О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
София, 01.02.2013 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 16 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. М., Е. К. С.,Ц. Н. М. и Н. Н. М. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд, постановено на 10.07.2012г. по гр.д.№1400/2012г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлена като неоснователна предявената от Н. Н. М. и Е. К. С. срещу К. В. К.,Н. В. А. и С. о. претенция с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за установяване нищожността на договор за продажба от 05.01.1967г. предвид нарушение на чл.13 НПЖДЖФПНС във вр. с чл.8 от Закона за наемите от 1947г. и на строителните норми,установяващи допустимата минимална светла височина на жилищните помещения в продаваемия имот, както и претенцията за предаване владението върху апартамент със застроена площ от 110.98кв.м.,състоящ се от четири стаи,вестибюл, кухня, баня,клозет,мерно антре и входно антре,находящ се в мецанина на сграда с административен адрес [населено място], [улица].
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения,че съдът се е произнесъл по въпрос,решаван противоречиво от съдилищата,а именно дали предявеното към момента на възстановяване на срока по чл.7 ЗВСОНИ с §2 ПЗР ЗОСОИ основание за нищожност следва да бъде разгледано по същество; в противоречие с решение №1623/10.03.1994г. на ВКС,ІV ГО по гр.д.№186/1993г. е прието,че е налице валиден административен акт по чл.13 НПЖДЖФПНС,въпреки че този акт представлява писмо от министъра на финансите,което е подписано от зам.министър без запетая;в противоречие с решение №109/29.03.1999г. на ВКС,ІІ ГО по гр.д.№1129/1999г. съдът е приел,че третото лице-приобретател може да бъде добросъвестно,доколкото нищожното правно основание не създава права на добросъвестен владелец. Поставя се и въпросът за допустимостта на решението в частта,с която е разгледан иск срещу С. община,която не следва да участвува в производството по делото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба К. В. К. изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.Претендира заплащане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
По въпроса за правните последици от участието на С. о. в производството по делото според настоящия състав не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по причина,че правните последици на решението рефлектират само в патримониума на наследниците на лицето, от което имота е бил отчужден и в патримониума на приобретателя по сделката. Привличането на трето лице като страна не рефлектира в отношенията между страните в правоотношението,не се отразява на правните последици на решението нито спрямо приобретателя, нито спрямо наследниците на лицето,от което имотът е бил отчужден и поради тази причина въпросите,свързани с участието му в процеса са ирелевантни за правата на легитимираните лица /в случая на касаторите/.
По въпроса дали предявеното към момента на възстановяване на срока по чл.7 ЗВСОНИ с §2 ПЗР ЗОСОИ основание за нищожност следва да бъде разгледано по същество:
В представеното с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решение №534/11.09.2009г. на ВКС,ІV ГО,постановено по гр.д.№3403/2008г. е прието, че предявеното извън срока по чл.7 ЗВСОНИ ново основание за нищожност на договора следва да бъде разгледано по същество,щом към момента на възстановяване на срока по §2 ПЗР ЗОСОИ производството по делото е било висящо и новото основание за нищожност е било поддържано от ищеца.
В настоящия случай обаче новите основания /че купувачите не са имали софийско жителство нито качеството “наематели”,че подписът под писмо ІІ-762/05.04.1966г. е фалшифициран и това писмо не изхожда от Министерство на финансите,както и че не е налице надлежен акт по чл.13 от НПЖДЖФПНС,тъй като наредбата изисква “утвърждаване” на решението за продажба,а в писмото е употребен изразът “одобряване”/ са били наведени едва с въззивната жалба и именно това обстоятелство, а не изтичането на срока по чл.7 ЗВСОНИ е обосновало извода на въззивния съд,че тези основания не могат да бъдат разгледани по същество за първи път от въззивната инстанция. Прието е,че тези основания са преклудирани по причина,че не са въведени в спорния предмет до приключване на производството пред първоинстанционния съд. Разглежданата хипотеза следователно е съвършено различна и изразеното в решение №534/11.09.2009г. на ВКС,ІV ГО по гр.д.№3403/2008г. становище за момента,до който могат да бъдат въвеждани нови основания при предявен по реда на чл.7 ЗВСОНИ иск не сочи на противоречиво разрешаване на поставения от касаторите процесуалноправен въпрос.
По въпроса дали е налице валиден административен акт по чл.13 НПЖДЖФПНС,ако актът представлява писмо от министъра на финансите, което е подписано от заместник министър без запетая:
В обжалваното решение е прието,че подписалият писмо № ІІ-762/05.04.1966г. Г. М. е бил назначен за първи заместник министър на финансите,което сочи на съществуване на правомощия за утвърждаване на продажби на жилища по силата на служебното му положение и на възможността за делегиране на правомощия. По този въпрос е формирана и трайна,непротиворечива съдебна практика,посочена от въззивния съд,като в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС /решение №550/2009г. на І ГО на ВКС; решение №1181/2009г. на ІІ ГО на ВКС,решение №105/2010г. на ІІ ГО на ВКС,решение №581/2009г. на ІІІ ГО на ВКС и др./ е прието,че в подобни случаи не може да се приеме,че сделката е сключена в нарушение на закона. Соченото от касаторите решение №1623/10.03.1994г. на ВКС,ІV ГО по гр.д.№186/1993г. не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване на първо място по причина,че в същото подобен въпрос не е бил разглеждан-същото касае правомощията на съда да извършва констатации за незаконосъобразност на административен акт,имащ значение за валидността на сделка и при преценка материалната незаконосъобразност на акта.В настоящия случай преценката касае само валидността на акта,по отношение на което съдът е упражнил контрол,т.е. упражнил е правомощията си по проверка законосъобразността на акта и по същество противоречие с изразеното в решение №1623/10.03.1994г. на ВКС,ІV ГО становище не е налице. Освен това, дори в соченото от касаторите решение да беше изразено становище, различно от възприетото от въззивния съд, наличието на разрешение на същия въпрос,дадено в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС,съвпадащо с даденото в обжалваното решение,сочи на липса на основание за допускане на касационно обжалване-противоречието в съдебната практика би се приело в подобна хипотеза за преодоляно.
По въпроса дали третото-лице приобретател може да бъде добросъвестно при наличие на нищожно придобивно основание:
В соченото от касаторите решение №109/29.03.1999г. на ВКС,ІІ ГО по гр.д.№1129/1999г. е прието,че нищожното правно основание не създава права на добросъвестен владелец.
В обжалваното решение обаче въпросът за добросъвестността е разгледан в съвършено различен контекст и смисъл-изложени са съображения,че при прилагането на чл.7 ЗВСОНИ следва да се преценява баланса между обществения интерес от наличието на разпоредбата и конкретния резултат от прилагането й,който води до лишаване от собственост на приобретателите и ако те са действали добросъвестно при придобиването на жилището и то по договор с държавата,без да се възползват от общественото си положение /държавно,партийно и др./дори да има нарушение на материалноправните разпоредби,което обаче не е съществено,а в резултат на административни или независещи от тях пропуски и несъответствия,вина за което носят държавните структури,а не те като приобретатели и не могат да бъдат лишавани от своята собственост. Въпросът за добросъвестността е разгледан следователно от гледна точка на знанието и вината за допуснатото нарушение на материалноправна разпоредба при сключването на договора – дали такова нарушение е било допуснато по причина действие или бездействие на физическото лице-приобретател или съответните пропуски и несъответствия се дължат изцяло на действията на административните органи,а оттам и до каква степен действията,изявленията и поведението на страните влияят на действителността на договора. В соченото от касаторите решение на ВКС въпросът е разглеждан от гледна точка на последиците от нищожността на едно придобивно основание,но без тези последици да бъдат свързвани с поведението на страните при възникването на това основание като изначално тезата е основана на възприемането на един договор като нищожен.
Касаторите излагат в настоящето производство и съображения за неправилността на обжалваното решение по смисъла на чл.281 ГПК,които обаче не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 10.07.2012г. по гр.д.№1400/2012г. по описа на Софийски апелативен съд,ГК,І състав.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: