Р Е Ш Е Н И Е
№ 44
Гр. София, 17 юни 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП А. ЛАКОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1133/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от подсъдимия А. Д., чрез упълномощения защитник, адв. Р. В. срещу въззивно решение №173/17.09.2018 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по в.н.о.х.д. № 239/2018 г., с искане да се отмени в гражданската му част, поради неправилно приложение на материалния закон и да се постанови ново решение, с което да се отхвърли предявеният срещу подсъдимия граждански иск, като погасен по давност.
В жалбата се оспорва извода на въззивния съд относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за гражданската претенция, предявена срещу подсъдимия. Застъпва се тезата, че съгл. чл.114, ал.3 от ЗЗД, давността тече от датата на откриване на дееца, която не е 08.03.2013 г., както е приел въззивният съд – от привличане на същия в качеството на обвиняем, а по – ранна дата, 20.01.2009 г., когато на подсъдимия е бил връчен данъчно-ревизионния акт / ДРА/. Посочва се, че ДРА е влязъл в сила на 03.02.2009 г., но въпреки това данъчните органи са бездействали и не са предявили претенцията си за това вземане, което е извършено едва при образуването на настоящото наказателно производство. Защитата счита, че от доказателствата по делото за датата на връчване на ДРА на подсъдимия и предвид обстоятелството, че данъчно-задълженото лице е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, деецът е бил открит още с връчването на този акт. С оглед горното, намира, че след като гражданския иск срещу подсъдимия е предявен в съдебно заседание на 04.02.2016 г., вземането е погасено по давност, на осн. чл.110, вр. чл.114, ал.3 от ЗЗД и неприлагайки тези норми при своевременно и изрично направено възражение за изтекла давност, въззивният съд е нарушил материалния закон.
В жалбата се оспорва и размера на причинените с деянието вреди, както и авторството на подсъдимия, като се акцентира върху подаването на процесните данъчни декларации чрез пълномощник.
В писмено допълнение/ наречено бележки / към касационната жалба на защитата, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК се излагат допълнителни съображения в подкрепа на направеното с жалбата искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения граждански иск. Сочи се, че ДРА е бил изготвен и връчен на подсъдимия, при условията на действащата към този момент разпоредба на чл.32, ал.6 от ДОПК, като това е момента, от който същият е станал известен, респективно и началния момент на погасителната давност. Както и че моментът на откриване на дееца не винаги съвпада с привличането на лицето като обвиняем, тъй като въпросът е фактически, а не правен. В допълнението се прави искане за присъждане на разноски пред ВКС.
Срещу касационната жалба на подсъдимия е постъпило възражение от гражданския ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата, чрез процесуалния му представител, с което се оспорва същата като неоснователна. В същото се сочи, че правилно въззивният съд е приел, че давността за погасяване на гражданската претенция на държавата срещу подсъдимия е започнала да тече от привличането на лицето като обвиняем, поради което не е изтекла и е уважил предявеният граждански иск, който е доказан по основание и размер.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д., нередовно призован не се явява. Представлява се от упълномощения защитник, адв. Р. В.. По отношение на подсъдимия Д., делото е разгледано при условията на чл.353, ал.3, пр.2 от НПК, тъй като не е намерен на посочения от него адрес за призоваване.
Пред настоящата инстанция, упълномощеният защитник на подсъдимия Д. поддържа касационната жалба в гражданската й част, като сочи, че в наказателната част присъдата на първият съд е влязла в сила. Акцентира върху началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за предявения спрямо подзащитния му граждански иск, което е датата на връчване на ДРА и счита, че претенцията на държавата е погасена по давност.
Прокурорът от ВКП, пред касационната инстанция намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и моли да се остави без уважение, поради неизтекла погасителна давност за предявения граждански иск, който основателно е уважен.
Гражданският ищец, редовно уведомен не изпраща представител пред ВКС.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и като взе предвид доводите на страните от съдебно заседание и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 66/ 16.06.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 1047/2015 г. на Варненски окръжен съд, НО подсъдимият А. В. Д. е признат за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление в периода 14.01.2004 г. – до м. 03.2005 г. в [населено място], в качеството си на управител и собственик на „фирма“, избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 37 680.03 лв. за данъчни периоди м. декември 2003 г. и м. януари 2004 г., като подал до ТДД- Варна справки-декларации по ЗДДС № 0304-641524/14.01.2004 г. и № 0304-612544/16.02.2004 г., в които потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по неосъществени сделки с „фирма“ по седем броя фактури, подробно описани в присъдата и избегнал плащането на данъчни задължения за 2003 г. в размер на 790 737.52 лв. и за 2004 г., в размер на 511.31 лв., в особено големи размери, като не подал годишни данъчни декларации за данъчни години 2003 г. и 2004 г., които се изискват по чл.51 от ЗКПО /отм/, като общият размер на данъчните задължения е 828 928.86 лв., поради което и на осн. чл.257, ал.1, вр. чл.255, ал.1, пр.1 и 2, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
Със същата присъда на осн. чл.68, ал.1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието на подсъдимия Д., наложено с по н.о.х.д. № 4404/2002 г., по описа на Варненски районен съд, а именно – лишаване от свобода за срок от три години.
С присъдата на окръжния съд е отхвърлен предявения срещу подсъдимия граждански иск от Министъра на финансите като представляващ Държавата.
Подсъдимият Д. е бил осъден да заплати и разноските по делото.
С въззивно решение № 271/13.12.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 359/2016 г., на Варненски апелативен съд, НО присъдата на Варненския окръжен съд, № 66/16.06.2016 г., по н.о.х.д. № 1047/2015 г. е била изменена в гражданската й част, като по отношение на подсъдимия Д. е бил уважен предявеният спрямо него граждански иск и същият е бил осъден да заплати в полза на Министъра на финансите, като представляващ Държавата, сумата от 828 928.86 лв., представляваща обезщетение за причинените от деянието по чл.257, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на довършване на деянието до окончателното изплащане на сумата, както и съответната държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 33 157.15 лв.
В останалата част присъдата е била потвърдена.
С решение на ВКС, 2-ро НО, № 96/08.06.2017 г. , постановено по н.д. № 208/2017 г., решение № 271/13.12.2016 г., по в.н.о.х.д. № 359/2016 г., на Варненски апелативен съд е било отменено спрямо подсъдимия Д. в гражданско-осъдителната му част и делото е било върнато за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд. В останалата наказателна част решението на въззивния съд е оставено в сила.
При новото разглеждане на делото, с решение № 275/09.11.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 227/2017 г., на Варненски апелативен съд, присъдата на Варненския окръжен съд, № 66/ 16.06.2016 г., по н.о.х.д. № 1047/2015 г. е била потвърдена изцяло в гражданската й част.
С решение № 57/26.06.2018 г., на ВКС, 2-ро НО, постановено по н.д. № 40/2018 г. , решение № 275/09.11.2017 г., по в.н.о.х.д. № 227/2017 г., на Варненски апелативен съд е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото от въззивния съд / трето по ред / е било постановено решение № 173/17.09.2018 г., по в.н.о.х.д. № 239/2018 г., на Варненски апелативен съд, с което е изменена присъдата на Варненския окръжен съд, № 66/ 16.06.2016 г., по н.о.х.д. № 1047/2015 г. в гражданската й част, като подсъдимият Д. е бил осъден да заплати в полза на Министъра на финансите, като представляващ Държавата, сумата от 828 928.86 лв., представляваща обезщетение за причинените от деянието по чл.257, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на довършване на деянието до окончателното изплащане на сумата, както и съответната държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 33 157.15 лв.
Настоящото касационно производство се движи по жалбата на подсъдимия Д. срещу третото въззивно решение, с което е изменена първоинстанционната присъда в гражданската й част, тъй като в наказателната част същата е влязла в сила срещу подсъдимия Д., тъй като е била потвърдена в тази й част с първото касационно решение.
Настоящото касационно производство е трето по ред и е образувано по жалба на подсъдимия.
Касационната жалба на защитата подсъдимия Д. е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Основният довод, изложен в подкрепа на наведеното с жалбата касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е наличието на изтекла погасителна давност относно вземането на гражданския ищец срещу подсъдимия. В тази връзка спорният по делото въпрос е, кой е началния момент, от който започва да тече давността за гражданската претенция на Министърът на финансите като представляващ държавата спрямо подсъдимия, като основанието на същата е извършеното от подсъдимия деяние по чл.257 от НК, тъй като основателността на предявения граждански иск не е оспорена.
Касационната инстанция намира, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, при установените по делото факти, че подсъдимият е автор на престъплението по чл.257 от НК, състоящо се в избягване плащането на дължими данъци в инкриминирания от обвинението период и размер. При тези данни предявената гражданската претенция има за предмет вземане, което е за непозволено увреждане, поради което давността относно същото, съгласно разпоредбата на чл.114, ал.3 от Закона за задълженията и договорите / ЗЗД / започва да тече от откриването на дееца. Текстът на чл.114, ал.3 от ЗЗД е бил подложен на задължително тълкуване с ТР № 5/05.04.2006 г. на ВКС по т.д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК, съгласно което за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. Следователно давността за предявения съвместно в наказателния процес граждански иск спира от момента на предявяване на гражданската претенция в рамките на този процес. Отделно от това в същото тълкувателно решение, въпросът от кой момент деецът следва да се счита за открит / за да се определи началния момент на давността при непозволено увреждане / е определен като фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия.
Подсъдимият Д. е бил привлечен в качеството на обвиняем по делото с постановление от 08.03.2013 г.
Гражданският иск срещу подсъдимия, на основание извършеното от него деяние по чл.257 от НК е предявен пред окръжния съд в съдебно заседание на 04.02.2016 г.
Въззивният съд е приел, че погасителната давност за вземането на Министъра на финансите като представляващ държавата срещу подсъдимия Д. е започнала да тече от момента на привличането на същия в качеството на обвиняем и че това е момента на откриването на дееца, поради което гражданският иск не е погасен по давност, тъй като до предявяването на иска не е изтекъл законовия пет-годишен давностен срок по чл.114, ал.1 от ЗЗД.
Съдът е изложил съображения в подкрепа на тезата си, че издаването на данъчно-ревизионен акт срещу еднолично търговско дружество, респективно влизането му в сила, не води до автоматичен извод за извършителя на деянието, с което е осъществено непозволеното увреждане, тъй като по този начин се ангажира само административно наказателната отговорност на собственика на търговското дружество, а не се определя автора на деянието, с което се увреждат данъчните права на държавата. В подкрепа на тезата си, апелативният съд уместно се е позовал на т.4 от ТР № 4/2016 г. на ОСНК на ВКС, съгласно което субект на данъчните престъпления от инкриминирания вид може да бъде „както физическото лице, представляващо по закон данъчно задълженото лице – търговско дружество/едноличен търговец, вписано в това му качество в търговския регистър, така и всяко друго физическо лице (пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице), което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец.“
ВКС споделя правните изводи на въззивния съд, че подсъдимият като носител на деликтна отговорност, в резултат на извършено данъчно престъпление, следва да се счита за открит с привличането му като обвиняем за същото престъпление, поради което давността за претенцията за обезвреда за вредите, настъпили от това престъпление започва да тече от този момент. Не може да се приеме за основателно възражението на защитата на подсъдимия, че давността в този случай е започнала да тече от влизането в сила на ДРА, издаден срещу подсъдимия в качеството му на едноличен собственик на търговско дружество, предвид установените по делото факти, че за процесния данъчен период той е упълномощил друго лице с правата на търговски пълномощник, включително и да подава декларации от името на притежаваното и управлявано от него дружество и обстоятелството, че ДРА е издаден за период по–дълъг от инкриминирания за престъплението по чл.257 от НК.
В този смисъл съдът е спазил задължителното тълкуване, дадено с ТР № 5/2006 г. на ВКС, че въпросът за давността при непозволено увреждане се решава съобразно установените по делото факти, които в настоящият случай определят датата на привличането на подсъдимия Д. в качеството на обвиняем за дата на откриването му като деец, извършил престъплението по чл.257 от НК / в същия смисъл са и Р № 135/21.07.2016 г. но 3-то НО на ВКС и Р № 66/29.03.2018 г. на 2-ро НО на ВКС/.
Доводите от жалбата, че ДРА е бил връчен на подсъдимия при условията на чл.32, ал.6 от ДПК / отм/ , поради което същият следва да се счита за открит от тази дата в качеството му на деликвент, не могат да бъдат споделени за основателни. Съгласно чл.32, ал.6 от ДПК / отм/ данъчният адрес на данъчните субекти, които не са физически лица се определя от седалището и адресът им на управление, вписани в регистър БУЛСТАТ. Обстоятелството, че ДРА е връчен на подсъдимия на този адрес е напълно ирелевантно спрямо деликтната му отговорност като извършител на данъчно престъпление, тъй като откриването му като деец не е на основание издадения ДРА, а на основание привличането му като обвиняем за това престъпление, при наличието на съответните законови предпоставки за повдигане на обвинение.
При установените данни, че гражданският иск, предявен в наказателния процес срещу подсъдимия Д. на деликтно основание за извършено от него данъчно престъпление по чл.257 от НК / присъдата за което в наказателната част е влязла в сила / не е погасен по давност, правилно въззивният съд е уважил същия до размера на причинените с деянието вреди, като в този смисъл е изменил присъдата на първия съд в гражданската й част.
С оглед изложеното, въззивното решение, с което е изменена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №173/17.09.2018 г. на Апелативен съд – Варна, по в.н.о.х.д. № 239/2018 г..
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: