Р Е Ш Е Н И Е
№ 33
гр. София, 04 април 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари през 2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1281 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. Ф. И. срещу решение № 215 от 17.10.2017 г., постановено по ВНОХД № 258/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
С жалбата се претендира наличие на съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Отправено е искане за отмяна на въззивното решение и за пълно оневиняване на подсъдимия или за връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебното заседание пред настоящия състав подсъдимият и защитника му, редовно призовани, не се явяват.
Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна.
Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
С присъда № 15 ат 23.03.2017 г., постановена по НОХД № 324/2016 г., състав на Хасковския окръжен съд е признал подсъдимия И. Ф. И. за виновен в това, че през периода от м. февруари 2007 г. до м. април 2010 г. в [населено място] и [населено място], Хасковска област, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които е нужно такова разрешение, предоставяйки парични заеми срещу лихва на лицата П. К. М., Е. Д. С., С. Н. Р., С. К. Н., М. М. Н. и на Л. Г. С., като от тази дейност е получил значителни неправомерни доходи – в размер на 15 380,87 лева, поради което и на осн. чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. Постановено е и частично оправдаване на подсъдимия – за разликата от 15 380,87 лв. до 26 240,37лв., като общ размер на получените неправомерни доходи, както и по обвинението за предоставени в инкриминирания период парични заеми срещу лихва на лицата Н. Р. К., Р. И. К. и Г. Г. П..
Приложена е разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. „б“ НК. Присъдени в тежест на подсъдимия са направените по воденето на делото разноски.
С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е потвърдена.
Касационната жалба е неоснователна.
Преди всичко, направеното с нея искане за пълно оневиняване на подсъдимия не държи сметка за особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможност за касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Ето защо ВКС би могъл да оправдае подсъдимия само, ако тази фактология не сочи деянието да е извършено или ако не очертава признаците на престъпление. В случая това фундаментално за упражняването на правомощието по чл. чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК условие отсъства, доколкото от страна на въззивния съд е прието, че в периода от 2007 г. до 2010 г. периодично подсъдимият е предоставял при поискване различни по размер парични заеми в полза на различни граждани, уговаряйки с тях и допълнителни суми като лихва за използването на заетите пари и по този начин е реализирал доход от паричния капитал, с който е кредитирал лицата. От тези факти не следва извод нито за липса на извършени описаните в обвинителния акт еднородни деяния, за които подсъдимият е признат за виновен, нито може да се отрече характера им на части от една цялостна дейност, съставомерна по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК.
Отношение единствено към обосноваността на въззивния акт и съдържащата се в него оценка на доказателствата имат възраженията, че липсват доказателства, които да установят извършването на престъплението; че съдилищата са кредитирали свидетелските показания, прочетени на осн. чл. 281 НПК, а не обясненията на подсъдимия; че свидетелските показания противоречат на приобщените като писмени доказателства нотариални актове за покупко-продажба на недвижими имоти. С оглед на горепосочените ограничения пред правомощията на касационната инстанция, настоящият състав обсъди тези доводи единствено от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти. Извършената в тази насока касационна проверка не потвърждава претенцията за недостатъци в процесуалната дейност на контролирания съд.
По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на апелативния съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на първоинстанционната присъда. Този съд не е имал основания да не се съгласи с доказателствения анализ и с изводите на първата инстанция, доколкото те са основани на цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като са ползвани легални критерии и доколкото е налице коректност, правилност и последователност в разсъжденията на първостепенния съд, като изводите му за релевантните факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства и доказателствените източници, без да е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Същевременно прочитът на решението ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, а и наличие на извършена собствена цялостна проверка на правилността на първоинстанционната присъда. Този съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите, които са му позволили да подкрепи формулираното от ХОС убеждение за нивото на надеждност на показанията на разпитаните свидетели, вкл. и на дадените от част от тях в досъдебното производство и приобщени чрез техниката по чл. 281 НПК.
Що се касае до възраженията за безкритично кредитиране на свидетелски показания с доверие, за основаване на присъдата единствено на приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК свидетелски показания и решаване на делото при игнориране на обясненията на подсъдимия, те по същество са възражения за пороци при формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд от гледище на чл. 14 НПК (а не на чл. 16 НПК, както неправилно е посочено в жалбата). Констатирането на такива недостатъци в дейността на контролирания съд предопределя отмяна на оспорения акт и връщане на делото за ново разглеждане, но не и оправдаване на подсъдимия. В случая е по-важно обаче, че всяко от тези възражения е лишено от основания.
Дистанцирано от съдържанието на въззивното решение е оплакването, че процесът по формиране на убеждението на въззивния съд е протекъл при игнориране на обясненията на подсъдимия. Въззивният съд не само не е неглижирал съобщеното от подсъдимия, а изрично го е подложил на оценка от гледище на съдържанието му, на вътрешно-логическите му характеристики и съпоставяйки го с останалите доказателства, като е аргументирал отказа си да го акредитира с доверие (стр. 13 от решението). Това, че ПАС е отказал да признае достоверност на твърденията на подсъдимия не означава, че ги е пренебрегнал. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма, изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност. Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от въззивния съд при оценката на обясненията на подсъдимия.
Налице е задълбочено и всеобхватно проучване на свидетелските показания от двете предходни инстанции, съпътствано от добросъвестен и прецизен анализ на действителното тяхно съдържание и оценката им в тяхната взаимна връзка. Съдилищата са изложили аргументи, относими към смисловия и информационния капацитет на съобщеното от всеки от разпитаните свидетели, показващи извършена преценка за вътрешна и външна съгласуваност на твърденията им при стриктно спазване на правилата на формалната и аргументативната логика.
Лишено от основания е възражението, че убеждението на съдилищата по фактите е формирано въз основа единствено на показания, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. Възражението вероятно черпи основания от въведената с чл. 281, ал. 8 НПК забрана, която обаче в случая не е нарушена. Действително при формирането на осъдителните изводи на съдилищата са ползвани и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК свидетелски показания, получени в досъдебното производство в процедура по разпит, при която подсъдимият не е присъствал. Макар да са имали значение при доказването на релевантните факти, тези показания не са единствените, на които е базирано осъждането на И., нито са изиграли решаваща роля в това отношение. Т.напр. приобщените по този ред показания на свидетелите М., С., Н., С. и Р. по същество са дублирали показанията на същите лица при разпита им в досъдебното производство пред съдия, също прочетени на осн. чл. 281 НПК в хода на съдебното следствие, а отделно от това допринасят за уточняване основно на детайли от събитията, като по отношение на основните факти, свързани с това, че са получавали парични заеми от подсъдимия срещу лихва позицията им е последователна и в двете процесуални фази. От друга страна, към съдържанието на приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания съдилищата са подходили с повишено внимание, подлагайки ги на нужната задълбочена проверка и преценявайки внимателно качествените техни характеристики, като са съобразили факта, че те се допълват и от наличните по делото писмени доказателства, както и от резултатите от приложените специални разузнавателни средства. С оглед на всичко това няма нарушение на забраната по чл. 281, ал. 8 НПК.
Неоснователни са възраженията срещу направената от въззивния съд наказателно-правна оценка на установените по делото факти и срещу отказа му да възприеме противопоставените в това отношение аргументи на защитата: че за осъществяване на кредитирането като вид банкова дейност е нужно предоставените в заем парични средства да са получени чрез публично набиране на влогове; че набраните по този начин средства трябва да са с източник поне от 30 лица – вложители, за да е налице системност; че инкриминираната дейност на подсъдимия не може да бъде определена като такава по занятие. Същите възражения са били поставени на вниманието и на въззивния съд и той им е дал точен и обоснован отговор (стр. 14, 15 и 16 от въззивното решение). Съставът на ПАС, подобно на първоинстанционния съд, е извършил качествена и професионална съпоставка между наличния фактически материал и нормата по чл. 252, ал. 1 НК и след юридически точно нейно тълкуване, съобразено с правната теория и с практиката на ВКС (част от която коректно е цитирана в присъдата и във въззивното решение) е приложил закона точно. Настоящият състав може единствено да се присъедини към споделеното от съдилищата разбиране, че по смисъла на чл. 252, ал. 1 НК извършването на финансови сделки и в частност на банкови такива по занятие предполага от една страна множество еднородни деяния, които в същността си представляват извършване на професионална дейност от точно определен вид, а именно характерната за банкови и кредитни институции дейност по заемане на парични средства срещу лихва, която е със специална законодателна уредба и е поставена под разрешителен режим. От друга страна необходимо е намерение за получаване вследствие на тази дейност на постоянен доход, бил той основен или допълнителен, като израз на това намерение е уговарянето или получаването на лихва. Всяко от тези условия е налице по отношение на инкриминираната дейност на подсъдимия. Що се касае до особеностите на престъплението по чл. 252 НК като такова на системно извършване, те са изяснявани нееднократно в правната теория и в практика на ВКС и нямат отношение към специалната уредба на дейността на банките и кредитните институции, предвидена в ЗКИ, към която уредба неправилно насочва касационната жалба. В практиката си В(К)С приема, че за престъплението на системно извършване се изискват не по-малко от три деяния, между които има устойчивост и трайност (в този смисъл ТР № 3/71 г., ОСНК, р. VІІ, т. 3), като това условие в случая също е налично.
Противно на споделеното в касационната жалба разбиране, за да е налице извършване на банкови сделки по смисъла на чл. 252, ал. 1 НК, не е нужно деецът да е осъществил или да осъществява дейност по влогонабиране, нито е необходимо предоставените в заем парични средства да са с такъв произход, т.е. от влогонабиране. Неуместно поради това е позоваването на критериите за публично привличане на влогове, указани в § 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби към ЗКИ. Нормата на чл. 252, ал. 1 НК не поставя изискване деецът да покрива критериите за банка и кредитна институция по чл. 2, ал. 1 ЗКИ, каквото разбиране практически е прокарано в касационната жалба. За състава по чл. 252, ал. 1 НК е важно съдържанието на сделките да носи характеристиките на банково кредитиране, за което е типично според ЗКИ, че се извършва единствено от юридически лица – банкови и кредитни институции и е поставено под разрешителен режим, а не това деецът да извършва цялата дейност, характерна за тези институции.
С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от касатора съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 215 от 17.10.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 258/2017 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.