О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
гр.София, 24.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на осемнадесети март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 432/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на З. П. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 607/ 10.11.2009 г. по гр.д. № 697/ 2009 г. С посоченото решение, след като е отменено изцяло решение на Плевенски районен съд по гр.д. № 3060/ 2007 г., е прекратен с сключеният на 21.11.1976 г. брак между В. С. С. и З. П. С. с развод по вина на двамата съпрузи и е постановено съпругата да носи предбрачното си фамилно име – П. , като е отхвърлен искът на В. С. да му бъде предоставено ползването на семейното жилище.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС по въпроса кога е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Поддържа, че според ППВС № 10 от 1971 г. такова разстройство е налице когато запазването на брака не създава нормални условия за живот на съпрузите (в този смисъл били и решенията на ВКС по гр.д. № 568/ 1999 г. и 555/1992 г.), докато въззивният съд приел друго в обжалваното решение. Жалбоподателката счита, че въззивното решение е постановено и при наличие на противоречива съдебна практика по въпроса кога се прилага чл.99 ал.4 от СК (отм.), като в решения на ВКС по гр.д. № 1711/ 1990 г., № 25/1991 г. и 1875/ 1990 г. този въпрос бил решен по различен начин. Според някои решения при изключителна вина на ищеца бракът не можело да бъде запазен дори при желание на невиновния съпруг, а според други в тази хипотеза разводът не следвало да се допуска. Жалбоподателката поддържа също, че произнасянето по този въпрос от страна на ВКС е наложително с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – В. С. С. – не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК касационното обжалване се допуска тогава, когато въззивният съд се е произнесъл по материален или процесуален правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, при наличие на противоречива съдебна практика или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Първата хипотеза касае задължителната съдебна практика на ВКС (ТР № 1 от 2009 г на ОСГТК на ВКС), а втората – всички влезли в сила решения, които не са задължителни за съдилищата.
Задължително за съдилищата е цитираното от жалбоподателката ППВС № 10 от 1971 г. Обаче обжалваното въззивно решение не противоречи на даденото в постановлението тълкуване. Според цитираното ППВС дълбокото и непоправимо разстройство е налице, когато запазването на брака не би създало нормални условия на живот на съпрузите. За да е в противоречие с това тълкуване, въззивното решение трябва да е постановило запазване на брака въпреки фактически извод, че това не създава нормални условия на живот на съпрузите, или пък да е прекратен брака въпреки направена от фактическа страна констатация, че нормалните отношения между съпрузите са възможни. Такива изводи в обжалваното решение не са правени. Съдът изрично е приел, че страните са се отчуждили напълно един от друг и че между тях съществуват отношения на враждебност. Демонстрирали са публично конфликтите и нетърпимостта помежду си, нямат съвместно домакинство. При тази фактическа констатация (а нейната правилност в производството по чл.288 от ГПК не подлежи на проверка), изводът, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, не противоречи на ППВС № 10 от 1971 г., нито на останалите цитирани в изложението на жалбоподателката решения на ВКС.
Не може да е основание за допускане на обжалването и наличието на противоречива практика по въпроса подлежи на прекратяване бракът, когато искането за това е направено от виновния съпруг, а невиновният се обявява за запазването на брачната връзка. Този въпрос не стои в основата на обжалваното решение. Същият би имал значение за делото само ако от фактическа страна въззивният съд е приел, че вина за разстройството на брака има само ищецът. Случаят не е такъв – от фактическа страна окръжният съд е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи. Този фактически извод в производството по чл.288 от ГПК не може да бъде проверяван, а при наличието му въпросът за приложението на чл.99 ал.4 от СК от 1985 г. (отм.) не може да се постави. Цитираната норма от отменения С. кодекс урежда хипотеза, при която само един от съпрузите (ищец в производството за развод) е виновен за разстройството на брака. Когато вина за разстройството имат и двамата съпрузи (каквато е процесната хпотеза), нормата на чл.99 ал.4 от СК от 1985 г. (отм.) не намира приложение и дали по прилагането й има противоречива съдебна практика, е без значение за настоящето производство.
Поради това настоящият съдебен състав приема, че няма основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 607/ 10.11.2009 г. по гр.д. № 697/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: