1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
гр.С., 25.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети февруари две хиляди и единадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 674/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Л. Б. И. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 1818 от 11.11.2009 г. по гр.д.№ 2274/ 2009 г. С обжалвания акт частично е отменено и частично е потвърдено решение на А. районен съд по гр.д.№ 276/ 2009 г., като по този начин ответната [община] е осъдена да заплати на жалбоподателката обезщетение за имуществени вреди в размер 341 лв и обезщетение за неимуществени вреди в размер 2 000 лв, а за разликата до пълните предявени размери съответно от 682 лв и 4 000 лв исковите претенции са отхвърлени.
Жалбоподателката атакува въззивния съдебен акт в частта, в която размерът на присъденото обезщетение е намален от 4 682 лв на 2 341 лв. Касационната жалба на [община] срещу въззивното решение в осъдителната му част е върната с влязло в сила разпореждане на окръжния съд. Поради това следва да се приеме, че от 30.03.2010 г. въззивното решение е влязло в сила в частта, в която искът за обезщетяване на имуществени вреди е уважен до размер 341 лв, а този за неимуществени вреди – до размер 2 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката Л. И. поддържа, че за да намали обезщетението въззивният съд разрешил в противоречие с утвърдената практика материалноправният въпрос за критерия за справедливост при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Повдига също така материалноправният въпрос дали като принос по чл.51 ал.2 от ЗЗД следва да се квалифицира единствено виновно поведение или такъв принос може да е всяко действие или бездействие на увредения. Излага и довод, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не отчел, че поведението на ищцата не е виновно и приел наличие на съпричиняване. Повдига и въпрос за обема на съпричиняването, като счита, че неправилно въззивният съд приел, че са налице основания да раздели приноса между нея и ответника наполовина. На така посочените основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация [община] не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно.
За да уважи частично предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла вреди в резултат от падането й на земята на тротоар пред автобусна спирка в ответната община. Падането е станало, защото ищцата се е спънала в стойка за табела с разписание на автобусите. Тя е знаела за съществуващото препятствие и малко преди инцидента е предупредила един от свидетелите по делото, че трябва да внимава за него. Тъй като не се е съобразила със собственият си съвет да внимава за препятствието, тя е допринесла за настъпването на вредите и поради това дължимото обезщетение следва да бъде намалено наполовина.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а съдът няма право служебно да формулира такъв, освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
С оглед това задължително тълкуване съдът намира, че няма формулиран конкретен правен въпрос във връзка с критерия за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Прилагането на критерия на справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е изяснен в практиката на съдилищата, включително със задължителна такава – ППВС № 4 от 1968 г. Приложеното от касатора решение, както и въззивното, са съобразени с тази практика. Липсва конкретно формулирано твърдение защо и по какъв начин (според жалбоподателката) въззивният съд се е отклонил от утвърдената практика и в какво се състои неправилното прилагане на критерия. Поради това във връзка с определените размери на обезщетението касационното обжалване не може да се допусне.
Обуславя въззивното решение и е конкретно формулиран въпросът дали приносът по чл.51 ал.2 от ЗЗД може да е само виновен, или за намаляване на обезщетението е релевантен и безвиновният принос на пострадалия. Само че по този въпрос съдебната практика не е противоречива. Самата жалбоподателка цитира ТР № 88/ 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, в което е дадено ясно разрешение на въпроса – при съпричиняване не стои въпроса за вина у самия увреден, а е достатъчно неговото поведение да стои в причинна връзка с получените вредите. Съдебната практика в същия смисъл е установена и въззивният съд не се отклонил от нея при постановяване на обжалваното решение. Жалбоподателката не е доказала да съществува практика в обратния смисъл, а задължението за ангажиране на доказателства в тази насока е в нейна тежест (ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно макар да обуславя въззивното решение, материалноправният въпрос за това, необходимо ли е виновно поведение на увредения, за да се приеме наличие на принос по чл.51 ал.2 от ЗЗД, не се решава противоречиво от съдилищата и за него не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Що се касае до това, дели правилно е определен обемът на съпричиняването, този въпрос е фактически, а не правен. Въззивният съд се ръководи от доказателствата по делото, които е преценил по вътрешно убеждение и е приел в каква степен трябва да намали присъденото обезщетение, като е подвел установените факти към правилото по чл.51 ал.2 от ЗЗД. Ако в тази му дейност има някакви пороци, те биха били основание по чл.281 т.3 от ГПК – за неправилност на въззивното решение. Такава неправилност обаче не може да се констатира в производството по чл.288 от ГПК, където съдът проверява само дали въззивният съд е разрешил правни (а не фактически) въпроси, които имат значението по т.1-3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Тъй като в случая единственият повдигнат от жалбоподателката относим правен въпрос няма това значение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането за това следва да бъде отхвърлено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 1818 от 11.11.2009 г. по гр.д.№ 2274/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: