.-Д. касационна жалба се поддържа,че постановеното от въззивния съд решение е недопустимо с доводи за произнасяне по непредявен иск,като поставят въпроса може ли съдът при предявен иск по чл.108 ЗС да разграничава осъдителната от установителната му част,по който въпрос според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №178/30.06.1986г. по гр.д.№150/1985г. на ОСГК на ВКС,като излагат съображения,че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържат също така,че е налице произнасяне “свръхпетитум”, тъй като съдът е признал ищците за 100% собственици в установителната част по иск с правно основание чл.108 ЗС,макар те да притежават само 31.516% ид.части от имота. Поддържат,че съдът се е произнесъл по въпроса при преустройство на общи части по предназначение в жилище в момент,когато не е била налице етажна собственост /60-70-те години на ХХ век/,както и по-късното надлежно одобрение на преустройството от компетентен орган /03.02.1992г./ без да е налице противопоставяне за преустройството от когото и да било до настоящия процес,загубил ли е процесният имот статута си на “обща част” на сградата,в противоречие с ТР №34/15.08.1983г. по гр.д.№11/1983г. на ОСГК на ВС,с решение №211/13.09.2011г. на ВКС,І ГО по гр.д.№1904/2009г.,решение №332/06.07.2010г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№633/2009г. и решение №30/01.02.2012г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№350/2011г. Поставят и въпроса за необходимостта всички доводи да бъдат обсъдени от въззивния съд,като поддържат,че не са обсъдени посочени от тях доказателства.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.Претендират да им бъдат заплатени направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В обжалваното решение е прието,че предявилите иска лица са собственици на самостоятелни обекти,находящи се в жилищната сграда в [населено място],кв.”А.”,ж.к.”Д.”,[жилищен адрес]представляващи съответно апартаменти №№16,17,18,19,20,21,22 и 24,ведно с прилежащите им избени помещения и общо 31.516% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Със заповед № РД-336/10.09.1991г. на директора на ДФ”В. к.” на основание чл.1,2 и чл.18.3 ЗНО Ж. Д. е била настанена заедно с 4-членното й семейство в таванско жилище-три стаи и кухня с площ от 62кв.м.,като е посочено,че заповедта е в сила до 30.09.1992г.,както и че жилището се ползва от членовете на семейството на Ж. Д. докато тя работи във фирмата. Ж. Д. е работила в ДФ”В. к.” до 24.08.1999г.,като от страна на работодателя до 31.12.1995г. са били удържани суми за наем.
Прието е,че процесното жилище е правено в периода 1960-1970г., като същото не е отговаряло на нормативите за самостоятелен обект-жилище както по действалите към момента на изграждането СПН,така и към датата на настаняването на Ж. Д. през 1991г.,нито към настоящия момент-не са били налице изискванията за осветеност,като съответствието на изискването на чл.21а СПН хоризонталната част на тавана да бъде най-малко 50% от площта на пода на жилищните помещения при светла височина най-малко 2.40м. е прието,че не е достатъчно да се приеме,че изграденото съставлява самостоятелен обект поради липсата на съответствие с други правила и норми.
Прието е също така,че липсват безспорни доказателства,че към 60-70-те години на ХХ век,респ. 1991г. обособеното за живеене помещение е отговаряло на §39 СПН,респ. Наредба №5/1977г.-в настанителната заповед не са цитирани санитарни помещения,а и процесуалният представител на ответниците по иска е заявил в с.з. от 30.01.2012г.,че банята и тоалета са правени по-късно от Ж. Д..
Доводите,че процесният имот представлява самостоятелен обект са приети за неоснователни и по причина,че представеният по делото проект за узаконяване от 1992г. не е одобрен от компетентния за това орган /главния архитект/,липсва и издаден акт за узаконяване,както и каквато и да било преписка за узаконяване на имота,респ. строителна документация за разрешаване на строителството на процесните помещения,като освен това самият орган по Т.,респ. [община],която по арг. от §7 ЗМСМА би се легитимирала като собственик на имота към 1991г. при условие,че е съставлявало самостоятелен обект счита,че изграденото в подпокривното пространство не отговаря на изискванията за жилище /заповед №1304/16.08.1992г. на кмета на [община] и становище на комисията, назначена със заповед №2605/15.12.2004г./ Имотът не е бил включен като самостоятелно жилище и при ценообразуването през 1990г.,нито е описан като самостоятелно жилище в съставения А. №812/17.12.1990г.
Прието е,че процесният имот,състоящ се от три стаи за живеене и сервизни помещения,не е имал и няма самостоятелен правен статут, изграден е в съществуващо подпокривно пространство,което след възникване на етажната собственост съставлява обща част по предназначение и доколкото няма решение на ОС на ЕС за придаването му към самостоятелни обекти в сградата,то следва,че е общо на етажните собственици,а след като ищците са доказали качеството си на етажни собственици,то същите са легитимирани да искат ревандикирането на имота. Изложени са и съображения,че поради несамостоятелния характер на изградените в подпокривното пространство помещения,същите не могат да се придобиват по давност от лица,които не са етажни собственици,с оглед на което и възражението на ответниците по иска за изтекла в тяхна полза придобивна давност е прието за неоснователно без значение от вида на осъществяването от тях владение.
За неоснователно е прието и възражението за осъществявана фактическа власт към момента на завеждане на иска въз основа на валидно наемно правоотношение-прието е,че действието на договора за наем е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение,което пък е било прекратено през 1999г.,а освен това приложение намира и нормата на §7 ПЗР ЗОбС и към датата на завеждане на иска липсва валидно наемно правоотношение. Прието е обаче,че към настоящия момент ответниците по иска не упражняват фактическа власт върху имота,с оглед на което искането за предаване на владението е прието за неоснователно,а оттам е прието,че не са налице и предпоставките за разглеждане на възражението за задържане по чл.72,ал.3 ЗС.
Поддържаната от касаторите теза за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за възможността при предявен иск по чл.108 ЗС да се разграничава осъдителната от установителната му част не може да бъде споделена.
Противоречие с изразеното в ТР №178/30.06.1986г. по гр.д.№150/1985г. на ОСГК на ВС не е налице-в ТР е прието,че исковете за защита на правото на собственост по действащото право са ревандикационният иск по чл.108 ЗС,негаторният иск по чл.109 ЗС и установителният иск по чл.97,ал.1 ГПК,като собственикът прибягва към всеки един от тях в зависимост от характера на породения спор за правото му на собственост и от това,кой владее вещта,предмет на това право,по време на спора. В настоящия случай въззивният съд е приел,че ответниците по иска за преустановили упражняването на фактическа власт върху имота в хода на производството след постановяване на първоинстанционното решение и това обстоятелство следва да бъде съобразено по реда на чл.235,ал.3 ГПК вр. чл.266,ал.2,т.2 ГПК,т.е. съобразен е обемът и видът на заявената правна защита с оглед характера на спора и развитието му по време на висящността на производството, каквато теза е изложена и в ТР №178/1986г. Освен това,както и самите касатори сочат, ВКС дава последователно понастоящем тълкуване за наличието на установителна и осъдителна част на заявената по реда на чл.108 ЗС претенция,вкл. в решения,постановени по реда на чл.290 ГПК-решение №278/17.08.2011г. по гр.д.№1081/2010г. на І ГО на ВКС; решение от 15.09.2011г. по гр.д.№452/2010г. на І ГО на ВКС; решение №128/28.03.2012г. по гр.д.№1085/2011г. на ІІ ГО на ВКС,което пък от своя страна сочи на липса на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. А доколкото начинът,по който поставеният въпрос е разрешен в обжалваното решение съответства на трайно установената съдебна практика,следва да се приеме,че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали процесният имот е загубил статута си на обща част на сградата по причина извършеното преустройство.
В посоченото от касаторите ТР №34/15.08.1983г. по гр.д.№11/1983г. на ОСГК на ВС е прието,че дори имотът да е бил обща част,същият може да стане самостоятелен обект на право на собственост при извършено преустройство със съгласието на етажните собственици.
Аналогично становище е изразено и в обжалваното решение-прието е,че не е налице обособяване на самостоятелен обект,тъй като преустройството не е узаконено и липсва съгласие на етажните собственици,т.е. въззивният съд принципно е приел,че тези две обстоятелства биха могли да доведат до превръщането на общата част по предназначение в самостоятелен обект,който да принадлежи на един от етажните собственици или на трето лице,но в случая не са се осъществили.
В посоченото от касаторите решение №211/13.09.2011г. на І ГО на ВКС по гр.д.№1904/2009г. е прието,че от значение за определяне статута на спорното помещение като самостоятелен обект на право на собственост или като обща част по смисъла на чл.38 ЗС е предназначението,което то е имало към момента на възникване на етажната собственост.
Аналогично становище е изразено и в обжалваното решение-преценката е извършвана както към 1960-70г.,така и към 1991г. Изрично са изложени и съображения,че към 1991г. процесният имот се е състоял от три стаи за живеене и сервизни помещения и не е имал самостоятелен статут.
Разгледаната в посоченото от касаторите решение №332/06.07.2010г. по гр.д.№633/2009г. на ІІ ГО на ВКС хипотеза пък е съвършено различна-действително в това решение е прието,че помещенията,предназначени за жилищни нужди,освен ако не са портиерски,не биха могли да служат за удовлетворяване на нужди,свързани с поддържането и експлоатацията на сградата,притежавана в режим на етажна собственост,а оттам и да бъдат общи части по предназначение по смисъла на чл.38 ЗС,но това разрешение се отнася до помещения за жилищни нужди,които са узаконени и то като обслужвани от санитарните помещения към апартамента на един от етажните собственици и свързани с този апартамент,т.е. разгледана е хипотеза на присъединяване при наличие и на узаконяване на преустройството,съвършено различна от настоящата.
Не може да се приеме,че е налице противоречиво разрешаване на въпроса и с оглед посоченото от касаторите решение №30/01.02.2012г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№350/2011г.,тъй като изразеното в това решение становище касае обща част по естество и при извършено преустройство по общо съгласие на съсобствениците,т.е. хипотеза,която не е сходна с настоящата.
Изложените от касаторите съображения за необходимостта всички доказателства по делото да бъдат обсъдени пък представляват оплакване за неправилност на обжалваното решение,което в производството по чл.288 ГПК не е предмет на преценка.
Поставеният от касаторите въпрос допустимо ли е съдът да признава предявилите ревандикационен иск лица за 100% собственици на имота,ако същите притежават само 31.516% ид.части от имота също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване доколкото в мотивите на обжалваното решение изрично е посочен процентът от притежаваните от предявилите иска лица идеални части от имота /31.516/, налице е формирана воля за този обем от права,която обаче не съответства на постановения дипсозитив,т.е. съдът не е изразил становище,че на предявилите иска лица следва да бъдат признати права на собственост върху 100% от имота,макар да е установил,че същите притежават едва 31.516 % от същия.
Поради това според настоящия състав следва да се приеме,че поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не са налице.
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 600лв.,представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 29.02.2012г. по гр.д.№2110/2011г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ж. С. Д.,С. М. Д. и Р. К. Р.-Д. на основание чл.78,ал.3 ГПК вр. чл.81 ГПК да заплатят на И. В. К.,В. Н. К.,С. Д. К.,М. Е. Д.,Д. Н. Д.,Н. Г. Н.,С. К. Н., П. А. П.,С. С. П.,Ж. Е. Ц. и Р. Р. М. в качеството им на етажни собственици в жилищната сграда в [населено място],кв.”А.”,ж.к.”Д.”,[жилищен адрес] сумата 600.00лв. /шестстотин лева/,представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Делото да се изпрати на Варненския окръжен съд са извършване на преценка за наличие на очевидна фактическа грешка в решението, постановено по гр.д.№2110/2011г. досежно обема от признати с диспозитива права върху процесния недвижим имот.
Председател:
Членове: