Р Е Ш Е Н И Е
№ 469
гр. София, 23 февруари 2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
изслуша докладваното от председателя съдия Красимир Харалампиев н. дело № 1551 по описа за 2014 г.
Производството е образувано по касационни жалби от служебния защитник адв. Л. Д. на подсъдимия М. И. К. и от служебния защитник адв. М. Т. на подсъдимия Р.Р. М., както и по собственоръчно написана от подсъдимия М. жалба, срещу въззивно решение на Апелативен съд – гр.София по внохд № 184/2014год., с което е потвърдена осъдителна присъда на Окръжен съд – гр.Видин, постановена по нохд № 247/2013год.
С касационните жалби се релевират всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК.
В жалбата на служебния защитник на К. се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, изтъкват се доводи за недоказаност на авторството, нарушение на чл. 303 от НПК, непълнота на мотивите и явна несправедливост на наложеното наказание. Бланкетно се оспорват свидетелските показания на пострадалия К. и се посочва неизвършването на процесуално-следствени действия разпознаване и очна ставка като недоказаност на авторството на деянието, съответно като недоказаност на обвинението. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.
В другата касационна жалба, подадена от служебния защитник на М., също се твърди липсата на разпознаване на подсъдимия от пострадалия, сочат се като негодни свидетелските показания на В. Д., оспорва се, че инкриминираните вещи не са иззети, разпознати и приобщени по съответния процесуален ред, и се посочва основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, без да се излагат данни в негова подкрепа. Прави се искане за оправдаването на подсъдимия. Собственоръчно написаната жалба от М., озаглавена „молба”, не съдържа доводи по същество, което предопределя необсъждането й от касационната инстанция. Със същата се преповтарят оплакванията от упражнено насилие над него, коментирани вече от инстанциите по същество.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият К. не се явява, а подсъдимият М. се явява лично, служебните защитници на подсъдимите поддържат жалбите.
Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно да се остави в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 233 от 26.06.2014 г. по внохд № 184/2014 г. на Апелативен съд – гр.София е потвърдена присъда № 4 от 29.01.2014 г. по нохд № 247/2013 г. на Окръжен съд – гр.Видин подсъдимите са признати за виновни, подсъдимият М. при условията на опасен рецидив, че на 21.12.2012 г., в [населено място], в съучастие като съизвършители, са отнели от владението на С. Д. К. движими вещи, а именно: будилник „Слава” – черен с бели крачета от алпака, калъфка за него и два руски джобни механични часовници, на обща стойност 14.00 лв., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила, поради което Р. Р. М., на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК, е осъден на 5 години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим, а М. И. К., на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, е осъден на 3 години лишаване от свобода, което на основание чл. 66 от НК е отложено за срок от 3 години.
Като прецени подадените в срок касационни жалби и изложените в тях доводи, проверявайки решението в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд намира жалбите за допустими, но неоснователни.
В жалбата си служебният защитник на К. твърди, че въззивното съдебно решение е неправилно и необосновано. Необосноваността не е предвидена като касационно основание. Касационната инстанция следи за правилно приложение на материалния и процесуален закон и не може да установява нови фактически положения. Достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобсъждане в касационното производство. Макар и да твърди неправилност на постановеното решение, т.е. да се позовава на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 от НПК, доводите на жалбоподателя се отнасят по-скоро до доказаността на авторството и обвинението. Фактически е налице оспорване на доказателствената преценка извършена от въззивния съд, която не подлежи на касационна проверка, доколкото, в случая, са спазени основните изисквания по чл. 107, ал. 5 и чл. 14 от НПК.
Въззивният съд е анализирал наличните доказателства, предимно гласни такива, провел е въззивно съдебно следствие като е приобщил към доказателствения материал по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НПК показанията на свидетеля В. Д., дадени на фазата на досъдебното производство, които свидетелят е потвърдил в съдебно заседание- за присъствието си, когато маскирани, двамата подсъдими влезли в жилището на пострадалия, изчакал ги е и след като излезли му казали, че не са взели пари от „дядо С.”, тъй като в портмонето си нямал. В един по-късен момент Д. видял будилника на пострадалия и разбрал, че го е взел Р. М.. Показанията на този свидетел кореспондират с показанията на свидетеля Г. и на пострадалия К., а и с обясненията на подсъдимите. Тук следва да бъде отхвърлен и доводът на служебния защитник на М., че на свидетелските показания на Д. не следвало да бъде давана вяра от въззивния съд, тъй като той индиректно е възприел обстановката, преразказана му от подсъдимите, бидейки в нетрезво състояние. От материалите по делото става ясно, че Д. е придружил подсъдимите до къщата на пострадалия и след като те са влезли в нея се оттеглил в заведение в центъра на града, но от това не може да се направи категоричен извод, че Д. е употребил алкохол, което от своя страна да дискредитира свидетелските му показания. Доказателствената им тежест не е по-различна от тази на другите свидетелски показания по делото.
От мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че въззивният съд е извършил проверка на присъдата според изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и е спазил изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК да посочи основанията, поради които не е приел доводите, изложени пред него. Не се установява този съд да е игнорирал или изопачил доказателства. Въззивната инстанция е възприела фактическата обстановка като я е подложила и на своя самостоятелна преценка. Въззивният съд правилно е заключил, че първата инстанция не е допуснала нарушение чл. 303, ал. 2 от НПК като е приела, че обвинението за извършения грабеж от подсъдимите К. и М. е доказано по несъмнен начин в изпълнение на чл. 102 от НПК.
На следващо място, обективният прочит на мотивите към присъдата и решението лишават от основание оплакването, поддържано от защитата на К., че е налице непълнота на мотивите. Непълнота на мотивите, в смисъл липса на част от тях, отнасяща се до основни въпроси, на които трябва да отговори решаващият съд със своя акт, не се констатира. Вярно е, че мотивите към присъдата звучат декларативно на места, но същото не може да се каже за мотивационната част на решението.
Неизвършването по делото от компетентните органи на процесуално-следственото действие по разпознаване се споделя като довод от служебните защитници и на двамата подсъдими в смисъл на недоказаност на авторството на деянията. Предвид на това, че извършителите на деянието са били с покриващи лицата им шапки (качулки) и то в тъмната част на денонощието, а и напредналата възраст на пострадалия, което предполага и намалени зрителни способности, може да се заключи, че извършването на разпознаване е било преценено като излишно. Нещо повече, на този довод на защитата имплицитно е отговорил и въззивният съд на стр. 5 от решението си като го е обсъдил в светлината на цялостната доказателствена съвкупност. Oчна ставка е можело да бъде извършена между обясненията на обвиняемите, така и между обясненията на обвиняемите и свидетелските показания на К. и Д.. Непровеждането на очна ставка, обаче, не може да бъде интерпретирано самостоятелно като недоказаност на обвинението по отношение на нито един от двамата подсъдими.
Доводът на защитата на М., че отнетите вещи не са били закрепени към материалите по делото по съответния процесуален ред е неоснователен, тъй като приемо-предавателният протокол и разписката за получаване на будилник и калъф към него са били предварителни оперативни действия, приобщени впоследствие към досъдебното производство. Като такива са били коментирани от въззивната инстанция при обсъждане на свидетелските показания на Г. при аргументиране на липсата на процесуална пречка той да бъде допуснат като свидетел, а показанията му – ценени. Фактът, че част от отнетите вещи, а именно двата джобни механични часовника – руско производство, не са установени по делото не може да влияе на съставомерността на деянието, извършено от двамата подсъдими, установено от останалите доказателства и доказателствени средства, които съдилищата надлежна са анализирали и съпоставили за да направят крайните си изводи.
На последно място, следва да бъде обсъдено основанието за явна несправедливост на наложените наказания. То е посочено от служебните защитници и на двамата подсъдими, макар това да е сторено бланкетно в жалбата на адв. Т. (за подсъдимия М.) без да са посочени данни, които го подкрепят. Твърдението на службения защитник на подсъдимия К. е декларативно, че не е приложен чл. 55 от НК по отношение на неговия подзащитен, а условията за това са били налице – довод, излаган вече от защитник на подсъдимия във въззивната му жалба и обсъден от въззивната инстанция. Според Върховният касационен съд, наложените наказания на подсъдимите по своя размер са справедливи. Съгласно чл. 348, ал. 5, т. т. 1 и 2 от НПК, за да се породи за третата инстанция правомощието за изменение на атакуваното решение по основанието за явна несправедливост на наказанието, следва да се установи, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК или, че неправилно е приложено/неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. Определените от съдилищата по фактите наказания са адекватни на извършеното от подсъдимите. Размерът на наложените наказания и на двамата подсъдими е отмерен при минимума, предвиден за съответните деяния, чиято квалификация също е правилна. Правилно е приложен института на условното осъждане по отношение на К. като е взето предвид отсъствието на предходни осъждания, но по отношение на него не са налице други смекчаващи отговорността обстоятелства – изключителни или многобройни, обосноваващи приложението на чл. 55 от НК, а и такива не се посочват конкретно от служебния му защитник.
По изложените съображения решението на въззивния съд като законосъобразно и справедливо следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 233 от 26.06.2014 г. на Апелативен съд – гр.София по внохд № 184/2014 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: