1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 390
София,07.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев
ЧЛЕНОВЕ: К. МАРКОВА
Цветинка Пашкунова
при участието на секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н.д № 372/2010год.
Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане от защитника на задочно осъдения С. Ц. Т., понастоящем в затворническо общежитие „Казичене”-гр. София, за възобновяване по нохд № 210/2002 г. /неправилно посочена в искането – 2020 г. / на Софийски градски съд. Има за предмет влязлата в сила присъда № 47 постановена на 10.03.2005 год. Основанието за направеното искане е по чл. 423, ал. 1 от НПК – осъденият не е участвал в наказателното производство, като по този начин е нарушено правото му на защита, както и явна несправедливост на наказанието, в аспекта на изискването за разглеждане на делото в „разумен”срок. Съобразно доводите на защитата се иска отмяна на влезлия в сила съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, или алтернативно –изменяване на присъдата и намаляване на наказанието.
В съдебно заседание защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него доводи.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че направеното искане следва да се остави без уважение, тъй като не са налице визираните в него основания за възобновяване на делото.
Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните, направените искания и провери присъдата, за да се произнесе в пределите на правомощията по чл. 425, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 от НПК, съобрази следното:
С посочената влязла в сила присъда, потвърдена с решение № 49/23.02.2006 год. по внохд № 1271/2005 г., на Софийския апелативен съд, 5-ти наказателен състав, искателят е бил признат за виновен в извършено през периода от 10.01.1993 год. до 12.01.1993 год. в съучастие като съизвършител с други пет наказателноотговорни лица престъпление по: чл. 256, ал. 2, във вр. ал. 1/отм./, във вр. 199, ал. 1, т.т. 1 и 2, вр. чл. 198, ал. 1, във вр чл. 26, ал. 1 НК и осъден на пет години лишаване от свобода, като му е определен първоначален”Общ” режим за изтърпяване на наказанието.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК от определеното наказание е приспаднато времето, през което Т. е бил задържан по мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 07.03.1996 год. до 04.04.1996 год.
По отношение на С. Т. присъдата е постановена в производство по чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 3, б.”а” от НПК/отм. / и спрямо него не е проверявана по касационен ред.
В Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК, са посочени две кумулативни основания при наличието, на които може да бъде допуснато възобновяване на наказателното производство: искането да бъде направено в шестмесечен срок от узнаването на влязлата в сила присъда и осъденият да не е участвал в наказателното производство срещу него.
От данните по делото освен твърдението на осъдения, че е узнал за постановената срещу него и влязла в сила присъда на 08.04.2010 год., когато е бил задържан в изпълнение на същата на Аерогара-София други данни няма. Затова, съставът на Върховния касационен съд приема, че искането за възобновяване на наказателното дело е подадена в срока по чл. 423, ал. 1 от НПК, но по същество то е неоснователно.
На първо място, неверен е доводът от защитата, че липсва досъдебното производство, защото под № 236/1996 год. на ССл.С, със седем тома, то е приложено към нохд № 210/2002 год. по описа на СГС и е заедно с искането за възобновяване на същото дело.
Именно от досъдебното производство е видно, че осъденият Т. е знаел и е участвал в наказателното производство водено срещу него за извършеното престъпление от „общ“ характер. Това участие се установява по безспорен начин от приложените на л. 61, 62, 94-95 от т. 1, л. 136 от т.2, л.18-22, от т. 5, л.17-20, л. 45, л.47-48, л.72, от т.7 на досъдебното производство, протоколи за привличане като обвиняем, за разпити, за проведени очни ставки и предявяване на събраните доказателства, в присъствие на упълномощен от него защитник. Взета му е била и мярка за неотклонение”Задържане под стража”, изменена по-късно в парична гаранция.
Първоинстанционният съд е изпълнил прецизно процедурата, която е действала към 2002 г., даваща му правото да започне разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимия Т.-чл. 268, ал. 3 от НПК/отм./.
На 08.05.2002 год. осъденият Т. лично получил обвинителните книжа, а в последствие е участвал и в съдебното производство с упълномощения от досъдебното производство адв. С. от С. на проведените съдебни заседания на 10.09.2002 год., 04.11.2002 год., 02.12.2002 год., 10.02.2003 год., 09.04.2003 год. /когато в хода на съдебното следствие заявил, че няма да дава обяснения/, на следващите дати на съдебните заседания- 10.06.2003 год., на 07.10.2003 год. на 15.12.3003, на 09.03.2004 год. и на 15.05.2004 год., когато разглеждането е било отложено за 07.07.2004 год. На последната дата Т. не се явил. Защитникът му заявил, че е разговарял със съпругата на подзащитния си, която го уведомила, че той не може да се яви, тъй като внезапно е заболял. Това станало причина разглеждането на делото да бъде насрочено за разглеждане на 01.10.2004 год., с поето задължение от страна на адв. С. да уведоми Т. за следващото заседание. С резолюция от 02.09.2004 год. делото е било пренасрочено за разглеждане на 20.10.2004 год. от 13.30 часа, на която дата С. заявил, че няма връзка с клиента си и не знае причината за неявяването му, въпреки че е разговарял със съпругата му и я уведомил за заседанието. Няколкократните опити да бъде призован лично от адреса, който е посочил за постоянно местопребиваване в гр. София и от адреса по адресна регистрация не са дали резултат.
На 10.03.2005 год. при условията на чл. 268, ал. 3, т. 1 от НПК/отм./ по отношение на Т., в присъствието на защитника му и с негово съгласие, съдът е продължил разглеждането на делото, като в мотивите на определението посочил, че отсъствието на Т. няма да затрудни разкриването на обективната истина, с оглед направеното от него, пред съда изявление, че не желае да дава обяснения по делото. След приключване на съдебното следствие съдът обявил присъдата си.
Въззивното производство се е развило по жалби срещу присъдата от всички подсъдими, като за Т., жалбата е подадена от адв. С.. В това производство, при щателното издирването на подсъдимия Т. за призоваване в съдебно заседание, съдът получил справки, че той не се задържа под стража в следствените арести, не търпи наказание „лишаване от свобода” в затворническите общежития и няма нова адресна регистрация. С уведомителни писма от Директора на НС”Гранична полиция”/л.25, л. 91 от в.н.о.х.д./, съдът е бил уведомен, че Т. е напуснал страната още на 06.07.2004 год. през Г. Аерогара София, с дестинация-Кралство И.. Сходна по съдържание е й справката от Н-к сектор „БДС”-СДВР/ л. 20 от н.о.х.д./, в която е отразено, че не са налице данни издирваното лице да се е завърнало обратно. При това положение съдът намерил, че са налице условията за даване ход на делото във въззивното производство, разгледал го и постановил решение № 49/23.02.2006 год., с което потвърдил присъдата. Това решение като непроверявано по касационен ред спрямо Т. влязло в сила, след изтичане срока за обжалването му.
Решаващо условие за отмяна на присъди по реда на чл. 423, ал. 1 и сл. НПК, постановени по реда на задочното производство е осъденият да не е знаел за образуваното, проведено и завършило с постановяване на осъдителна присъда наказателно производство. Незнанието следва да се дължи на причини, които не са свързани с укоримо процесуално поведение на осъдения, като страна в процеса. Когато сам се е поставил в такова състояние, защото се е укривал или редовно призован, не е пожелал да участвува в производството, осъденият не може да реализира процесуалното си право да иска отмяна по реда на възобновяването на постановената присъда. Приемането на противната теза води до злоупотреба с правото на защита, каквато цел законодателят не е имал при създавате на института по глава ХХХІІІ НПК.
Посочените изисквания на закона не са налице по отношение на присъдата, предмет на касационна проверка. Установено е, че по време, когато е издирван, за да се осигури явяването му пред първоинстанционния съд и се продължи разглеждането на делото в стадия на съдебното следствие, Т. е преминал границата на Република България, без да уведоми за това първоинстанционния съд. От изложеното следва, че продължаването на започналото съдебното следствие в отсъствие на искателя не е станало, поради нарушаване на процесуални задължения от страна на съда, разгледал делото и постановил присъдата. Незнанието на този стадии от наказателния процес от страна на искателя, завършил с постановяване на присъда, се дължи единствено на извършено от него нарушение на чл. 59, ал. 2 НПК/отм./. Затова обстоятелството, че сам се е поставил в положение на невъзможност да реализира правата си по чл. 51 от НПК/отм./, като организира защитата си, чрез лично участие в съдебната фаза на процеса, за които несъмнено е бил наясно, че се води, не може да бъде основание за отмяна на постановения съдебен акт по реда на възобновяването по чл. 423, ал. 1 от НПК.
На полето на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т.2 от НПК съдът не е допуснал процесуално нарушение свързано с ограничаване правото на защита на искателя, защото след като последният по причини изложени в предходната част, не се е явил да проведе лично защитата си, тя е осъществена от упълномощения от него защитник, който е участвал в извършването на всички съдопроизводствени действия довели до постановяване на присъдата.
Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. То е индивидуализирано в рамките на минимума, предвиден в материално-правната норма, след отчитане на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Липсват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, които да дават основание за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК и налагане на по-ниско по размер наказание лишаване от свобода.
При индивидуализиране на наказателната санкция на С. Т. – ПЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода, първостепенният съд и въззивният съдебен състав са отчели конкретиката на инкриминираното деяние, обективните престъпно-съставомерни признаци – време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда и настъпилия вредоносен резултат, обективиран в стойностните параметри на предмета на престъплението; данните за личността на дееца, както и поведението на Т. на досъдебното производство, с което е допринесъл в голяма степен за изясняване на фактическата обстановка по делото.
Правилно първостепенният съд и въззивната инстанция са съобразили изтеклия период от време от извършване на инкриминираното престъпно деяние до неговото санкциониране. Отчитайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и Върховния касационен съд, те обосновано са приели, че както за останалите съподсъдими, така и за Т. следва да бъдат определено по-леко наказание, което да компенсира продължителността на наказателния процес и произтичащите от това негативи по отношение гарантираното му от чл. 6, т.1 ЕКПЧ, право на разглеждане на обвинението в „разумен срок“. В. това мотивира касационната инстанция да заключи, че определената наказателна санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок, равняващ се на предвидения за престъплението минимум е съответна на обществената опасност на престъплението и със същото ще бъдат постигнати целите на индивидуалната и генерална превенции. Затова, определеното по размер наказание не сочи за явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. ал. 5, т. 1 от НК.
По изложените съображения касационната инстанция намира, че искането на осъдения Т. е неоснователно и следва да се остави без уважение, тъй като не се налице релевираните в него основания за възобновяване на нохд № 210/2002 год. и отмяна/изменяване/ на постановената спрямо него присъда № 47/10.03.2005 год.
Водим от гореизложените съображения, Върховният касационен съд, състав на 3-ро наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Ц. Т. за възобновяване на наказателно дело № 210/2002 год. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: