1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр.София, 24.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1924/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ц. И. М. и на ЗК [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 702 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 3319/ 2009 г., потвърждаващо решение на Монтански окръжен съд, с което жалбоподателят М., на чиято страна е привлечено да подпомага акционерното дружество ЗК „Л. инс”, е осъден да заплати на основание чл.45 ал.1 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди на Р. Д. А. в размер 100 000 лв, на Е. П. П. в размер на 90 000 лв и на Д. А. А. в размер 110 000 лв със законната лихва върху тези суми от 11.07.2007 г., както и сумата 1 404 лв разноски по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на жалбоподателя Ц. М. (чл.284 ал.3 т.1 от ГПК) се поддържа, че за да уважи исковете апелативният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за критерия за справедливост при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди на наследници на загинало в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП) лице в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на Постановление на Пленума на ВСРБ № 4 от 1968 г., без да излага обосновка кои точно указания в това постановление въззивният съд не е изпълнил или нарушил. Счита също, че отговорът на поставения въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На така посочените основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на жалбоподателя ЗК [фирма] са изложени твърдения, че с постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Конкретен въпрос обаче не е формулиран, а изложението преповтаря касационните основания по жалбата – необсъждане на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, липса на мотиви, липса на даден отговор по въпроса има ли съпричиняване, наред с това – необоснованост на извода за липса на съпричиняване от страна на загиналото при ПТП лице. Този жалбоподател също претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответниците по касация Р. Д. А., Е. П. П. и Д. А. А. оспорват жалбите. Считат, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като поставените от касаторите въпроси са такива по законосъобразността на съдебния акт, а не по чл.280 от ГПК.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Исканията на двете страни за допускане на касационно обжалване съдът намира за неоснователни.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а съдът няма право служебно да формулира такъв (освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на обжалваното решение). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното следва да се отклони безусловно искането на касатора ЗК [фирма], тъй като в неговото изложение конкретен въпрос по чл.280 от ГПК не е формулиран. Изложени са общи твърдения за незаконосъобразност на обжалваното решение, които могат да са касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на обжалването по чл.280 ал.1 от ГПК. Грешният анализ на доказателствата, липсата на отговор по някои доводи и недостатъците в мотивите на обжалваното решение могат да представляват или да са резултат на съществени нарушения на процесуални правила или необоснованост, но в производството по чл.288 от ГПК обсъждането им е недопустимо. По процесуалните нарушения или необосноваността касационният съд се произнася едва след като и ако е допуснал касационното обжалване, основанията за което са различни. Следва да се отбележи също, че противно на изложеното от дружеството – касатор, въззивният съд не е отказал да разглежда наведения от него довод за съпричиняване на вредоносния резултат от загиналото при ПТП лице, а е счел същият за недоказан. Поради което доводите на този жалбоподател не се оправдават и като външно съответствие с действително приетото в съдебния акт.
В изложението на касатора М. е повдигнат материалноправният въпрос за критерия за справедливост при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди на наследници на загинало при ПТП лице. Този въпрос обуславя въззивното решение, обаче той не е решен в противоречие със задължителна съдебна практика, нито има претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нито една от тези предпоставки не е налице. По прилагането на чл.52 от ЗЗД има не само трайно установена практика, но и задължителна такава, включително цитираното от самия касатор ППВС № 4 от 1968 г. Изяснено е какви са критериите, при които присъденото обезщетение се счита за справедливо по размер и при какви обстоятелства това обезщетение подлежи на намаляване. Наличието на трайна практика, включително задължителна, изключва възможността повдигнатият от касатора въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Въпросът за критерия „справедливост” не е решен от въззивния съд и в противоречие със задължителната съдебна практика. Цитираното от касатора М. ППВС № 4/ 1968 г. действително третира въпроса за определянето на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане, само че обжалваното решение е съобразено с дадените в постановлението указания. Според постановлението понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, начинът на извършването на увреждането и обстоятелствата, при които е извършено и др. В обжалваното решение обезщетението е определено по размер след като са отчетени отношенията в семейството на загиналия, възрастта на починалия и значението, което е имал за роднините си като опора на семейството, отражението на смъртта върху тяхното психическо състояние. Следователно при определяне на размерът на обезщетението въззивният съд се е ръководел именно от критериите, дадени с посоченото постановление, а не е действал в разрез с даденото задължително тълкуване на закона.
Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и исканията на касаторите за това следва да бъдат отхвърлени.
С оглед този резултат от касационното производство жалбоподателите нямат право на присъждане на разноските по него. Такова право имат ответниците по касация, но тъй като същите не са искали възлагане на разходите и не са доказали такива да са направени пред ВКС, то по отговорността на разноски съдът не следва да се произнася.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 702 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 3319/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: