1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
гр.София, 24.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1928/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на А. Г. А. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 176 от 11.10.2010 г. по гр.д.№ 376/ 2010 г. С обжалваното решение е отменено изцяло решение на П. районен съд по гр.д.№ 2878/ 2008 г., след което са уважени предявените от [община] против жалбоподателката искове за заплащане на сумата 2 290,87 лв – недължимо платена като обезщетение за временна неработоспособност за период 06.02.2007 г. – 30.09.2007 г., законната лихва върху тази сума от 25.03.2008 г., сумата 168,10 лв – лихва за забава върху горната сума до 10.10.2007 г. и сумата 140 лв – лихва за забава върху горната сума от 25.10.2007 г. до 25.03.2008 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Повдига въпросът дали обезщетенията за временна нетрудоспособност, отпуснати преди 01.01.2007 г., продължават да се изплащат и след тази дата по реда, предвиден преди измененията в КСО ДВ бр.105 от 2006 г. Счита че на този въпрос е отговорено положително в решение на Административен съд – Сливен, а въззивният съд приел обратното. Повдига и въпросът дали може да се приеме, че е налице изискуемо чуждо задължение, ако то не е обективирано в документ и няма основание за възникването му. Позовава се на решение на районен съд Д., в което е прието, че предпоставките за уважаване на иск по чл.74 от ЗЗД са да е изплатено чуждо задължение и третото лице да е имало интерес от това. На така посочените основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация – [община] – не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение обаче е неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В настоящия случай въпросът трябва ли изплатеното чуждо задължение по чл.74 от ЗЗД да е обективирано в документ, не обуславя въззивното решение. Въззивният съд не е разглеждал такъв въпрос в решението си, тъй като пред него такъв правен въпрос не е поставен от никоя от страните. Спорът между тях е бил съсредоточен по въпроса дали общината (като работодател) или държавата (като осигурителен орган) е била длъжна да плати на жалбоподателката парично обезщетение за бременност и раждане, както и какви са последиците в случай, в който и двата субекта са извършили такива плащания. Спор за това, трябва ли плащането на чуждо задължение да е установено с документ, пред съда не е бил поставян и съответно такъв спор не е решаван, т.е. въпрос с такова съдържание не обуславя въззивното решение. Друго значение могат да имат доводите на жалбоподателката, че по делото не е доказано тя да е имала задължение, а че общината е изпълнила свое такова. Това обаче, дори да е така, би имало значение като основание за отмяна на въззивното решение – поради необоснованост или нарушение на закона. В производството по чл.288 от ГПК обаче не могат да се изследват касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Изследват се само основанията за допускане на обжалването по чл.280 ал.1 от ГПК, а повдигнатият от ищцата въпрос за начина на доказване на плащането не може да бъде основание за такова допускане, защото не обуславя въззивното решение.
Материалноправният въпрос за това, кой дължи паричното обезщетение за бременност и раждане, чието плащане към 01.01.2007 г. е започнало, обуславя решението, но той не се решава противоречиво от съдилищата, нито има значението по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Съгласно посоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г., понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280 ал.1 т. 2 от ГПК не включва актовете на административните съдилища, така че позоваването от страна на жалбоподателката на решение на Административен съд – Сливен не доказва наличието на противоречива практика по въпроса. Същото тълкувателно решение уточнява, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нито една от тези предпоставки не е налице. Законът ясно разпорежда, че стария ред за изплащане на обезщетенията за бременност и раждане се отнася за тези правоимащи осигурени лица, за които плащането на обезщетенията е започнало преди 01.01.2007 г. В конкретния случай, ако общината е дължала плащането, но то е извършено наред с това и от Н., жалбоподателката получава на едно и също основание два пъти повече от това, на което има право. Ако Н. има вземане към жалбоподателката за връщане на това, което е дал, но вместо да насочи претенциите си към нея, ги е насочил към общината, последната има интерес да плати чуждото задължение (на жалбоподателката към Н.) за връщане на сумата, тъй като я грози заплаха от начисляване на допълнителни лихви по издадения срещу нея ревизионен акт. Плащайки, общината встъпва в правата на Н. срещу жалбоподателката, до размера на платеното. Това следва от законовата уредба, в нея няма неясноти или непълноти, които да налагат намесата на ВКС за тълкуване на материалноправни норми, нито има необходимост да се променя практиката по прилагането им.
Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането за това следва да бъде отхвърлено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 176 от 11.10.2010 г. по гр.д.№ 376/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: