Р Е Ш Е Н И Е
№ 198
Гр. София, 21 декември 2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 863/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подс. В. Й. Х. против присъда № 9/12. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 298/2016 год. по описа на Апелативен съд – Варна.
С жалбата се атакува частта от присъдата, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 219, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, приложен е Законът за амнистията, не му е наложено наказание и са му възложени направените по делото разноски. Релевирани са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и е направено искане за отмяна на присъдата в обжалваната част и за оправдаването му, а като алтернатива – за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на разноските, които е осъден да заплати. В допълнение към жалбата доводите са конкретизирани, като по отношение п. 3 от обвинителния акт се изтъква, че изводът на съда за съставомерност на деянието би бил правилен, само ако е установено, че той не е упражнил дължимия контрол върху лицето, натоварено да осъществява инвеститорски надзор, като в същото време въззивната инстанция не е съобразила, че касаторът не притежава специални знания в областта на строителството и не би могъл да установи дали действително са извършени актуваните строително-ремонтни работи. Във връзка с изводите по п. 4 от обвинителния акт се поддържа, че изводът за невъзможност две фирми да извършват едновременно ремонтни дейности в един и същ обект, е немотивиран и противоречи на събраните по делото доказателства. Направено е и възражение за изтекла давност за наказателно преследване. Възразява се срещу осъждането на подсъдимия да заплати разноски по обвинение, за което е оправдан.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Подс. В. Х. се солидаризира със становището на своя защитник и моли жалбата му да бъде уважена.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 8/17. 03. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 223/2015 год. Варненският окръжен съд е признал подс. В. Й. Х. за виновен в това, че в периода 01. 03. 2004 год. – 20. 12. 2007 год. в [населено място] в условията на продължавано престъпление, в качеството на длъжностно лице – управител на МБАЛ ЕООД – /населено място/ умишлено не е положил достатъчно грижи за ръководенето, управлението, стопанисването и запазването на поверената му работа и не е изпълнил служебните си задължения, произтичащи от договора за възлагане управлението на МБАЛ, от Наредбата за възлагане на обществени поръчки и от Закона за собствеността, като от деянията са настъпили значителни щети в размер на 77 177 лева за МБАЛ ЕООД – /населено място/, поради което и на основание чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода.
Със същата присъда подс. Х. е признат за виновен и в това, че в периода 23. 12. 2004 год. – 29. 12. 2005 год. в [населено място] в условията на продължавано престъпление, в качеството на длъжностно лице – управител на МБАЛ ЕООД – /населено място/ съзнателно сключил две неизгодни сделки и от това е произлязла значителна вреда за болницата в размер на 9 382,75 лева, поради което и на основание чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-лекото измежду така постановените наказания – две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл. 66 от НК за срок от три години.
Подс. Х. е осъден да заплати и разноските по делото в размер общо на 12 253,08 лева.
Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия и с присъда № 9/12. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 298/2016 год. по описа на Апелативен съд – Варна е отменен. Вместо това Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 219, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, включващо п. 2, п. 3 и п. 4 от обвинителния акт, като на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за амнистията не е наказан. Подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и за причиняване на вреди от престъплението по чл. 219, ал. 2 от НК за разликата над 29 321,34 лева.
Със същата присъда подсъдимият е оправдан изцяло по обвинението за престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
Първоинстанционният съдебен акт е изменен в частта относно дължимите от подсъдимия разноски, като последният е осъден да заплати 8 998,08 лева, представляващи разноски в досъдебното производство и пред първата инстанция и 1 136, 36 лева – разноски, направени в хода на въззивното съдебно следствие.
Касационната жалба е основателна, макар и не по съображенията, изложени в нея.
За да постанови присъдата си, апелативният съд е приел, че доказаното поведение на подсъдимия не може да бъде подведено под състава на чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, а осъществява този по чл. 219, ал. 2 от НК, тъй като установените в хода на въззивното съдебно следствие нови обстоятелства показват, че подсъдимият не е упражнил контрол върху дейността на други лица, на които е възложено управлението, разпореждането и отчитането на обществено имущество. В мотивите към съдебния акт е посочено, че не съществува процесуална пречка за това, тъй като се касае за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Контролираната инстанция декларативно е отразила и другата процесуална предпоставка за упражняване на правомощията по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, а именно да не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, но се е задоволила само да отбележи, че и тя е налице без да съобрази указанията, дадени от В(К)С в задължителната му съдебна практика.
Съгласно ТР № 57/84 год. на ОСНК, т. 2, за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението се говори, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил, а в т. 2 на ТР № 61/77 год. на ОСНК е прието, че изменението е съществено, когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита. Изложеното е задължавало въззивната инстанция да извърши задълбочена преценка дали с направената преквалификация на деянието не вменява на подсъдимия в отговорност нови факти, извън конкретно описаните в обвинителния акт, които не са му били известни като включени в обхвата на неговото обвинение и по които поради тази причина той не се е защитавал.
Във връзка с това апелативният съд е следвало да съобрази, че за разлика от безстопанствеността по чл. 219, ал. 1 от НК, при тази по ал. 2 деецът не причинява лично съставомерния резултат. В коментираната хипотеза вредите са последица от действията или бездействията на други лица, върху чиято дейност субектът на престъплението е длъжен да упражнява контрол по силата на нормативно вменените му права и задължения. Ето защо за съставомерността по чл. 219, ал. 2 от НК е необходимо да съществува друго лице, чиято деятелност може да има различни проявления, но във всички случаи, трябва да се установи, че от една страна, това лице е поставило началото на причинно-следствения процес, довел до вредоносния резултат, а от друга, че ако деецът е изпълнил възложените му от закона задължения за контрол, този процес не би се осъществил и вредоносен резултат не би настъпил. Предвид изложеното, с оглед ефективното упражняване на правото на защита е необходимо това друго лице да е индивидуализирано, да са установени конкретните му функции в съответната институция и тяхната обвързаност с обективно причинения вредоносен резултат (в този смисъл и Р. № 520/2007 год. по н. д. № 118/2007 год. на І н. о., Р. № 477/2008 год. по н. д. № 525/2008 год. на ІІІ н. о.). Без да бъдат предявени по съответния процесуален ред посочените обстоятелства е недопустимо подсъдимият да бъде признат за виновен по обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 2 от НК.
Внимателният прочит на обвинителния акт води до извод, че въззивният съд е бил поставен именно в такава ситуация. На стр. 2 и 3 от същия са изложени обстоятелства, отнасящи се до п. 2 от обвинението за безстопанственост, които са свързани със сключени от подсъдимия два договора от 17. 09. 2004 год. и от 08. 11. 2004 год. с един и същ предмет – извършване на ремонт на котел и отоплителна инсталация на МБАЛ –/населено място/, вследствие на което неправомерно е изплатена на изпълнителя сумата от 5 435,30 лева и на болницата е причинена вреда в размер на 6 897,30 лева.
Пак на стр. 3 подс. Х. е обвинен за това, че в нарушение на действащите нормативни актове по възлагане на обществени поръчки сключил два договора със [фирма] за извършване на строително-ремонтни работи в различни отделения на здравното заведение, като впоследствие е установено, че са актувани и заплатени дейности, които не са осъществени в действителност (п. 3 от обвинението за безстопанственост).
Отново на стр. 3 във връзка с п. 4 от обвинението по чл. 219 от НК в телеграфен стил е посочено, че на 20. 10. 2005 год. подсъдимият сключил договор със [фирма] с предмет ремонт в хирургично, вътрешно и детско отделение, като съгласно протокол № 8/10. 11. 2005 год. стойността му е 14 272 лева, а наред с това на [фирма] са изплатени 5300,07 лева за текущ ремонт на помещенията, ремонтирани от съконтрахента по договора от 20. 10. 2005 год.
Изложеното недвусмислено показва, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не са индивидуализирани лицата, чиято дейност във връзка с направените разходи за ремонт е следвало да бъде контролирана от подсъдимия. Не са посочени конкретните им задължения по повод ремонтните дейности. Не е отразено какви са точните им действия или бездействия, довели до настъпване на вреди за здравното заведение. В интерес на прецизността следва добросъвестно да се отчете, че при излагане на фактите, предмет на п. 3 от обвинението, прокурорът все пак е отбелязал, че инвеститорски надзор над строително-ремонтните работи бил осъществяван от свид. Л. В., но това обстоятелство не удовлетворява изискването за наличие на достатъчно известни на подс. Х. факти, даващи основание той да бъде признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 219, ал. 2 от НК без прокурорът да е упражнил правомощията си по чл. 287 от НПК. По отношение на останалите два пункта от обвинението липсва дори и този минимален и отново подчертано – крайно недостатъчен обем от факти.
Следващият въпрос, който следва да получи отговор с оглед така направените констатации, касае наличните пред настоящия съдебен състав процесуални възможности за отстраняване процесуалната незаконосъобразност на присъдата. Вярно е, че поначало касационната инстанция не осъществява цялостен служебен контрол върху въззивния съдебен акт и се произнася само по наведените от страните доводи. В случая касаторът, макар и общо, е заявил наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, с оглед на което е атакувал осъждането си по чл. 219, ал. 2 от НК, така че констатирането на посоченото процесуално нарушение само по себе си не влиза в драстично противоречие със спецификите на касационното производство. От друга страна ВКС е имал повод да посочи, че служебната намеса е допустима, когато се констатира наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила, както и когато се установят закононарушения, които съществено накърняват правнозащитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.). Настоящият случай попада в последната категория, тъй като на практика подсъдимият е признат за виновен и е осъден по непредявено фактическо обвинение в нарушение на основното му процесуално право по чл. 55 от НПК да бъде известен още преди постановяване на присъдата в какво престъпление е обвинен, за да може да организира адекватно защитата си. При това положение не съществува процесуална пречка за отмяна на присъдата касателно обвинението по чл. 219 от НК.
На последно място следва да бъде обсъдено дали е допустимо въззивният съдебен акт да бъде отменен само в частта, с която подс. Х. е признат за виновен по непредявено обвинение или отмяната следва да засегне и оправдаването му по първоначалното обвинение по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като от разрешението на този процесуален проблем зависи дали делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и какъв би бил предметът на въззивната проверка в този случай.
Вярно е, че в частта, с която В. Х. е оправдан по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, включително и поради несъставомерност на две от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност, присъдата на Варненския апелативен съд не е атакувана с протест на прокурора, а подсъдимият изразява недоволство само от признаването му за виновен по чл. 219, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Независимо от това обаче осъдителната и оправдателната части на въззивния акт са логически и функционално свързани предвид спецификата и правната конструкция на повдигнатото обвинение, поради което не съществува процесуална възможност за отмяната на съдебния акт само в частта, с която подс. Х. е признат за виновен по непредявено обвинение. Ето защо същата следва да засегне и неатакуваната с касационна жалба част от присъдата, касаеща оправдаването му по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да съобрази, че не е бил подаден касационен протест от прокурора срещу частичното оправдаване на подсъдимия, поради което е необходимо стриктно да бъде спазена забраната за влошаване положението на касатора.
С оглед този изход на делото останалите доводи в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон не следва да бъдат обсъждани. Единствено следва да се отбележи, че с оглед обстоятелството, че не може да приема нови фактически положения и е длъжен да се произнесе в рамките на установената от апелативния съд фактическа обстановка ВКС поначало не би могъл да оправдае Х. за престъплението, за което той е бил признат за виновен
По изложените съображения на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъда № 9/12. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 298/2016 год. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която подс. В. Й. Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 219, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, приложен е Законът за амнистията, не му е наложено наказание и са му възложени направените по делото разноски, както и в частта с която е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Апелативен съд – Варна в отменената част.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.