Р Е Ш Е Н И Е
№ 59
гр. София, 16.06.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на седми април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при секретаря Теодора Иванова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 4359 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М. срещу Решение № 357/ 16.01.2013 г. по гр.д.№ 3773/06 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 01.08.2006 г. по гр.д.№ 1622/05 г. на СРС, 44 състав, с което са уважени предявените от М. П. П. и И. Г. А. против наследодателя на касаторите Г. С. М. /починал в хода на въззивното производство/ положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./- за признаване правото на собственост на ищците върху недвижим имот на площ от 1 120 кв.м., от които 1 000 кв.м. попадат в УПИ ХVІ-210 от кв.14 по плана на [населено място], в.з.”К.”- І част, а останалите 120 кв.м. попадат в УПИ Х-210 по плана на [населено място], в.з.”К.”- І част. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
Ответникът по касационната жалба М. П. П. е депозирала в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който заявява, че оспорва жалбата и моли обжалваното въззивно решение на СГС да бъде оставено в сила като правилно, като поддържа това становище чрез процесуалния си представител в съдебно заседание. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба И. Г. А. не заявява становище по същата.
С определение № 442/ 09.12.2013 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Подлежи ли на реституция незастроена земеделска земя, включена в строителните граници на населеното място и прехвърлена от ТКЗС на трето лице, в хипотезата, при която това лице или неговият правоприемник е извършило в имота законен строеж към 01.03.1991 г.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното:
По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК
Настоящата касационна инстанция намира за правилна установената по въпроса задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, според която разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, предвиждаща възстановяване на имотите, прехвърлени от ТКЗС на трети лица, не намира приложение в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ- т.е. когато приобретателят е осъществил законно строителство в закупения имот към 01.03.1991 г. /Решение № 287 от 13.07.2011 г. по гр.д.№1032/10 г. на І г.о., Решение № 179 от 31.05.2012 г. по гр.д.№ 161/11 г. на І г.о., Решение № 204 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 1344/10 г. на І г.о./. Поначало разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ предвижда възстановяване на предишните им собственици на земите, продадени от ТКЗС и други селскостопански организации на трети лица, освен в случаите, изрично предвидени в ЗСПЗЗ. Изключение е предвидено в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, която предвижда, че не се възстановяват имоти в урбанизираната територия, които за законно построени със сгради и строителството е било започнало до 01.03.1991г. /датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ/. Както е посочено в задължителните разяснения, обективирани в т.2 от ТР № 6/ 10.05.2006 г. по гр.д.№ 6/05 г. на ОСГК на ВКС, идеята на законодателя е да се възстановят всички земеделски земи /бивши и настоящи/ независимо от обстоятелството, че актът на разпореждане е бил правомерен и приобретателите по него са били добросъвестни, с оглед на това, че собствеността върху тях никога не е била изгубена от техните собственици преди образуване на посочените селскостопански организации, макар да са били лишени от възможността да я упражняват през периода на принудителното им обобществяване. Разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ има предвид фактически незастроените земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, тъй като тези, които са застроени със законни сгради или законно разрешения строеж върху тях е започнал към 01.03.1991 г., не подлежат на реституция съгласно изричната разпоредба на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ.
По правилността на въззивното решение
С оглед приетото разрешение на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящата касационна инстанция намира, че обжалваното въззивно решение е правилно в частта, с която исковата претенция за собственост на наследниците на П. Г. А. е уважена за частта от спорния имот, попадаща в УПИ Х-210 в кв.14 по плана на м.”в.з.К.- І част”, а именно 170 кв.м., част от имот със стар пл.№ 519. По отношение на тази част от имота, възстановен в полза на наследниците на бившия собственик с Решение № 8766/ 06.02.2004 г. на ОСЗГ „Овча купел”, постановено по заявление вх.№ 30/ 27.11.1991 г., е налице предвидената в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ пречка за възстановяване на собствеността, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че преди 01.03.1991 г. имотът е бил застроен с двуетажна вилна сграда /същата е описана в представените по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 152/ 30.06.1975 г. и протокол за съдебна делба- спогодба от 06.11.1987 г. по гр.д.№ 1955/87 г. на СРС/. Същевременно, от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд Съдебно-техническа експертиза и представената скица, издадена от Столична община, район „Витоша”, отдел „ТСУ” /л.21 от първоинстанционното дело/ се установява, че по силата на регулационния план на в.з.”К.- І част”, одобрен със Заповед № РД-50-09-82/ 16.03.1990 г., придобитият от П. А. през 1960 г. парцел Х-519 е разделен на два самостоятелни парцела- Х- 210 и ХVІ-210, като вилната сграда попада изцяло в парцел Х-210, а парцел ХVІ-210 е незастроен- включително към 18.02.2000 г., когато е заверена скицата. От страна на ответниците не е релевирано възражение за незаконност на изградената в парцел Х-210 вилна сграда /разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ не ангажира служебната преценка на съда, доколкото същата, за разлика от нормата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, не е установена в публичен интерес/, поради което и с оглед гореизложеното следва да се приеме, че в частта, предвиждаща възстановяване на 170 кв.м., попадащи в УПИ Х-210, издаденото в полза на ответниците решение на органа по поземлената собственост е незаконосъобразно поради несъобразяване на предвидената в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ пречка за реституиране правата на бившите собственици и като такова същото е непротивопоставимо на приобретателите по чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, чиито права в разглежданата хипотеза законът зачита.
В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковата претенция за собственост на наследниците на П. Г. А. за 950 кв.м., попадащи в УПИ ХVІ-210 от кв.14, обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон. Както беше посочено по-горе, този имот е незастроен, поради което разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ не намира приложение и на основание чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ прехвърленият от ТКЗС в полза на праводателя на ищците имот подлежи на възстановяване в полза на наследниците на бившия собственик. Противно на изложените мотиви в решението на въззивния съд, в случая е без значение, дали органът по поземлената собственост е възстановил собствеността на действителните правоимащи, т.е. дали е налице идентичност между възстановения и притежаваният от праводателя им преди обобществяването имот, тъй като възражение за незаконосъобразност на административния акт на това основание могат да правят само лица, които претендират за себе си правото на възстановяване на собствеността, т.е. в хипотезата на спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Такъв спор в случая очевидно не е налице, доколкото претенциите на ищците се основават на придобиване на имота от ТКЗС в периода след обобществяването. След като между страните няма спор за материално право, съдът е длъжен да зачете решението на органа по поземлената собственост, което има конститутивно действие и което е достатъчно, за да легитимира ищеца като собственик към настоящия момент. Задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК е константна, че ответникът, срещу когото е предявен иск за собственост, основан на реституция по ЗСПЗЗ, може да противопоставя само собствени права, които изключват тези на ищеца, и не може да възразява, че същият не е правоимащ, щом самият ответник не твърди това за себе си- така например Решение № 194 от 21.04.2012 г., гр.д.№ 834/11 г., І г.о. и Решение № 371 от 19.10.2010 г., гр.д.№ 1224/09 г. на ІІ г.о. Неправилни се явяват и изложените в обжалваното въззивно решение мотиви, според които наследниците на М. В. С. не са в състояние да се легитимират като собственици на възстановения им имот, тъй като в нарушение на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ към решението за възстановяване на собствеността не е приложена скица, заверена от органа по поземлената собственост, и следователно административният акт няма значението на констативен нотариален акт за собственост по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ. Така възприетото от въззивния съд се намира в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не следва да се абсолютизира като изискване за действителност на решението на органа по поземлената собственост. Скицата е условие за индивидуализиране на възстановения имот, но същият е достатъчно индивидуализиран, ако в решението е посочен неговия номер по кадастрален план или номер по действащия към постановяване на решението устройствен план /Решение № 219 от 20.05.2011 г., гр.д.№ 807/10 г., І г.о./. В същия смисъл е и Решение № 93 от 07.06.2013 г., гр.д.№ 883/12 г., ІІ г.о., според което липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин. Това е така, тъй като изискването за скица, която да бъде приложена към решението /независимо при коя редакция на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ е издадено/ не е самоцелно, а е предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например посредством текстовата част на решението или чрез удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, липсата на такава не се отразява на валидността на административния акт. Доколкото в конкретния случай възстановената част от имот пл.№ 519, а именно 1 120 кв.м. от същия, подлежи на идентифициране посредством удостоверението и скицата по чл.13 ППЗСПЗЗ, към които решението препраща, следва да се приеме, че същото е валидно като обективиращо властнически акт за възстановяване на собствеността върху имот, чиито стари реални граници са възстановими по смисъла на чл.18б ЗСПЗЗ.
Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение на СГС се явява неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която е уважена исковата претенция за собственост на наследниците на П. Г. А. за 950 кв.м., попадащи в УПИ ХVІ-210 от кв.14, като вместо него бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което искът за собственост за този имот, възстановен валидно в полза на лицата по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора ищците следва да заплатят на ответниците направените от тях разноски за трите съдебни инстанции съобразно отхвърлената част от иска, а именно сумата 1 490,11 лв. за държавни такси, адвокатско възнаграждение и депозити за вещи лица, както и ответниците да заплатят на ищците тези им разноски съобразно уважената част от иска, а именно сумата 340,99 лв. /чл.78, ал.1 и 3 ГПК/.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 357/ 16.01.2013 г. по гр.д.№ 3773/06 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 01.08.2006 г. по гр.д.№ 1622/05 г. на СРС, 44 състав, с което са уважени предявените от М. П. П. и И. Г. А. против Г. С. М. /починал в хода на въззивното производство и заместен от правоприемниците си В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М./ положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./- за признаване правото на собственост на ищците върху 170 кв.м., представляващи част от стар имот с пл.№ 519, попадащи в УПИ Х-210 от кв.14 по плана на [населено място], в.з.”К.”- І част.
ОТМЕНЯ Решение № 357/ 16.01.2013 г. по гр.д.№ 3773/06 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 01.08.2006 г. по гр.д.№ 1622/05 г. на СРС, 44 състав, с което са уважени предявените от М. П. П. и И. Г. А. против Г. С. М. /починал в хода на въззивното производство и заместен от правоприемниците си В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М./ положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./- за признаване правото на собственост на ищците върху 950 кв.м., представляващи част от стар имот с пл.№ 519, попадащи в УПИ ХVІ-210 от кв.14 по плана на [населено място], в.з.”К.”- І част, както и в частта за разноските, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ положителните установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./, предявени от М. П. П. и И. Г. А. против В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М.- за признаване правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници по закон на П. Г. А., на основание договор за покупко-продажба от 22.02.1960 г., сключен с ТКЗС „В.”- [населено място], върху следния недвижим имот: 950 кв.м., представляващи част от стар имот с пл.№ 519, попадащи в УПИ ХVІ-210 от кв.14 по плана на [населено място], в.з.”К.”- І част.
ОСЪЖДА М. П. П. и И. Г. А. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М. сумата 1 490,11 лв. /хиляда четиристотин и деветдесет лева и единадесет стотинки/ разноски за трите съдебни инстанции.
ОСЪЖДА В. К. М., Н. Г. К. и Р. Г. М. на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплатят поравно на М. П. П. и И. Г. А. сумата 340,99 лв. /триста и четиридесет лева и деветдесет и девет стотинки/ разноски за трите съдебни инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: