Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
гр. София, 27 февруари 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1130 по описа за 2017 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия З. К. Б. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 188 от 16.08.2017 г, по ВНОХД № 437/16, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Смолян, № 11 от 27.06.2016, по НОХД № 50/16.
С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че за периода от началото на 1999 г до месец май 2010 г в [населено място], като физическо лице без съответно разрешение / лиценз, издаден от БНБ /, е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като е предоставял кредити срещу лихва на различни лица, както следва: С. Т. Д., Т. Г. Б., Р. Г. Н., С. Я. Х., С. Р. М., П. И. Д., С. Ц. К. и Г. Б. Г., като с деянието са им причинени значителни вреди, на обща стойност 35 781, 75 лв, и деецът е получил значителни неправомерни доходи, възлизащи на същата стойност, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 252, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, глоба от 6 000 лв, и конфискация на следното имущество, подробно индивидуализирано в присъдата: жилищен имот в [населено място], със застроена площ 119, 18 кв. м, и лек автомобил „марка”, ДК№ /рег. номер/. Със същата присъда, на основание чл. 53 НК, подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата 35 781, 75 лв, която сума представлява равностойността на придобитите от престъплението неправомерни доходи.
С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че незаконосъобразно св. Х. е конституиран като частен обвинител, че правото на защита на подсъдимия е нарушено с отказа на съда да уважи негови доказателствени искания / относно изслушване на допълнителна счетоводна експертиза, която да даде заключение, като ползва събраните в съдебната фаза гласни доказателства/, че доказателствените изводи са изведени в нарушение на процесуалните изисквания, че гласните доказателства са оценени превратно: неправилно е дадена вяра на свидетелските показания, депозирани на досъдебното производство, за сметка на тези от съдебната фаза, че липсват надеждни доказателства за обстоятелството, че са уговаряни лихви, че само св. Х. е поддържал показанията си от досъдебното производство, което е обяснимо предвид данните за влошените му отношения с жалбоподателя, че невярно са интерпретирани писмените доказателства / записи на заповед, нотариалните актове, гражданските дела между кредитора и някои от длъжниците /, както и заключенията на счетоводните и графологичните експертизи, че осъждането не почива на стабилна доказателствена основа, че материалният закон е приложен неправилно, че не са изпълнение признаците на състава на престъплението, за което жалбоподателят е осъден, алтернативно, че деянието би могло да се квалифицира по чл. 252, ал. 1 НК, че наложеното наказание е явно несправедливо.
С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане, за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление или за смекчаване на наказанието, респективно, за отмяна на чл. 53 НК.
В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.
Жалбоподателят моли жалбата да бъде уважена.
Частният обвинител Х. или негов представител не участват в касационното производство.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.
На първо място, неоснователно се възразява срещу участието на св. Х. в качеството му на частен обвинител в процеса. Съдът законосъобразно го е конституирал като страна, на основание чл. 76 НПК, като е съобразил, че посоченият свидетел е пострадал от престъплението, предмет на наказателното производство, който е претърпял съставомерни имуществени вреди. Ето защо, като е допуснал св. Х. да встъпи в процеса като частен обвинител, съдът правилно е приложил процесуалния закон, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде споделено.
На следващо място, неоснователно се твърди, че правото на защита на подсъдимия е нарушено с отказа на съда да изслуша допълнителна счетоводна експертиза, основана на свидетелските показания от съдебната фаза. Известно е, че е недопустимо да се назначава експертиза по правен въпрос, а, в случая, поставеният от защитата въпрос е изцяло правен и той се свежда до това: дали да бъде дадена вяра на свидетелските показания от съдебната фаза, че заемите са отпускани, без да е уговаряна лихва. Ето защо, правилно съдът е отказал да допусне поисканата експертиза, която изначално е недопустима и като такава не би могла да бъде част от годната доказателствена съвкупност. От друга страна, не всеки отказ на съда да уважи доказателствено искане на подсъдимия представлява нарушение на правото на защита, а само такъв, който обективно повлиява негативно на комплекса от правни възможности, гарантирани от процесуалния закон за противопоставяне срещу предявеното обвинение. В случая, по делото са изслушани свидетели по искане на защитата и му е осигурена възможност да представя доказателства срещу обвинението, поради което не може да бъде споделено оплакването за допуснато нарушение на правото му на защита.
На следващо място, въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 14 НПК и е анализирал доказателствата в съответствие с процесуалните изисквания, при което е извел верни доказателствени изводи. Обстойно е мотивирано становището, че заслужават доверие показанията на свидетелите, дадени от тях на досъдебното производство пред съдия, надлежно приобщени, които са ясни, последователни и логични, и кореспондират на писмените доказателства / записи на заповед, материалите от водените граждански дела, нотариални актове /, респективно, на експертните изводи, залегнали в графологичните експертизи. Вярно е, че част от свидетелите са променили показанията си в съдебната фаза, като декларативно са заявили, че са получили от подсъдимия заеми без лихва, но правилно тези твърдения не са кредитирани, а са оценени като резултат на значителния период от време, довел до заличаване на спомена за събитията. След прочитане на показанията им от досъдебното производство, дадени пред съдия, свидетелите не са отрекли истинността на казаното тогава, а и при разпитите им в съдебната фаза е станало ясно, че са върнали сума, по-голяма по размер от тази, която са получили. Следователно, прецизният анализ на свидетелските показания е обусловил верният извод, че задължението е включвало лихва, макар и свидетелите да не са го формулирали по този начин пред съда. Показателен в тази насока е случаят със св. Н., а именно: Тя е получила заем от 5 000 лв, които е върнала по банков път. Въпреки това, подсъдимият е завел срещу нея изпълнително дело, въз основа на записа на заповед, за 5 000 лв, които свидетелката е заплатила отново в хода на изпълнителното производство. Ако би било вярно, че заемът е безлихвен, необяснимо е завеждането на изпълнително дело срещу нея вместо връщане на записа на заповед, особено, като се има предвид, че спор по плащането на главницата не би могъл да възникне, след като е платена по банков път. Ето защо, правилен е изводът на въззивната инстанция, че следва да бъде дадена вяра на показанията, депозирани от свидетелите на досъдебното производство пред съдия, надлежно приобщени, които влизат в неразривна логическа верига с писмените доказателства, съвкупно очертаващи създадената престъпна схема на действие, а именно: Подсъдимият е станал известен с това, че отпуска заеми срещу лихва, като лихвата е уговаряна винаги само устно, а документ е съставян само за главницата, като длъжникът е подписвал запис на заповед. Договори за заем не са съставяни, както и не са изготвяни разписки за сумите, платени в брой / на ръка / на подсъдимия. Впоследствие кредиторът завеждал изпълнителни дела, въз основа на записите на заповед, и по този начин постигал удовлетворение за цялото вземане, състоящо се от главница и лихва. В тази насока са показанията на св. Н., св. Н., св. С., св. Б., св. М., св. К., св. Г., св. Х., св. Д., св. Д., описващи идентичен механизъм на получаване на заемите и издължаване на получените суми. Кредитираните доказателствени източници опровергават обясненията на подсъдимия, че е давал заеми без лихва, защото е искал да направи услуга на свидетелите, които са имали материално затруднение. Твърденията на подсъдимия в този смисъл са верни по отношение на заемите, отпуснати на св. Х. и св. П., но в тази част на обвинението подсъдимият е оправдан, което е още един аргумент в подкрепа на това, че гласните доказателства са интерпретирани вярно. На следващо място, неоснователно се възразява срещу оценката на счетоводните експертизи / изработени по свидетелските показания /, които имат само спомагателно доказателствено значение, тъй като съществено за изхода на делото са показанията на заемополучателите, писмените доказателства, имащи отношение към инкриминираните сделки, и изводите на графологичните експертизи, които им кореспондират. Що се отнася до показанията на св. Х., те са обсъдени прецизно и детайлно и са кредитирани, тъй като се вписват в контекста на останалите доказателствени източници, подкрепящи обвинителната теза. Съобразено е, че между св. Х. и жалбоподателя са създадени влошени отношения, но правилно този факт е оценен като ирелевантен за изхода на делото, доколкото показанията на свидетеля не са единствени и определящи за осъждането на подсъдимия, а представляват само елемент от доказателствената съвкупност, на която почива осъждането.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти обуславят съставомерност по чл. 252, ал. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 251, ал. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Изяснено е, че подсъдимият като физическо лице е осъществявал банкова дейност, за която се изисква надлежно разрешение, с каквото не е разполагал. За период от близо десет години е успял да реализира значителен неправомерен доход, който възлиза на 35 781, 75 лв, която стойност покрива критерия „значителни неправомерни доходи” по смисъла на чл. 252, ал. 2 НК. В същото време, по отношение на кръга от пострадали е налице елементът „значителни вреди”, който се определя от стойността на предмета на престъплението. Ето защо, вярната квалификация е по чл. 252, ал. 2 НК, откъдето следва, че липсва основание за преквалификация на деянието по чл. 252, ал. 1 НК, а искането на защитата за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление не може да бъде уважено. Не може да бъде уважено и искането за оправдаване на подсъдимия, тъй като липсва хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / подсъдимият не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 55 НК, като са отчетени многобройни смекчаващи обстоятелства, сред които с приоритетно значение е изтеклият продължителен срок на наказателното производство. В същото време, правилно е отдадено дължимото значение на завишената степен на обществена опасност на деянието, която произтича, от една страна, от спецификата на престъпното поведение, при което е имало злоупотреба с правото на удовлетворение по записите на заповед, а, от друга страна, от значителния брой на пострадалите лица, както и от продължителния период на „лихварската” дейност. Съобразени са и целите по чл. 36 НК, в какъвто аспект е прието, че е необходимо да бъдат наложени и наказанията „глоба” и „конфискация”, които биха способствали за поправяне на осъдения и биха изиграли своята превантивна роля по отношение на останалите членове на обществото. Законосъобразно е приложен чл. 53, ал. 2, б. „б” НК, тъй като посочената хипотеза е налице. В резултат на извършеното престъпление подсъдимият е придобил имущество, което подлежи на отнемане, при условията на чл. 53 НК. В случая, доколкото това имущество липсва, е присъдено деецът да плати неговата равностойност, възлизаща на стойностния размер на предмета на престъплението, а именно: 35 781, 75 лв. При положение, че нормата на чл. 53 НК е приложена правилно, липсва процесуална възможност за отмяна на въззивния акт в частта относно приложението на този текст, а искането в тази насока не може да бъде уважено.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че определеното на жалбоподателя наказание отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за смекчаване на наказателноправното му положение не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 188 от 16.08.2017 г, по ВНОД № 437/16.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: