1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
гр.София, 25.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1930/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на П. И. К. и Л. Ц. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на В. окръжен съд № 308 от 14.07.2010 г. по гр.д.№ 328/ 2010 г. (допълнено в частта за разноските с определение № 713 от 21.10.2010 г.), I с което е потвърдено решение на Мездренски районен съд по гр.д.№759/ 2009 г. По този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателите против Х. В. В. искове по чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 200 лв – обезщетение за имуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите поддържат, че за да отхвърли исковете въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за началния момент на течение на погасителната давност за искове по чл.45 ал.1 от ЗЗД, за обезщетяване на вреди от деликт, когато делинквентът не е бил известен към датата на причиняване на вредите. Според тях деянието е извършено на 21.09.1999 г., деецът се счита открит на 11.05.2006 г. , когато им е било предявено разследването срещу него, а исковата молба е подадена на 19.10.2009 г. При тези факти правният извод на въззивния съд, че давността е изтекла, считат за направен в противоречие с практиката на ВКС (цитират Тълкувателно решение № 5 от 2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС), а освен това поддържат, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На така посочените основания претендират за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация Х. В. В. оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като поставеният от касаторите въпрос не е решен в противоречие, а изцяло в съответствие с указанията по тълкуване на материалния закон, дадени с ТР № 5/ 2005 г. Счита, че в случая не може да става въпрос за неизвестен деец, тъй като пострадалите са подали жалба срещу него на 17.02.1999 г. Според ответника от тази дата тече давностния срок за предявяване на иск за обезщетяване на вредите, както е приел и въззивният съд Поради това моли обжалването да не бъде допускано.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче съдът намира за неоснователно.
В конкретния случай формулираният от въззивниците правен въпрос за началото на течението на давностния срок при вреди от непозволено увреждане, за които делинквентът е неизвестен, обуславя въззивното решение, но не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивното решение е издадено въз основа на фактически извод, че ищците са знаели кой е делинквента към 17.02.1999 г., когато ищецът е подал жалба в полицията срещу ответника за извършено престъпление. Имуществените вреди от същото престъпление се претендират за обезщетяване в настоящето производство, а давността за предявяване на иск срещу дееца е изтекла на 17.02.2004 г., не е спирана и не е прекъсвана. При тези фактически констатации е направен правен извод за погасяване на задължението по давност, като началният срок на давността е датата, на която извършителят е станал известен. Изводът съответства напълно на тълкуването, дадено в цитираното ТР № 5 от 2005 г.
Кога извършителят е открит, е въпрос на конкретна преценка на доказателствата по делото. Твърдението на ищците, че са узнали кой е дееца не през 1999 г., а през 2006 г., е въпрос на анализ на доказателства, който в производството по чл.288 от ГПК не може да бъде контролиран. Евентуални греши на въззивния съд при този анализ могат да обусловят незаконосъобразност на обжалваното решение поради нарушение на процесуални правила или необоснованост. И процесуалните нарушения, и необосноваността, могат да са касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на обжалването по чл.280 ал.1 от ГПК. Обжалването не може да се допусне, когато поставеният от касаторите материалноправен въпрос е решен в съответствие със задължителното тълкуване на ВКС при съответните фактически констатации.
Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и исканията на касаторите за това следва да бъдат отхвърлени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на В. окръжен съд № 308 от 14.07.2010 г. по гр.д.№ 328/ 2010 г., допълнено в частта за разноските с определение № 713 от 21.10.2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: